Майк Резник
Пророчицата (31)

30.

След като получи разрешение за кацане от отегчен служител на космодрума, който нямаше и представа, че на милион километра над главата му е избухнала война, корабът на Ледения се спусна към повърхността на Моцарт. Не се страхуваше, че може да стрелят по него, защото знаеше, че каквито и защитни сили да притежава Пенелопа, не бяха военни по принцип. Колкото до местните власти, те въобще не го притесняваха. Искаше му се да се обзаложи, че никой друг не знае, че флотата на Миропомазания е някъде над тях или е разбита на пух и прах.

Когато беше на десетина километра от повърхността, натисна един бутон и отвори три парашута, чиято цел беше да го спасят, в случай че Пенелопа е успяла да открадне няколко секунди за него от концентрацията си върху тежковъоръжените кораби в орбита. Но приземяването мина гладко и Ледения се приготви да свали товара си.

Отне му почти двадесет минути да сглоби частите. После ги закрепи към свободната жилетка, която бе донесъл, облече я, сложи отгоре широкото си палто и накрая слезе от кораба.

Старши служител на космодрума го очакваше.

— Добре дошли на Моцарт — поздрави той.

— Благодаря — отвърна Ледения.

— Забавихте се с излизането — продължи служителят. — Всичко наред ли е? Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не. Просто преподреждах товара си.

— Ще искате ли гориво или място в хангар?

— Не. Работата ми тук трябва да приключи преди падането на нощта.

— Ако ли не, ще трябва да платите такса от двеста кредита защото сте оставили кораба си там, където е.

Ледения бръкна в джоба си, извади пачка банкноти и отдели две по сто кредита.

— Ето — той ги подаде на служителя. — Можете да ми ги върнете, когато си тръгна довечера.

— Ще ви приготвя разписка, докато минавате през митницата — мъжът сложи банкнотите между страниците на малък бележник.

— Къде е тя?

— В основата на кулата — отвърна служителят и поведе Ледения към фоайето на наблюдателната кула до митническото бюро, където хубава жена без униформа го погледна.

— Името ви, моля?

Ледения извади титановата си паспортна карта и я постави на бюрото й.

— Карлос Мендоса.

Тя прекара картата през компютъра, изчака няколко секунди машината да сканира ретината и да потвърди самоличността му и му я върна.

— Мога ли да попитам за целта на вашето посещение, господин Мендоса?

— Тук съм да довърша една много стара работа.

— А името на човека, когото сте дошли да видите?

— Пенелопа Бейли.

Тя погледна компютъра си, после впери очи в него.

— Знае ли госпожица Бейли, че идвате при нея?

— Бих се изненадал, ако не знае — отвърна Ледения.

— Добре, господин Мендоса, разрешено ви е да останете на Моцарт за четиринайсет дни. Ако искате да удължите престоя си след посоченото време, моля да уведомите нашата служба.

— Благодаря.

— Кредитите на Демокрацията са официалната парична единица на Моцарт, но приемаме също рубли Нов Сталин, долари Мария Тереза и Ново Зимбабве и лири Далечен Лондон. Ако притежавате друга валута, моля да я декларирате на този формуляр — тя му подаде официален документ — и да отбележите сделките си по обмяната на валутата.

Ледения взе формуляра, сгъна го прилежно и го сложи в джоба на палтото си.

— Приятен престой на Моцарт, господин Мендоса — каза тя. — Днес температурата е двадесет и осем градуса по Целзий, което означава петстотин четирийсет и два градуса по Ранкин, двайсет и два градуса по Реомюр и осемдесет и три градуса по Фаренхайт… Може би ще ви е горещо с вашето палто.

— Няма да го нося дълго — отвърна той. — Как да стигна до града?

— Има обществен транспорт на всеки два часа. — Служителката погледна часовника си. — Опасявам се, че току-що го изпуснахте. Но ако не искате да чакате, обикновено има коли под наем пред космодрума.

— Благодаря ви — отвърна Ледения. Обърна се, прекоси малкото фоайе в основата на наблюдателната кула и излезе през главния вход. Там имаше само една кола и той бързо се вмъкна в нея.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Търся частна резиденция — отговори Ледения. — Имате ли указател?

Шофьорът натисна едно копче и се появи холоекран във въздуха, на около половин метър от Ледения.

— Само кажете името на човека — обади се шофьорът. — Адресът му ще се появи на екрана, таксите само за отиване и за отиване и връщане ще бъдат изчислени и показани ниско в десния ъгъл.

— Пенелопа Бейли.

Веднага се появи адрес. Последва го карта със седем или осем маршрута, сетне избор на най-краткия, подробното му очертаване, а после такса от четиридесет и осем кредита за отиване и осемдесет и осем кредита за отиване и връщане.

— Живее извън града, нали? — отбеляза шофьорът, когато същият екран се появи и над неговите уреди.

— Предполагам. Никога не съм ходил там преди. Колко време ще ни отнеме?

Шофьорът се вгледа в картата.

— Може би двайсет, двайсет и пет минути, ако попаднем в задръстване.

— Задръстване? На тази планета?

— Жътвари и комбайни — пътуват от една ферма към друга — обясни шофьорът. — Могат доста да ви забавят… Е, ще тръгваме ли?

— Да.

Колата се отдалечи от космодрума.

— Отиване или отиване и връщане?

— Само отиване — отвърна Ледения. — Като реша да се връщам, ще си повикам кола.

— Запомнете номера ми и помолете за него. Парите няма да са ми излишни.

— Ще го направя — обеща Ледения.

Почти двадесет минути караха в мълчание през града и по пътищата извън него, и накрая Ледения се намръщи.

— Колко остава още?

— Около три километра.

— Спри на около километър и половина.

— Сигурен ли сте?

— Просто се опитвам да ти спестя проблеми с мотора.

— Нямам никакви проблеми с мотора си.

— Никога не се знае — Ледения му подаде банкнота от сто кредита.

— Вие сте шефът — вдигна рамене шофьорът. Миг по-късно колата намали и спря встрани на пътя, а Ледения слезе.

— Ако картата е вярна, трябва да е точно зад следващия завой — обясни шофьорът. — Сигурен ли сте, че не искате да ви изчакам?

— Сигурен съм.

— Добре… Както чувам, тази дама е много странна. Не знам каква работа имате с нея, но ви желая късмет.

— Благодаря. Вероятно ще ми потрябва.

Колата зави и тръгна обратно към космодрума, а Ледения се запъти към къщата на Пенелопа Бейли покрай поле от мутирало жито. Когато накрая видя върха на геодезичната кула, свали палтото и го остави в канавката до пътя.

Спря, запали пура, наслади се на първото дръпване, после мушна ръка под жилетката си и натисна два малки превключвателя. Продължи да върви и пет минути по-късно достигна целта си.

Приближи се до входната врата, откри, че е заключена, и тъй като не можеше да я разбие, внимателно се насочи към задния двор, където видя млада русокоса жена да седи с гръб към него до малко езеро и с очи, вперени в небето, да променя позицията си почти всяка секунда.

— Добре дошъл, Леден — проговори тя, без да се обръща. — Доста отдавна чакам този момент.

— Не се и съмнявам — Ледения спря.

— Трябва да унищожа само още четирийсет кораба — съобщи тя, — и тогава ще имаш пълното ми внимание… А сега двайсет и три, вече седемнайсет. Доста си умен, щом се добра дотук, Леден.

— Имах късмет.

— Щеше да имаш още по-голям късмет, ако бе избрал да останеш на своя свят — отвърна тя все още неподвижна. — Единайсет, сега седем, вече четири… Остана само Миропомазания. — Най-накрая се обърна към Ледения. — Да го оставим ли да поживее още малко, та да осъзнае напълно размерите на разгрома си?

— Все ми е едно — отвърна Ледения.

— Разбира се. На теб ти пука за Мойсей Мохамед Христос толкова, колкото и на мен. — Тя млъкна и впери поглед в очите на Ледения. — Така всичко се сведе до теб и мен, както винаги съм знаела, че ще стане.