Майк Резник
Пророчицата (17)

16.

Хлапето закусваше, когато Мбоя влезе в ресторанта и отиде до неговата маса.

— Тя ще се срещне с теб — каза той.

— Кога? — попита Хлапето.

— Сега.

— Само да си свърша закуската и идвам с теб.

— Вече я свърши. Не можеш да караш Пророчицата да чака.

— Мога — каза Хлапето, напълни отново устата си и задъвка замислено.

— Губиш си времето, ако правиш това, за да й направиш впечатление. За нея не си повече от едно насекомо.

— Може би ти не си повече от буболечка. Аз съм.

— Какво те кара да мислиш така? — презрително попита Мбоя.

— Защото никой не кани буболечки на разговор.

В следващите няколко минути Хлапето довърши яденето си под погледа на Мбоя, после си изпи кафето, сложи две рубли Нов Сталин на масата и най-накрая се изправи.

— Добре, нека да тръгваме.

Последва Мбоя до колата и миг по-късно пътуваха на юг, извън града. Минаха покрай няколко ферми, после намалиха до една, не по-различна от другите и спряха пред геодезичната кула, която гледаше към малко езеро.

— Няма стража — отбеляза Хлапето.

— Не й е необходима.

— Дори и ти ли?

— Дори и аз.

— Добре, нека да влизаме.

— Тя иска да те види насаме. Ще те чакам тук.

— В коя стая е? — попита Хлапето, слизайки от колата.

— Откъде да знам?!

Хлапето вдигна рамене, позволи на пътеката да го отведе до главния вход и изчака вратата да се отвори. Нямаше камери или скенери за идентифициране по ретината, нито признаци на някаква система за сигурност. Вратата се плъзна към стената и той влезе в кръгло фоайе.

— Тук съм — извика женски глас и той го последва в огромна стая, една от стените на която беше стъклена и гледаше към езерото.

Върху екзотичен стол, изработен от някакво непознато дърво, седеше Пенелопа Бейли. Беше русокоса, стройна, облечена в свободна бяла рокля. Хлапето реши, че би могла да е доста хубавичка, но някак си не притежаваше нито сексуалност, нито дори малко човечност. Имаше нещо в очите й, което не можеше да разбере. Когато се обърна към него, сякаш се взираше в нещо зад него, което единствено тя виждаше.

— Добре дошъл, господин Кайман.

Дори гласът й звучеше далечен, като че ли умът й беше някъде другаде, а останалата част от нея участваше в предварително организирано представление.

— Добро утро, Пророчице — отговори Хлапето.

— Моля, седнете.

— Къде?

— Където си изберете.

— Благодаря.

Хлапето седна върху диван, покрит с материя с металически блясък, която постоянно менеше цвета си според слънчевите лъчи.

Внезапно Пенелопа промени позата си и вдигна дясната си ръка над главата за секунда.

— Нещо не е наред ли? — попита Хлапето.

— Не.

— Изглежда не се чувствате комфортно — отбеляза той.

— Вие сте много прозрачен, господин Кайман — каза тя с почти нечовешка усмивка.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Знаете защо промених позата си, няма смисъл да се преструвате.

— Нямам ни най-малка представа защо помръднахте — отговори Хлапето.

Тя поклати глава, все още усмихвайки се, с очи, вперени в някаква далечна точка.

— Вие дойдохте да ми искате съвет, господин Кайман, но въпреки това отказвате да бъдете честен с мен.

— Искрен съм с вас.

— Не, господин Кайман. — Тя стана и отиде до прозореца. — Дошъл сте на Моцарт, за да ме откриете, и знам, че не сте изпратен от онзи странен криминален тип, който се нарича Миропомазания… Това означава, че който ви е изпратил, ме познава от много години, отпреди да стана Пророчицата. Има само двама останали живи оттогава и единият от тях се оттегли — тя се обърна към Хлапето с очи, вперени в неговите, но фокусирани извън тях. — Изпратен сте от Карлос Мендоса, познат още като Ледения. И тъй като той не би ви пратил тук, без да ви каже коя съм и какво съм, вие знаете, че когато направя внезапно движение или извърша действия, неразбираеми за вас — каквито са повечето от тях — аз контролирам и манипулирам различните варианти на бъдещето.

Хлапето я изгледа продължително, преди да отговори.

— Бива си ви, както той ми каза.

— Приемам това като висока похвала. Той е единственият мъж, застанал някога срещу мен, единственият човек в целия свят, от когото винаги съм се страхувала.

— Все още ли се страхувате от него? — попита Хлапето.

Тя поклати глава.

— Не.

— И няма защо, той е един дебел и накуцващ старец.

— Накуцване, с което го дарих преди двайсет години.

Тя се взираше в далечината.

— Защо не го убихте тогава?

— Бях много млада — отговори Пенелопа. — Мислех, че ще умре от раните си и исках да страда.

Хлапето тъкмо щеше да се обади, когато тя протегна ръка.

— Какво има? — попита той.

— Вижте — тя посочи далечния край на езерото.

— Какво трябва да гледам?

— Там едно животинче се показа от дупката си, нали? — попита тя, все още надничайки в очите му.

— Да — съгласи се той. — Червеникавокафяво на цвят.

— Наблюдавайте внимателно — каза тя. Няколко секунди по-късно една птица се спусна надолу, сграбчи животинчето в ноктите си и отлетя с него.

— Вие знаехте какво ще се случи.

— Знам всичко, което ще се случи. Аз съм Пророчицата.

— Можехте ли да спасите гризача?

— Разбира се. Има безброй варианти на бъдещето. В някои от тях гризачът виждаше птицата навреме и успяваше да се скрие в дупката. В други вниманието на птицата се отвличаше от нещо и тя не го забелязваше.

— Как можехте да промените това, което се случи? — попита Хлапето.

Тя се усмихна отново, но не му отговори.

— Искате ли нещо студено за пиене, господин Кайман? Денят обещава да е топъл.

— Защо не го направите по-хладен? — предложи Хлапето.

— В къщата има климатик — отговори тя. — А и имам по-важни неща за вършене.

— В такъв случай бих желал малко вода.

— Последвайте ме, моля.

Тя тръгна по ослепително белия коридор към кухнята.

— Нямате ли слуги? — попита Хлапето, докато оглеждаше пълната с уреди стая.

— Милиони — отвърна тя и поднесе чаша под кранчето. — Студена — прошепна и водата потече. Когато чашата се напълни, тя каза: — Стоп — струята спря и тя подаде чашата на Хлапето.

— Благодаря.

Той я пресуши на един дъх.

— Няма защо, господин Кайман. Елате да седнем отвън под дърветата.

— Сигурна ли сте, че искате да излезете навън? Както казахте, в къщата има климатик.

— Имах неприятно изживяване, за което съм сигурна, че знаете — отвърна Пенелопа, докато го водеше към закрития двор. — Не обичам да се чувствам затворена.

Хлапето си припомни праха и астероидите, заобикалящи Алфа Крепело.

— Предполагам, че не обичате.

Той седна на една дървена пейка, а тя се настани на подобна пейка на около три метра от него, после веднага стана.

— Какво има? — попита Хлапето.

— Няма нищо, господин Кайман.

— Тогава какво…

Тя се усмихна.

— Има едно събитие — неговата същност не ви засяга, което трябва да се случи на свят, наречен Чероки. Миналото е определено и неизменно, господин Кайман, но има безброй варианти на бъдещето. Във всяко бъдеще, в което останех седнала, то не се случваше. В няколкото варианта, в които ставам, все още може да се случи.

— Но как може едно ставане на Моцарт да повлияе на нещо, което се случва на светлинни години оттук? — попита Хлапето.

— Нито знам, нито питам защо. Знам само, че е така… А сега да пристъпим към нашата работа, господин Кайман.

— Именно затова съм тук.

Тя го изгледа и само за миг очите й се фокусираха върху него. Той неспокойно си помисли, че предпочита тя да гледа в далечината, която според него бе бъдещето.

— Трябва да ме извините, господин Кайман, но не съм сигурна точно защо сте тук.

— Мислех, че знаете всичко.

— Знам множеството варианти на бъдещето — отвърна тя. — Но не знам всичко, което е било.

— В това няма логика.

— За мен има; А сега ще бъдете ли любезен да ми кажете защо дойдохте на Моцарт?

— Ако виждате бъдещето, значи знаете какво ще ви отговоря.

— Можете да кажете куп неща. Вие сте голям лъжец и егоист. Искам да чуя точно какво ще кажете.

— Как ще разберете дали лъжа?

— Знам повечето отговори на въпросите, които задавам.

— Тогава защо въобще ще ги задавате?

— За да разбера доколко може да ви се вярва, господин Кайман.

— А защо се интересувате?

— Всичко с времето си — отвърна Пенелопа, вперила поглед отново в някакво далечно време и място. — А сега ви моля да отговорите на въпроса ми.

— Дойдох на Моцарт да продавам компютърни чипове.

— Това е истина — отбеляза тя спокойно, — но не цялата.

— Добре — той вдигна рамене, — бях пратен от Ледения.

— Знам.

— Това е всичко.

— Защо ви изпрати тук?

— Според него нищо не може да ви убие, затова когато чу, че Хадес е разрушен, заключи, че сте избягала преди това.

— А Демокрацията съгласна ли е с него?

— Не… Той смята, че те са глупаци.

— Прав е.

— Както и да е, иска да знае какво смятате да правите сега.

— Разбира се.

— Не вашите непосредствени планове — продължи Хлапето, — а дългосрочните.

— Възнамерявам да оживея в една вселена, която при всяка възможност ми доказва, че е враждебно настроена — отвърна Пенелопа без капка емоция.

— Ами от това, което видях, оживяването е най-малката ви грижа, ако въобще имате някакви грижи.

— Аз съм от кръв и плът, господин Кайман, Един ден ще умра както всички човешки същества. — Внезапно тя се усмихна развеселено. — Няма вие да ме убиете, господин Кайман. Ако се опитате да извадите лазерния си пистолет и да стреляте, както мислите да направите, той ще експлодира в ръцете ви.

— Не съм смятал да направя такова нещо — излъга Хлапето.

— Бяхте предупреден, господин Кайман. Съдбата ви е във вашите ръце.

Хлапето извади пистолета си и го разгледа.

— Снощи беше съвсем наред — отбеляза той.

— В един милион варианта на бъдещето той функционира прекрасно тази сутрин. Но аз няма да разреша на нито един от тях да се случи.

Хлапето погледна пистолета си още веднъж, после вдигна рамене и го прибра в кобура.

— И аз имам един въпрос към вас — каза накрая той.

— Относно инвестициите ли? — попита тя с подигравателен тон.

— Не.

— Кажете го, господин Кайман.

— Защо не сте станала господар на цялата проклета галактика? Не мисля, че някой притежава сила да ви спре.

— Може би някой ден ще стана — отвърна тя. — Първо трябва да свърша други, по-неотложни неща.

— Като например?

— Няма да разберете.

— Опитайте.

Тя го изгледа и презрителна усмивка премина по устните й.

— Ако можехте да видите това, което виждам аз и се опитате да го разберете и да внесете ред, щяхте да полудеете. Дори докато говорим, звезден кораб на път към Антар трябва да претърпи повреда в уредите, миньор на Нелсън V трябва да копае километър и половина на запад от своя лагер, политик на Нова Родезия да приеме подкуп, кристален извънземен от Атрия да приеме подпространствено съобщение от далечния Орион. Има хиляди събития, които трябва да се случат в много точен ред, милион варианти на бъдещето ще изчезват всяка наносекунда. И вие искате да ви обясня всичко това? Бедният малък човек, който се стреми единствено да напълни стомаха и портфейла си, мечтае за героични дела и благодарни девици и е обречен да се превърне в прашинка на галактиката, която и без това е препълнена с прах… Не, господин Кайман, не мисля, че ще разберете моите цели или обяснения.

Хлапето я изгледа.

— Каквито и да са целите ви, имате нужда от по-добър подчинен от Джеймс Мбоя.

— Предлагате някой да смени Черната смърт ли? — попита тя и той имаше усещането, че му се присмива.

— Да, той е точно пред вас.

— Мислех, че работите за Ледения.

— Работя за победителите. А вие сте такава.

— Доволна съм от услугите на Черната смърт.

— По-добър съм от него.

— В какъв смисъл?

— Аз съм по-бърз и по-силен. И мога да направя и вас по-бърза и по-силна.

— С вашите чипове ли?

— Точно така. Вие ще уволните Мбоя и ще наемете мен, а аз мога да ви направя още по-добра от това, което сте в момента.

— Да ме направите още по-малко човек, отколкото съм? — попита тя подигравателно. — Това е интересно предложение, господин Кайман.

— Дори не е необходимо да го уволнявате. Мога да го убия веднага след като изляза от къщата. Той чака отвън.

— Но аз не искам да го убивате, господин Кайман. Нито пък желая вашите чипове. — Тя впери поглед в него и очите й за втори път се фокусираха в настоящето. — Никога не съм искала да бъда Пророчицата. Това, което на вас ви изглежда като дарба, на мен често ми се е струвало проклятие. Исках да бъда като всяко друго човешко същество, а бях тормозена, преследвана и затваряна през по-голямата част от живота си, защото съм различна. А сега вие предлагате да ме направите още по-различна? Трябва да измислите нещо по-добро.

— Ако искате да бъдете като останалите, защо просто не приемете нова самоличност и не се преместите на Спиралния ръкав или на Външната граница? — попита Хлапето.

— Защото съм различна — отвърна Пенелопа. — Не исках да съм такава, но и не мога да отрека този факт. Където и да отида, те ще ме преследват, където и да се скрия, ще ме намерят. Съдбата беше доста жестока към мен, господин Кайман. И сега, когато силите ми нараснаха, мисля да се защитавам както мога.

— Можете да се защитите, като се скриете.

— Мога да се защитя, като направя така, че нито един жив човек или такъв, който тепърва ще се роди, да не може някога да ме нарани отново. Ще направя каквото е нужно, за да си осигуря безопасност.

— Включително и взривяване на планети?

— Око за око, господин Кайман — а на Хадес имаше доста очи. Това, което се случи там, беше раздаване на правосъдие… Помислете по този въпрос, преди да решите да застанете на пътя ми.

— Не се и опитвам. Само искам да се присъединя към вас.

— Ако ви позволя да ми служите, трябва да ми се подчинявате напълно.

— Ще го имате.

— Ще сте добре платен, но ще трябва да вършите доста неща, които може да не са ви приятни.

— Вие ми давайте парите, а аз ще се тревожа за останалото — увери я Хлапето.

— Първото нещо, което ще поискам от вас, е да предадете Ледения.

— Така си и помислих — ухили се Хлапето.

— Това не ви ли притеснява?

— Не.

— Въпреки че ви е приятел?

— Той е от другата страна на барикадата. Няма начин да победи. Ако не ви го предам аз, някой друг ще го направи — тогава защо да не изкарам малко пари от това?!

Пенелопа го изгледа замислено.

— Изглеждате доста практичен млад човек, Нийл Кайман. Може би ще ми бъдете полезен по начин, по който дори не можете да си представите.

— Тогава съм нает, нали?

— Да.

— Все още не сме говорили за пари обаче — отбеляза той.

— Ще разберете, че съм доста щедра. И ако вие сте лоялен, ще придобиете такава власт, за която досега само сте си мечтал.

— Звучи доста добре. А между другото, вече не съм Нийл Кайман.

— О?

— Всеки тук по Вътрешната граница си избира ново име. Моето е Силиконовото хлапе.

Тя се усмихна.

— Доста впечатляващо и образно име. Ще свърши работа известно време.

— Имате ли друго предвид?

— Може би.

— Предполагам, че няма да ми го кажете сега?

— Когато му дойде времето — отвърна Пенелопа и се изправи. — А сега нашата среща свърши. Черната смърт ще ви заведе до хотела ви. Знам, че искате да пробвате силите си срещу него… Но от този ден нататък няма да се биете с никого, освен ако нямате изрична заповед от мен. Ясно ли е?

— Да — отговори неохотно той.

— Добре. Ще ви се обадя, когато имам нужда от вас.

— Виждате бъдещето — каза Хлапето, докато тя го съпровождаше през къщата. — Защо просто не ми кажете кога ще имате нужда от мен?

— Защото не съществувам, за да му служа, господин Кайман.

Той излезе през външната врата и се качи в колата на Мбоя. Пенелопа ги наблюдаваше как потеглят, после влезе в спалнята си и миг по-късно се показа отново с малка парцалена кукла. Притисна я обичливо до гърдите си и продължи да се взира невиждащо във времето и пространството, като от време на време правеше някой жест или заемаше различна поза, които да помогнат да се случи онова бъдеще, което тя виждаше и искаше.