Майк Резник
Пророчицата (14)

13.

Ледения остана на Конфуций IV още един ден, но не научи нищо друго за Пророчицата. Силиконовото хлапе обаче научи нещо повече за Ледения.

Седяха в салона на техния хотел-пагода и закусваха, преди да отидат на космодрума, когато Куин влезе в сградата, прекоси салона и се изправи пред тях.

— Виждам, че се чувстваш по-добре — каза любезно Ледения.

— Ти, кучи сине! — изръмжа Куин, привличайки вниманието на другите клиенти. — Ти ме упои и ми отмъкна парите.

— Ти искаше да ми продадеш информация, която не притежаваше. Така че парите си бяха мои.

— Напротив, не са твои и съм дошъл да си ги взема. Дори да се наложи да те убия, пак ще го направя.

Хлапето се напрегна, но Ледения се облегна назад и сложи ръка на рамото му.

— Мъжът е просто бизнесмен. По-добре да му дадем това, което иска.

— Но… — започна Хлапето.

— Става въпрос за пари. Не си струва да се умира заради тях.

Ледения бръкна в джоба, където държеше пачката с банкноти, а Куин го наблюдаваше наежено. После спокойно извади малък пистолет и стреля точно между очите му. Две жени изпищяха, а сервитьор изпусна таблата. Високият мъж беше мъртъв, преди да падне на земята.

— Казах ти, че не си заслужава да се умира заради тях — подхвърли Ледения към трупа.

— Ти го уби? — възкликна Хлапето.

— Надявам се.

— Не му даде никакъв шанс!

— Ти май си мислиш, че това е игра — подразни се Ледения. — Тук не спазваме никакви правила… Мъжът дойде да ме обере или убие. Може би смяташ, че трябваше да изчакам той пръв да извади оръжието?

Хлапето не отговори, а Ледения се изправи, когато управителят и двама представители на охраната се приближиха до него.

— Всички в ресторанта са ми свидетели — каза той. — Заплаши, че ще ме убие.

— Заплаши, че ще те убие, ако не му върнеш парите — обади се един мъж от съседната маса.

— Все същото е. Не съм дошъл тук, за да ме ограбват, заплашвайки ме с оръжие.

— Пистолетът му е все още в кобура — отбеляза управителят.

— Той не ставаше за обирджия.

— Имаме го записано на холокасета — обади се единият от охраната. — Ако се е случило, както казвате, няма да имате никакъв проблем.

— Никога не съм имал — отговори Ледения и Хлапето знаеше, че той казва истината.

Миг по-късно двама полицаи влязоха в хотела, преминаха през тълпата, обградила тялото на Куин, и изслушаха историята на Ледения.

— Според мен всичко е наред — каза единият от тях. — Искате ли да дойдете в управлението и да дадете показания?

— Ще го направя тук — отвърна Ледения. — Мъжът беше глупак и плати за глупостта си.

— Нямах предвид такъв тип показания — усмихна се офицерът.

— Това е единственото, което имам да кажа — отбеляза Ледения. — Можете ли да проверите холокасетата тази сутрин? Придружителят ми и аз искаме да напуснем Конфуций следобед.

Офицерът го гледаше напрегнато.

— Вие сте Карлос Мендоса, нали?

— Да.

Другият кимна.

— Така си и мислех. Щом казвате, че е самозащита, за мен това е достатъчно, Засега сте свободен, ще прегледаме касетата до обяд. Ако подкрепя историята ви, ще можете да тръгнете според плана си.

— Добре.

Холокасетата потвърди разказа на Ледения за инцидента и те излетяха в ранния следобед.

— Сега знам защо те наричат Ледения — започна Хлапето, когато оставиха КонфуциЙ далеч зад тях.

— О?!

— Ти си студен и безчувствен точно каквато според теб е Пенелопа Бейли. Не казвам, че е лошо — добави бързо Хлапето. — Тук вероятно това е начинът да оцелееш… Трябва да си бил страшно опасен човек на младини.

— По-опасен съм сега.

Хлапето го изгледа продължително, после вдигна рамене.

— Щом казваш… Между другото доста хора на Конфуций те познават.

— Имал съм работа тук.

— Наричат те Мендоса, а не Ледения. Защо?

— Прякорите идват и си отиват, но през целия си живот съм бил Карлос Мендоса.

— Ледения ти отива повече.

— Благодаря — отвърна мъжът с доволна усмивка.

— Какви други имена си имал през годините?

— Не са важни.

През следващите няколко минути мълчаха. После Хлапето отиде в кухнята и си направи обяд. Когато се върна на мястото си, намери Ледения да изучава холографската карта на сектора Теразейн.

— Моцарт ли търсиш? — попита Хлапето.

— Намерих го — Ледения посочи една звезда, мигаща в жълто. — Това е Симфония. Моцарт е третата планета, която я обикаля.

— Колко далеч е?

— Оттук ли? С пълна скорост ще стигнем там за малко повече от един стандартен ден.

— И какво ще правя, когато отида там? — попита Хлапето.

— Евентуално ще се опиташ да се приближиш до Пенелопа Бейли и да откриеш какви са нейните планове. Но с какво ще започнеш, все още не знам. Затова сме се запътили към Аристотел.

— Аристотел?

— Това е университетска планета на края на Демокрацията. Ще платим такса и ще влезем в техния компютър — така ще открием всичко за Моцарт.

— А защо просто не се свържем с главния компютър на Делурос VIII? — попита Хлапето.

— Защото е по-вероятно някой да следи главния компютър, отколкото този на Аристотел — отвърна Ледения.

— Защо мислиш така? — настоя Хлапето. — В края на краищата ако е толкова умна, колкото казваш…

— Никога не съм казвал, че е умна, казах само, че вижда в бъдещето.

— Както и да е. Защо да не следи и компютъра на Аристотел?

Ледения се облегна назад и изключи холографската картина.

— Тя е най-могъщото и опасно живо същество, но съществуват граници на възможностите й. До осмата си година прекара детството си в бягство, а следващите шестнайсет-седемнайсет години — в килия пет на пет метра. Колко е видяла от галактиката? Делурос VIII е столицата на човешката раса, така че тя със сигурност знае за него, но мога да се обзаложа, че никога не е чувала за Аристотел.

— Дано да си прав. Може и да се обзалагаш, но аз съм този, който ще плаща, ако грешиш.

— Не греша. Тя притежава сили, които никой не може да разбере, но не е всезнаеща. Както и да е, щом научим малко повече за Моцарт, ще имаме по-добра идея като какъв да се представиш там.

— Защо просто не отида като наемен убиец? — предложи Хлапето.

Ледения се изкиска.

— Какво е толкова смешно? — остро попита Хлапето.

— Никой няма по-малка нужда от наемен убиец от Пенелопа Бейли. Освен това дори и да има, тя ще иска препоръки — а тъй като аз съм единственият ти поръчител, няма да оцелееш и до обяд.

— Мога да кажа, че работя за Гробокопача.

— Самият Ломакс е наемен убиец. Той не наема други.

Хлапето сви рамене.

— Беше просто предложение.

— Ако вярваше на поне половината от това, което ти разказах за нея, нямаше да направиш такова глупаво предложение — отговори Ледения. — Искаш ли да останеш жив след всичко това, по-добре започни да мислиш с главата си.

— Добре — съгласи се раздразнено Хлапето. — Не е нужно да мия откъсваш.

— Тя е всичко, което имаш. Съветът ми е да запомниш това и да забравиш своите физически възможности, придобити по силиконов начин.

— Някои от тези способности могат да се окажат полезни на Моцарт.

— Например?

— Например, че мога да виждам в тъмното.

— На нея не й е нужно да вижда. Тя ще знае къде си или къде ще бъдеш след трийсет секунди или трийсет минути.

— Ако съм толкова глупав и безполезен, защо изобщо ме пращаш?

— Щях да отида сам, стига да можех. Невъзможно е обаче да прикрия това накуцване, а освен това тя щеше да знае кой съм при всички случаи… Отиваш ти, защото си единствената пионка, с която разполагам.

— Благодаря, че ми повиши самочувствието — саркастично подметна Хлапето.

— Просто се грижа да не си прекалено самоуверен. Колкото и да те подготвям, когато се срещнеш с нея — ако оживееш достатъчно дълго — ще видиш една нормална млада жена и ще си помислиш, че съм преувеличил заплахата, която представлява — той помълча малко. — Просто запомни: по-добри мъже от теб са се опитвали да я спрат и всички са мъртви.

— Тогава защо отивам?

— Не отиваш там, за да я нараниш или заплашиш. Само ще се опиташ да събереш информация. Ако тя не може да види далечното бъдеще и ако не знае какво ще успееш да направиш с тези сведения, може би ще останеш жив и здрав.

Ледения стана, протегна ръце (доколкото можеше да ги протегне в претъпканата пилотска кабина) и се обърна към Хлапето:

— Ще се опитам да поспя, преди да стигнем Аристотел — съобщи той. — Ако искаш, направи същото.

Хлапето кимна и отиде до своята койка. Беше сигурен, че много трудно ще заспи, но му се стори, че сякаш само след минута Ледения го разтърси.

— Какво има? — попита младежът замаяно, изправяйки се рязко и удряйки глава в стената. — Не съм улучил койката ли?

Ледения се усмихна.

— Те са само две.

— Тогава какво има?

— Нищо. Спиш вече единайсет часа. В орбита сме около Аристотел.

— Шегуваш се? — Хлапето вдървено стъпи на крака.

— Провери хронометъра на кораба, щом не ми вярваш. Вече приготвих закуската.

— Никога не пропускаш ядене, нали?

— Не и ако не се налага.

Хлапето се присъедини към Ледения в кухнята, която действаше почти толкова клаустрофобично, колкото и пилотската кабина.

— Мислил ли си някога да си купиш по-голям кораб? — попита той, когато взе своята чаша с кафе и отпи една глътка.

— Предполагам, че ако се бях сетил, щях да си купя — призна Ледения. — Не смятах да напускам Последен шанс отново.

— Не е кой знае какъв свят, ако питаш мен.

— Не те питам.

— Човек като тебе и с парите, които имаш, би трябвало да живееш до приятеля си на Сладка вода.

— Въпрос на вкус. Предпочитам Вътрешната граница.

— Сладка вода е на Границата.

— Но не прилича на свят от Границата. Тя е рай за оттеглилите се милиардери. Последен шанс е точно каквото ми харесва.

— Аз лично харесах Конфуций. Особено Кошмарната алея.

— Още си доста млад.

Сигналната лампичка на компютъра светна два пъти.

— Да? — попита Ледения.

— Установих връзка с геополитическия компютър на Аристотел — съобщи компютърът.

— Добре. Извлечи информацията за планетата Моцарт.

— Звездна система?

— Симфония, в Теразанския сектор.

— Проучване… готово.

— Сега провери има ли информация за човек с прякор Пророка.

— Проверка… Информация за такова лице липсва.

— Добре. Прекъсни връзката и нека таксата бъде удържана от сметката ми на Байндър X.

— Работи… готово… връзката прекъсната — съобщи компютърът.

— А сега ми отпечатай информацията, която извлече.

Минута по-късно се появи една страница.

— Това ли е всичко? — намръщи се Ледения.

— Да.

— Изключи се.

Той взе листа хартия и го прочете, после погледна към Хлапето.

— Няма много, за което да се захванем — рече накрая.

— Така и предположих. И какво ще правим сега?

Ледения погледна отново към листа.

— Моцарт е кислороден свят, деветдесет и шест процента от стандартната гравитация, жителите му са 27 342 според последното преброяване… Населението се разделя по следния начин: шестдесет и три процента земеделци; двадесет и два процента в експорта — разбира се, изнасят земеделски продукти; останалите се занимават с различни неща. Няма постоянна армия, нито флота. Планетата е разделена на шест щата с централизирано правителство, което се избира на три години. Един космодрум, няма развит туризъм.

— Значи да се появя като земеделски работник, който си търси работа? — попита Хлапето.

Ледения поклати глава.

— Заседнеш ли в някоя ферма, възможно е да не успееш да се откъснеш от нея.

— Мога да отида в някой от градовете като наемен работник… предполагам.

— Прекалено бие на очи — отговори Ледения след известен размисъл. — Кой, за Бога, отива на земеделски свят, за да става чиновник или продавач?

— Тогава какво?

Ледения го погледна за миг.

— Ти си Силиконовото хлапе. Така че отиди като специалист и продавай уменията си. — Той мълча, докато обмисляше целия план. — Ти пътуваш по Вътрешната граница и създаваш чипове, каквито са необходими на клиентите ти. Фермерът, който има проблеми с нашествия на вредители в земите си, иска да вижда в тъмното, за да пази стоката си; занимаващият се с износ желае да знае дузина чужди езици; на бармана му се ще да размесва питиетата много по-бързо. А ти можеш да направиш необходимите чипове. Мисля, че номерът ще мине.

— Добър съм — съгласи се Хлапето, — но не съм чудотворец, нито пък хирург. Дори и да направя чиповете, не мога да ги имплантирам.

— Това не те засяга — вдигна рамене Ледения. — Ти трябва само да ги създаваш. От купувачите ще зависи да си ги имплантират.

— На планета с някакви си двадесет и седем хиляди жители може дори да няма лекар.

— Още по-добре. Ще имаш причина да се навърташ там, докато докарат хирург. Няма да те пуснат, преди да са сигурни, че продуктите си струват.

— И какъв чип мога да продам на Пенелопа Бейли?

— Тя няма нужда от чипове.

— Лошо. Това щеше да е страхотен начин да я накарам да ме забележи.

— Отиваш там, за да събереш информация. Ако извадиш късмет, тя дори няма да разбере, че си там.

— Според теб тя не е човек, който се доверява на подчинените си. А щом няма да се срещна лично с нея, как ще открия каквото и да било?

— Бих се учудил, ако тя има преки подчинени — отвърна Ледения. — А колкото до събирането на информация, просто си дръж ушите и очите отворени.

— Имаш предвид дали внасят оръжие и амуниции?

Ледения поклати глава.

— Тя няма нужда от това.

— Тогава какво?

— Искаше ми се да мога да ти кажа! Вероятно ще е нещо много обикновено, докато не си спомниш, че зад него стои съвсем необикновена жена.

— Дай ми пример.

— Ако тя поръча половин дузина книги за Делурос VIII, това означава, че смята да отиде там. Открий дали е поръчвала касета с лодинитски език — може да планира съюз с лодинитите. Не се занимавай с това, което прави в момента — тя е виждала настоящето толкова пъти и в толкова варианти, че сега сякаш играе в пиеса. Каквото и да казва или прави, за нея вече е минало, тя гледа дни и седмици напред.

— Не ми даваш много като начало.

Ледения се усмихна мрачно.

— Да не си се заблуждавал, че ще бъде лесно?

— Не, но…

— Помни, че си там само да събереш информация. Ако е прекалено трудно да го направиш и се наложи да откраднеш или да убиеш някого, за да я получиш, просто се откажи — тя ще види какво смяташ да правиш дори преди да си го помислил. Разбираш ли какво точно ти казвам?

— Да.

— Добре, защото от това зависи животът ти… Твоят и може би още на четиридесет трилиона — поправи се той.