Майк Резник
Пророчицата (16)

15.

Хлапето пи бирата си още половин час, после отиде в казиното.

Беше голяма зала, доста по-просторна от тази на Ледения на Последен шанс. Имаше половин дузина маси за двадесет и едно, четири за покер, две рулетки, една за зарове, билярдна маса, две игри джабоб и още една извънземна игра, която никога преди не бе виждал.

Казиното бе сравнително празно, когато Хлапето влезе. Вероятно имаше петнадесетина мъже и жени, които играеха различни игри, но не се виждаше нито един извънземен. Хлапето веднага забеляза Мбоя — единствения играч на една от рулетките, и отиде при него.

— Здравей, Нийл — Мбоя му се усмихна приятелски. — Радвам се, че се отби.

— Нямаше какво друго да правя — вдигна рамене Хлапето. — Между другото, как да те наричам — господин Мбоя или господин Смърт?

Мбоя се засмя.

— И Джеймс ще свърши работа.

— Но си Черната смърт, нали? — настоя Хлапето.

— Някои хора ме наричат така — Мбоя огледа масата, после сложи два чипа на нечетно и още един на червено.

— Виждам, че играеш на сигурно — отбеляза Хлапето.

— Шансът да загубиш е трийсет и пет на едно, ако заложиш на число. Не очаквам да печеля, когато съм тук, но ми се иска да имам достатъчно пари, за да се насладя на играта.

— Защо въобще си тук? — попита Хлапето.

— Обичам хазарта. Къде да бъда?

— Да говориш с мен. Това ти беше задачата, нали?

— Аз говоря с теб — каза простичко Мбоя. — Няма причина в същото време да не се забавлявам.

— Тя при всеки новодошъл ли те изпраща?

— Не — отговори Мбоя, докато колелото се въртеше. — Само при онези, които са й интересни.

— А защо се интересува от мен?

Мбоя вдигна рамене.

— Кой знае какво може да привлече вниманието й или защо въобще прави каквото прави. — той изруга тихо под носа си, когато печелившото число се оказа четно и черно. — По дяволите! Можеш ли да си представиш, че някой ще губи през цялото време! Заложих на черно четири пъти последователно и четирите пъти се падна червено… Когато накрая играя на червено, пада се черно. Ако не бях сигурен, щях да кажа, че колелото е мошеническо.

— А защо да не е?

— Защото ако беше, нито един човек, свързан с това казино, нямаше да е жив до утре сутринта — отговори сериозно Мбоя. — И те го знаят — той огледа масата още веднъж, чудейки се къде да заложи, накрая вдигна рамене и се изправи. — Достатъчно играх. Време е да намеря по-бавен начин да губя парите си. — Видя празна маса за билярд. — Играл ли си някога билярд, Нийл?

— Няколко пъти.

— Добре — Мбоя тръгна към масата и огледа зелената покривка. — Искаш ли да играем на малък залог, просто за да стане по-интересно?

— Няма да е честно — възрази Хлапето.

— Не съм измамник — увери го Мбоя.

— Знам. Няма да е честно, защото не можеш да победиш.

Мбоя се ухили.

— Аз не съм на същото мнение…

— Това е истината.

— А защо трябва да ти вярвам?

— Вярвай на каквото искаш. — Внезапно Хлапето вдигна рамене и се усмихна. — Сто кредита на игра?

— Звучи ми добре — Мбоя си избра щека и започна да търка върха й с тебешир.

— Просто помни, че те предупредих.

Хлапето също си избра щека и отиде до масата.

— Възхищавам се на самочувствието ти — рече Мбоя. — Давай.

Самочувствието на Хлапето се оказа добре подплатено, точно според собствените му очаквания. Чиповете, свързани с очите му, показваха и най-малката неравност по масата; чиповете в раменете му даваха възможност да удря всеки път с еднаква сила и точност, а чипът, който си бе имплантирал на Сладка вода, му позволяваше да се навежда, без да губи равновесие. Лесно победи Мбоя три игри поред и щеше да го направи и четвърти път, когато Черната смърт спря играта и извади три банкноти по сто кредита от портфейла си.

— Трябва да зарежеш бизнеса с чиповете и да станеш билярдна акула — каза унило той и сложи парите на масата.

— Някой ден може би — отвърна Хлапето, взе банкнотите и ги напъха в портфейла си.

Мбоя махна на един самотен сервитьор, който се мотаеше из казиното и приемаше поръчки.

— Две бири, моля — каза, когато сервитьорът ги приближи. Избърса чело и се обърна към Хлапето. — Нека седнем. Загубата на рулетка и билярд усилва жаждата.

— Изобщо нямаше шанс — Хлапето го последва към свободната маса за карти.

— Разбрах това още след петия удар — съгласи се с крива усмивка Мбоя, настанявайки се срещу него. — Не знам къде си се учил да играеш, но стилът ти е необичаен като ада — някой доста се е потрудил да те научи.

Сега беше ред на Хлапето да се усмихне.

— Съмнявам се да съм играл повече от половин дузина пъти през целия си живот.

— Не го вярвам! — извика упорито Мбоя.

— Няма причина да те лъжа. Нито пък излъгах за шансовете ти: от самото начало ти казах, че ще победя.

— Ами откъде да знам, че си толкова добър?

— Има много неща, които не знаеш за мен — отвърна Хлапето и замълча. — Които нито ти, нито твоят шеф знаете.

— Предполагам, че няма да ми се довериш — усмихна се Мбоя.

Хлапето поклати глава.

— За всичко, което иска да знае, може да ме попита сама.

— Не е в неин стил, Нийл.

— Тогава ще трябва да го промени — каза твърдо Хлапето.

На Мбоя като че ли му стана забавно.

— Тя не се променя за другите хора, те се променят заради нея.

— Защо?

— Защото тя е Пророчицата… Защо толкова искаш да се срещнеш с нея?

— Вече ти казах.

— Знам какво ми каза. Помислих си, че ще поискаш да ми кажеш истината.

— Лъжец ли ме наричаш? — попита Хлапето.

— Не — отговори Мбоя спокойно. — Ако те нарека лъжец, вероятно ще се обидиш и тогава ще трябва да те убия — а ти ми изглеждаш приятен младеж.

— Може би ще ти е по-трудно да ме убиеш, отколкото си мислиш.

— Възможно е — призна Мбоя. — Много от хората, които съм убил, са били по-трудни мишени, отколкото съм си мислил — но така или иначе са мъртви… По-добре да сменим темата, преди да стана прекалено любопитен колко трудно ще ми е да те убия.

— Съгласен съм. Не искам да се карам с теб. Ти си просто наемник… Но пък ти ме излъга в таверната.

— И защо да съм те излъгал?

— Каза ми, че се занимаваш с контрол над паразити и вредители.

— Точно така е — отвърна Мбоя. — Именно за това съм тук: да видя каква напаст възнамеряваш да бъдеш и доколко трябва да те контролираме.

— Вече ти казах — повтори Хлапето. — Продавам компютърни чипове.

— Знам какво ми каза. Не ти повярвах тогава, не ти вярвам и сега.

— Поръчай си чип при мен и ще видиш, че грешиш — Хлапето се усмихна. — Ако не с друго, доказах го с играта си на билярд.

Сервитьорът дойде най-накрая с бирите, Мбоя хвърли две монети на подноса.

— На Моцарт правят доста добри неща — той направи гримаса, докато си пълнеше чашата, — но уви, бирата не е сред тях.

— Поръчай си вносна.

— Докато съм тук, се чувствам длъжен да подкрепям местния бизнес.

Хлапето го изгледа любопитно.

— Доста си странен за убиец.

— Честно казано, и ти си доста странен за пътуващ търговец — отвърна Мбоя.

Хлапето отново го погледна.

— Аз си гледах бизнеса — защити се той. — Ти дойде при мен.

— Това ми е работата.

— Така каза — потвърди Хлапето. — Но ми се иска да знам защо тя се интересува от мен.

Мбоя се ухили.

— Не е моя работа да питам защо.

— Ти само трябва да я защитаваш с цената на живота си, така ли?

— Грешиш.

— Барманът в таверната каза, че си й телохранител.

Мбоя поклати глава.

— Тя няма нужда от телохранител. Аз просто съм нейните очи и уши, когато е заета с друго — както през повечето време.

— Какво представлява?

— Различна е.

— В какъв смисъл?

— Аз би трябвало да задавам въпросите.

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— Не — съгласи се Мбоя. — Но ще ме улесниш, ако го направиш.

Хлапето отпи една голяма глътка от бирата, после впери поглед в Мбоя.

— Не ми пука дали ти е лесно да си вършиш работата!

— Но когато съм разтревожен във връзка с работата си, ставам много лош. Повярвай ми, няма да ти харесам лош.

— Май и сега не ми харесваш кой знае колко — отвърна Хлапето.

Мбоя го изгледа внимателно.

— Може би не ми казваш нещо, Нийл?

— Като например?

— Не знам. Но повечето хора не ми говорят по този начин, освен ако не крият нещо.

— Това, което знам, си е моя работа — отговори Хлапето. — И престани да ме наричаш Нийл.

— Мислех, че така се казваш.

— Преди. Сега съм Силиконовото хлапе.

— Никога не съм чувал за теб.

— Ще чуеш. Това е обещание.

— И мислиш, че ще си изградиш репутация, като победиш Пророчицата, така ли? — попита Мбоя, очевидно развеселен от тази мисъл. — Приеми съвета ми, Хлапе, и забрави за нея. Тръгни след Гробокопача или може би Гущера Малой. Кой знае, ако си късметлия или ги хванеш в лош ден, може и да оживееш.

— Не съм дошъл на Моцарт да убивам — отвърна Хлапето. — Тук съм, за да продавам компютърни чипове.

— А, сега разбирам — усмихна се Мбоя. — Ще слушаме за теб като за най-известния галактически пътуващ търговец.

— Ще чуеш за мен, защото винаги ще има някой като теб, който не ме взема на сериозно. А това е грешка.

— Добре, ще се опитам да го запомня. — Мбоя млъкна и се вгледа в него. — Между другото, къде е силиконът, който те прави Силиконовото хлапе?

— На мястото си.

— Сигурно е така. Ти си специалист по чиповете за имплантиране, нали?

— Да.

— Е, ще ме извиниш, че не припадам от ужас.

— Извинен си — отвърна сериозно Хлапето.

Мбоя остави чашата си на масата.

— Интересен младеж си — продължи той. — Не ти се сърдя и ти желая дълъг и щастлив живот.

— Благодаря, смятам да му се насладя.

— Тогава приеми съвета ми и не търси… — внезапно Мбоя замръзна, вперил очи във вратата.

— Нещо не е наред ли? — попита Хлапето и се обърна да проследи погледа му.

В казиното бяха влезли трима мъже, облечени в семпли дрехи с джобове, пълни с оръжия. Но вместо да тръгнат към масите, разпръснаха се край стената, гледайки към Мбоя.

— Време е за работа — отбеляза ледено той. Стана и стигна до средата на залата. Спря на около пет метра от новодошлите.

— Вече ви казах, че не сте добре дошли тук — обърна се той към мъжа в средата.

— Знам какво каза — отвърна му онзи.

— Нищо не се е променило от последната седмица. Все още не сте добре дошли на Моцарт.

— О, напротив — мъжът се ухили. — Този път не съм сам.

— Както вече казах, нищо не се е променило — повтори Мбоя. — Мисля, че ще е най-добре и тримата да се обърнете и да се върнете обратно на космодрума.

— Няма начин.

— Е, не мога да ви накарам да се държите разумно — вдигна рамене Мбоя. — Но мога поне да го предложа.

— Знаеш за какво сме тук — продължи мъжът. — Къде е тя?

— Коя?

— Без игри. Дошли сме за Пророчицата.

— Пророчицата? — повтори Мбоя. — Никога не съм чувал за нея.

— Ако трябва да те убием, за да стигнем до нея, ще го направим.

— Какви са тия приказки за убиване? — попита приятелски Мбоя. — Това е мирен малък свят.

Мъжът се засмя.

— Щом е толкова мирен, какво правиш ти тук?

— Пазя мира.

— Ще те попитам само още веднъж. Къде е тя?

— Не е ваша работа. А сега аз имам един въпрос към вас.

— Така ли?

— Можете ли да броите до пет? Защото имате само пет секунди, за да изчезнете оттук.

Мъжът го изгледа за част от секундата, после заедно с другите двама посегна към оръжието си. Звуковият пистолет на Мбоя се появи в ръката му като с магия и двамата мъже бяха мъртви, преди да са извадили оръжията си. Той приклекна, прицелвайки се в третия, но разбра, че онзи вече е ранен — лявата му ръка димеше от лъча на лазерен пистолет. Мъжът стреля, но неточно и Мбоя го уби секунда по-късно.

— Някой да извика полицията! — заповяда Мбоя на редовните клиенти, повечето от които бяха налягали по пода и сега се изправяха. Двама мъже веднага излязоха от залата.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря. — Мбоя се обърна към Хлапето, чийто лазерен пистолет още бе в ръката му. — Но беше глупаво да се намесваш. Защо, по дяволите, го направи?

— Исках да видя дали съм по-бърз от теб — отвърна Хлапето. — По-бърз съм.

— Застреля човек, когото не си виждал никога преди, само за да видиш дали си по-бърз от мен? — невярващо повтори Мбоя.

— Точно така.

— Някои биха нарекли това предумишлено убийство.

— Ако арестуват мен, със сигурност ще трябва да арестуват и теб. Мислиш ли, че ще го направят?

Мбоя го изгледа продължително.

— Знаеш ли, ти си опасен младеж.

— Да.

— Колко души си убил досега?

— Нито един — призна Хлапето. — Но имам чувството, че ще ми хареса, когато го направя най-накрая.

— Обзалагам се, че ще е така — Мбоя замълча за миг. — По-добре се прибирай в хотела. Аз ще се погрижа за властите.

Хлапето кимна и тръгна край телата към вратата. На прага се обърна към Мбоя.

— Бях по-бърз от теб.

— Но не го уби. Не улучи.

— Все още свиквам с чиповете. Ще се целя по-добре следващия път.

— Ако аз бях на неговото място, нямаше да има следващ път. Изненада го. Гледаше в мен, когато ти стреля… Вече знам на какво си способен и никога не би могъл да ме изненадаш.

— Аз и не искам. Ако те победя, ще бъде в честен двубой.

— Успокоително е да го знам — каза кисело Мбоя.

Хлапето остана на прага.

— Мислиш ли, че сега тя ще иска да ме види? — попита накрая.

— Не знам.

— Припомни й, че искаха да я убият.

— Не е нужно да й припомням — отвърна Мбоя. — Именно затова от ресторанта дойдох тук. Тя знаеше, че ще се появят.

— Припомни й го все пак — настоя Хлапето. — Все още имам нужда от съвет за инвестициите си.

— Разбира се.

Хлапето чу шум една пряка по-надолу. Полицията придружаваше двамата играчи от казиното, затова реши да последва съвета на Мбоя и да се върне в хотела. Оставането тук нямаше да го приближи до Пророчицата, а тази публичност можеше да го лиши от достатъчно клиенти и от претекста да остане две или три седмици на планетата.

— Отседнал съм в Имението — каза той на Мбоя.

— Знам.

— Ще чакам да се обадиш.

— Не се надявай прекалено много.

Хлапето излезе навън, изчака, докато полицията и играчите минаха покрай него и влязоха в казиното, после се прибра в хотела.

Беше интересна нощ. Свърза се с човек, който работеше за Пророчицата и стана свидетел на една престрелка. Всъщност бе участвал в нея и адреналинът му все още бе повишен. Беше страхотно усещане, невероятно вълнение и той знаеше, че е намерил бъдещото си призвание веднага щом тази работа с Пенелопа Бейли свърши. Взе асансьора до стаята си и се просна на леглото както беше с дрехите. Обеща си, че онези певци, които бродят от свят на свят и пеят песни за Сантяго, Танцуващия с елени и Ледения, един ден ще пеят и за Силиконовото хлапе.