Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (9)

IX

На следния ден Юранд никак не избягваше Збишко, нито му пречеше да прави на Дануша из пътя разни услуги, които като рицар бе длъжен да й прави. Наопаки — Збишко, макар и много огорчен в сърцето си, забеляза все пак, че навъсеният пан от Спихов го поглежда дружелюбно и като че ли със съжаление, дето е трябвало да му даде такъв жесток отговор. Младият шляхтич на няколко пъти се опита да се приближи до него и почне разговора. При тръгването от Краков и през време на пътуването не липсваха сгодни случаи, защото и двамата придружаваха княгинята на коне. Юранд, обикновено мълчалив, говореше сега доста охотно, но щом Збишко поискаше да узнае нещо за пречките, които го разделяха от Дануша, разговорът веднага се прекъсваше, а лицето на Юранд ставаше мрачно.

Збишко помисли, че княгинята знае повече, затова изчака удобно време и се помъчи да получи от нея някакво сведение, но и тя не можа да му каже много нещо.

— Тайна някаква има — рече тя. — Каза ми го самият Юранд, но същевременно ме помоли да не го разпитвам. Навярно е свързан с някаква клетва, както става между хората. Бог все пак ще направи след време всичко да излезе наяве.

— Как ли ще живея без Данушка? — отвърна Збишко. — Като вързано куче или като мечка в яма. Нито радост някаква, нито наслада. Нищо, само тъга и въздишки. Отишъл бих аз в Таван с княз Витолд, та дано ме убият там татарите. Но първо трябва да закарам чичо, а после да отскубна паунови пера от главите на немците, както се заклех. Може да ме убият, предпочитам го пред това да видя как друг ще вземе Данушка.

Княгинята дигна към него своите добри сини очи и го попита малко учудено:

— А ти би ли допуснал това?

— Аз? Докато нося душа, няма да го бъде! Освен ако ми изсъхне ръката и не би могла да удържи секирата!

— Ето, виждаш ли?

— Да! Но как да я взема против бащината воля?

А княгинята продума като на себе си:

— Всесилни боже! Нима това не става и така…

После каза на Збишко:

— Божата воля не е ли по-силна от бащината? Какво рече Юранд? „Ако бъде волята божия, ще я има.“

— Това същото и на мене каза! — извика Збишко: — „Ако бъде волята божия, ще я имаш.“

— Виждаш ли?

— Само това и вашето доброжелателство, милостива господарке, са едничката ми утеха.

— Моето доброжелателство имаш, а Данушка ще сдържи думата си. Вчера още й казвам: Данушке, ще останеш ли вярна на Збишко? А тя отговаря така: „Ще бъда Збишкова или ничия.“ Зелена е още тази ягода, но като каже нещо, държи на думата си, защото е шляхтишко дете, а не някаква развейплява. И майка й беше такава…

— Дай боже! — каза Збишко.

— Помни само едно — бъди и ти верен, защото мъжете не всякога са добри; обещава да люби неизменно, а, току-виж, после тръгнал подир друга, та и с въже не можеш го върза! Така си е!

— Тогава нека Исус Христос ме накаже! — извика разпалено Збишко.

— Ти помни това. А щом закараш чичо си, ела при нашия двор. Ще се намери някакъв случай да получиш шпори, а после ще видим какво ще даде бог. Данушка през това време ще узрее и ще усети волята божия, защото сега тя наистина те обича страшно — иначе не мога да го кажа, — но все още не така, както обичат зрелите девойки. Може би също и Юранд в душата си ще клони към тебе, защото ми се струва, че би бил доволен. Ще отидеш и в Спихов, и заедно с Юранд срещу немците, ще се случи може би да му услужиш с нещо и изцяло да го спечелиш на своя страна.

— Тъкмо това, милостива княгиньо, мислех да направя, но с ваше разрешение ще ми бъде по-лесно.

Тоя разговор много ободри Збишко. Но още при първото зобене на конете здравето на стария Мачко тъй се влоши, че трябваше да се спрат и да чакат, докато му се възвърнат поне малко силите, за да продължи пътуването. Добрата княгиня Ана Данута му остави всички лекове и билки, каквито имаше със себе си, но тя самата трябваше да продължи пътя си, та дойде време двамата рицари от Богданец да се разделят с мазовецкия двор. Просна се Збишко цял на земята пред краката изпърво на княгинята, после на Дануша, още веднъж й се закле във вярна рицарска служба, обеща да отиде скоро в Чеханов или във Варшава и най-сетне я грабна със силните си ръце, дигна я нагоре и почна да повтаря с развълнуван глас:

— Помни ме ти, цветенце най-мило, помни ме, рибке моя златна!

А Дануша го прегърна, както по-малка сестра прегръща любим брат, притисна своето вирнато носленце до бузата му, заплака с едри като град сълзи, като все повтаряше:

— Не искам в Чеханов без Збишко, не искам в Чеханов!

Юранд видя това, но не избухна от гняв. Напротив, и той сам се прости с младежа много любезно, а когато възсядаше вече коня, обърна се още веднъж към него и рече:

— Остани си сбогом и не ми се сърди.

— Как бих могъл да ви се сърдя, щом сте Данушкин баща! — отговори чистосърдечно Збишко.

И се наведе към стремето му, а той му стисна силно ръка и каза:

— Да ти помага бог във всичко!… Разбираш ли?…

И отмина. А Збишко разбра каква голяма благосклонност се крие в последните негови думи и като се върна при колата, в която лежеше Мачко, каза:

— Знаете ли? И сам той би искал, но нещо му пречи. Вие бяхте в Спихов и имате проницателен ум, помъчете се да отгатнете какво значи това.

Ала Мачко беше много болен. Треската, която му се яви сутринта, се усили надвечер до такава степен, че той почна да губи съзнание, и вместо да отговори на Збишко, погледна го някак учудено, после попита:

— А къде бият камбани?

Збишко се изплаши, защото му мина през ума, че щом болният чува камбанен звън, навярно смъртта вече иде към него. Помисли също, че старият може да умре без свещеник, без изповед, а така ще отиде, ако не направо в пъкъла, то най-малко за дълго време в чистилището, затова реши ца го кара по-нататък, за да стигне колкото се може по-бързо до някоя черквица, в която Мачко би могъл да приеме последно причастие.

Затова пътуваха цяла нощ. Збишко се качи в колата със сеното, на което лежеше болният, и бдя над него чак до съмване. От време на време му поднасяше да пие вино, което им бе дал за из пътя търговецът Ами-лей и което изжаднелият Мачко пиеше охотно, защото му донасяше видимо облекчение. След второто канче се оборави, а след третото заспа тъй дълбоко, та Збишко се навеждаше над него сегиз-тогиз, за да се увери, че не е умрял.

И при мисълта, че ще умре, го обхващаше дълбока скръб. Преди да го затворят в Краков, той дори не си даваше сметка колко много обича чичо си, който му беше в живота и за баща, и за майка. Но сега знаеше това добре и чувствуваше, че след неговата смърт ще остане страшно самотен на света — без роднини освен онзи абат, който държеше в залог Богданец, без приятели и без помощ. Същевременно му дойде наум мисълта, че ако Мачко умре, то ще е пак от немците, заради тях и той самият без малко не изгуби главата си и от ръката им бяха загинали всички негови деди, и Да-нушината майка, и много, много невинни хора, които познаваше или за които беше чувал от познати — и почна да го обхваща почуда. Дали — казваше си той — в цялото това кралство ще се намери човек, който да не е претърпял от тях зло и да не е готов да им отмъсти? Тук си спомни за немците, с които се би при Вилно, и помисли, че навярно и татарите са по-малко жестоки от тях в боя и че друг такъв народ едва ли има по света. Зазоряването прекъсна размислите му. Денят почваше светъл, но хладен. Мачко очевидно се чувствуваше по-добре, защото дишаше по-равно и по-спокойно. Събуди се едва когато слънцето припече добре, отвори очи и продума:

— Поолекна ми. Ами де сме сега?

— Наближаваме Олкуш, Нали знаете?… Дето копаят сребро и част от него дават в приход на хазната.

— Да имахме от това, което лежи в земята! Как бихме застроили Богданец!

— Вижда се, че ви е по-добре — отвърна Збишко и се засмя. — Ех! Стигнало би й за зидан с камък замък! Но да наминем в черквата, защото там и подслон ще ни дадат, и ще можете да се изповядате. Всичко е в божиите ръце, но все е по-добре човек да си уреди сметките с бога.

— Аз съм грешен човек, на драго сърце ще се изповядам — отвърна Мачко. — Сънувах нощес, че дяволите ми смъкват ботушите от краката. И на немски помежду си гъргореха… Бог е милостив, защото ми олекна. Ами ти спа ли?

— Как можех да спя, нали ви пазех?

— Е, тогава полегни си за малко. Като стигнем, ще те събудя.

— Не ми е сега до сън!

— А какво ти пречи?

Збишко погледна чичо си с детски очи.

— Какво друго, ако не любовта? Чак бодежи под лъжичката ме парят от въздишките, но ще възседна за малко коня и ще ми олекне.

Той слезе от колата и възседна коня — подтикна му го сръчно подареното от Завиша турче. Мачко в това време се свиваше от болка в хълбока, но, изглежда, че мислеше за нещо друго, не за собствената си болка, защото клатеше глава, мляскаше с уста и най-сетне каза:

— Чудя се аз, чудя и не мога да се начудя на кого си се метнал ти толкова жаден за любов, защото нито баща ти беше такъв, нито пък аз.

Но вместо отговор Збишко се изпъна изведнъж на седлото, хвана се за хълбоците, вирна глава нагоре и викна с всички сили:

Плаках за тебе дълго и останах без сили,

къде отиде ти, девойко мила?

Очи си да изплача, едва ли ще те зърна,

не ще те галя нивга, не ще те и прегърна.

Хе!…

И това „хей“ се разнесе по гората, отекна от дърветата край пътя, най-после се обади като далечно ехо и замря в гъсталака.

А Мачко попипа отново ребрата си, дето беше останал върхът на немската стрела, и с тихо пъшкане каза:

— Едно време хората бяха по-умни — така да знаеш!

След малко обаче се замисли, като че си припомняше старите времена, и прибави:

— При все че и тогава се срещаха глупаци.

Но в това време те излязоха от гората, зад която видяха колибите на рудокопачите, а по-нататък назъбените стени на Олкуш, издигнати от крал Кажимеж, и камбанарията на черквата, построена от Владислав Локетек.