Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Krzyżacy, 1900 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Екатерина Златоустова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Хенрик Сенкевич. Кръстоносци
Полска. Пето издание
Превод от полски: Екатерина Златоустова
Редактор: Стефан Илчев
Редактор на издателството: Методи Методиев
Художник: Димитър Ташев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. Редактор: Божидар Петров
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42
Цена 5,41 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1982
ДП „Димитър Благоев“ — София
Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy
Państwowy Instytut Wydawnicy
Warszawa 1960
История
- — Добавяне
XVIII
Те стигнаха на съмване до река Невяжа и я минаха едни на кон, други заловени за опашките на конете, а някои върху вързоп от храсти. Всичко стана тъй бързо, че дори Мачко, Збишко, Хлава и мазурите, които бяха дошли като доброволци, се учудваха на сръчността на тези хора и едва сега разбраха защо нито горите, нито блатата, нито реките можеха да спрат литовските нападения. Като излязоха от водата, никой не си свали дрехите, не си хвърли кожуха или вълчата дреха, а се сушеха с обърнати към слънцето гърбове, така че от тях излизаше обилна пара — и след кратка почивка тръгнаха с бърз ход на север. Вечерта по тъмно стигнаха до река Неман. Но тук минаването през голямата и при това придошла от пролетните води река не беше лесно. Бродът, който Скирвойло знаеше, на места се беше превърнал в дълбочина, така че конете трябваше да плуват около стотина крачки. Течението отнесе двама души току до Збишко и Хлава, които напразно се опитаха да ги спасят, но поради тъмнината и буйната вода скоро ги изгубиха от очи, а потъващите не смееха да викат за помощ, понеже преди това вождът беше издал заповед минаването да стане при най-дълбоко мълчание. Всички останали обаче стигнаха благополучно на отсрещния бряг, дето преседяха без огън чак до сутринта.
На съмване цялата войска се раздели на два отреда. С единия Скирвойло тръгна навътре в страната, за да срещне ония рицари, които водеха подкрепления в Готесвердер, а другия Збишко поведе право към острова, за да прегради пътя на хората от замъка, които щяха да излязат да срещнат другите. Небето беше ясно и безоблачно, но долу над горите, лъговете и храсталаците лежеше гъста белезникава мъгла, която закриваше изцяло далечината. За Збишко и за хората му това обстоятелство беше благоприятно, защото излезлите от замъка немци не можеха да ги видят и навреме да избягнат боя. Младият рицар беше особено доволен от това и каза на Мачко, който яздеше до него:
— В тази мъгла ние по-скоро ще се сблъскаме с тях, отколкото да се видим, дай боже само да не се проясни поне до пладне.
Като каза това, избърза да даде заповеди на стотниците, които яздеха отпред, а след малко се върна и съобщи:
— Скоро ще излезем на пътя, който води до брода за острова към вътрешността. Там ще залегнем в гъсталака и ще ги чакаме.
— Отде знаеш за пътя? — попита Мачко.
— От тукашните селяни. Такива има между войниците петнайсетина души. Те именно ни водят навсякъде.
— Ами далече ли ще залегнем от замъка и от острова?
— На около една миля.
— Добре, защото, ако беше по-близо, биха могли да им пратят войници от замъка на помощ, а така не само че няма да дойде никой, но и вика им няма да чуят.
— Разбира се, че съм помислил за това.
— Помислил си за едно, помисли и за друго: ако тези хора са верни, прати двама-трима от тях напред, та който пръв забележи немците, веднага да ни извести, че идат.
— И това е вече направено!
— Тогава ще ти кажа още нещо. Заповядай на стотина-двеста души, щом се почне битката, да не се намесват, а да се спуснат и да преградят пътя откъм острова.
— Това на първо място! — отговори Збишко. — Вече и такива заповеди са дадени. Немците ще попаднат като в примка или като в клопка!
При тия думи Мачко погледна братанеца си приветливо, зарадван, че Збишко въпреки младостта си разбира добре от война. Той се усмихна и промърмори:
— Истинска наша кръв! Наша кръв!
Но оръженосецът Хлава се зарадва повече и от Мачко, защото за него нямаше по-голяма наслада от битката.
— Не зная — рече той — как ще се бият нашите съюзници, но вървят тихо, в ред, и личи у тях страшно желание за битка. Ако Скирвойло добре е пресметнал всичко, нито един немец няма да ни се изплъзне.
— Да ще бог малцина да се изплъзнат — отговори Збишко. — Но съм заповядал да вземат колкото се може повече пленници, пък ако се случи между тях някой рицар или кръстоносец, в никой случай да не го убиват.
— Защо така, господарю? — попита чехът.
А Збишко отговори:
— Гледайте и вие така да стане. Рицарят, ако е гост, ходи по градовете и замъците, вижда много свят и чува много новини, пък ако е кръстоносец — още повече. Право да си кажа, дойдох тук, за да хвана в плен някой от най-знатните и да направя размяна. Само това ми е останало… ако ми е останало още.
После той пришпори коня и отново избърза начело на отреда, за да даде последни разпореждания и същевременно да разсее тъжните мисли, за които сега нямаше време, тъй като избраното за засада място не беше вече много далеч.
— Защо младият господар се надява, че жена му е още жива и че се намира по тези места? — запита чехът.
— Защото, ако Зигфрид не я е умъртвил веднага в Щитно в първия порив на злоба — отвърна Мачко, — можем с право да се надяваме, че е още жива. Но ако я беше умъртвил, щитненският свещеник не би ни разправял такива неща, които и Збишко е чувал. Дори за най-жестокия човек е тежко да вдигне ръка върху беззащитна жена, а камо ли върху невинно дете.
— Тежко е, но не и за кръстоносеца. Ами децата на княз Витолд?
— Вярно е, че те имат вълчи сърца, но все пак и това е вярно, че той не я е погубил в Щитно, и понеже той самият е дошъл по тези места, може и нея да е скрил в някой замък.
— Ех, да можехме да вземем острова и замъка!
— Ти само погледни хората — рече Мачко.
— Така си е! Но аз имам една мисъл, която ще кажа на младия господар.
— Да имаш, ако щеш, и десет, с копия стени не се разбиват.
При тия думи Мачко посочи редицата копия, с които беше въоръжена по-голямата част от войниците, после запита:
— Виждал ли си някога такава войска?
А чехът наистина не беше виждал такова нещо. Отпреде им без строй яздеше гъста тълпа бойци, защото в гората и всред храсталаците беше мъчно да се поддържат редиците. Пък и пехотата се беше смесила а конницата, за да не изостанат от конете, държеха се за гривите, седлата и опашките. Плещите на войниците бяха покрити с кожи от вълци, рисове, мечки, на главите им стърчаха ту глигански зъби, ту еленови рога, ту космати уши, та ако не беше вдигнатото нагоре оръжие, насмолените лъкове и колчаните за стрели на плещите, можеше да се стори на онези, които гледаха отзад, особено в мъглата, че това са цели стада диви горски зверове, излезли от непристъпните си леговища в горските дълбини и поели някъде по белия свят, гонени от жажда за кръв или от глад. Във всичко това имаше нещо страшно и същевременно толкова необикновено, като че беше онова чудо, наречено гомон, във време на което според народното вярване тръгват накъдето им видят очите не само зверовете, но и камъните, и храсталаците.
При вида на бойците един от ония шляхтичи, които бяха дошли с чеха от Ленкавица, се приближи до него, прекръсти се и рече:
— Во имя отца и сина! Като че с глутница вълци вървим, не с хора.
А Хлава, при все че и той самият виждаше за пръв път подобна войска, отвърна като вещ човек, който е опознал всичко и на нищо се не учудва:
— Вълците вървят на глутници зиме, но кръстоноската кръв е вкусна и пролетно време.
А наистина беше вече пролет — май! Лещакът, който растеше долу между боровете, се беше покрил със светла зеленина. От пухкавия и мек мъх, по който стъпваха безшумно краката на войниците, се показваха бели и синкави съсънки, стъбла на боровинки и назъбена папрат. Напоените от изобилни дъждове дървета миришеха на влажна кора, а от горската настилка лъхтеше суровият аромат на окапалите борови игли и на гнило дърво. Слънчевите лъчи трептяха с цветовете на дъгата в росните капки, увиснали по листата, и горе птичките пееха радостно.
Подканвани от Збишко, вървяха все по-бързо. След малко той пак дойде в тила на отреда, дето беше Мачко с чеха и с мазурските доброволци. Надеждата за добра битка явно го беше доста оживила, защото по лицето му нямаше обикновената тъга и очите му светеха както по-преди.
— Хайде! — завика той. — Сега ние трябва да идем отпред, а не да бъдем отзад!
И ги поведе начело на отреда.
— Слушайте — добави той, — може да налетим неочаквано на немците, но ако те забележат нещо и успеят да се построят, разбира се, ние първи ще ги ударим, защото въоръжението ни е по-здраво и мечовете по-добри!
— Така и ще бъде! — рече Мачко.
Другите се разположиха по-здраво на седлата, като че ли веднага щяха да нападнат. Някои поеха издълбоко дъх и опитаха дали мечът излиза лесно от ножницата.
Збишко им повтори още един път, че ако между пешаците се намерят рицари или братя с бели плащове върху доспехите, да не ги убиват, а да ги вземат в плен, после се затече отново към водачите и след малко спря отреда.
Бяха стигнали до пътя, който водеше от пристана срещу острова към вътрешността на сушата. В същност това още не беше истински път, а по-скоро пътека, неотдавна проправена през гората и подравнена само колкото да могат криво-ляво да минават по нея войници и коли. От двете страни се издигаха високи борове и до тях бяха натрупани изсечените за разширяване на пътеката трупи на стари дървета. Лещакът на места беше толкова гъст, че скриваше изцяло дълбочината на гората. Збишко избра място на завой, за да не могат идващите да съзрат нищо отдалече и да не успеят да се дръпнат овреме или да застанат в боен ред, Там той зае двете страни на пътеката и заповяда да чакат неприятеля.
Свикналите с гората и с горски битки жмуджанци залегнаха така сръчно зад пънове, зад повалени трупи, зад коренаците, в лещака и сред гъстите млади ели, като че земята ги погълна. Нито човек продума, нито кон изцвили. От време на време около притаените хора минаваше ту някой дребен, ту едър горски звяр и чак когато почти се отриеше о тях, избягваше с изплашено фучене на друга страна. От време на време задухваше вятър и изпълваше гората с тържествен и величествен шум, понякога затихваше и тогава се чуваше само далечното кукане на кукувица и близкото чукане на кълвачи.
Жмуджанците слушаха с радост тия звукове — особено кълвачът беше за тях вестител на добра сполука, А гората беше пълна с кълвачи и чукането им се чуваше от всички страни, силно, бързо, сякаш чукаха работни кора. Би казал човек, че там всички си имат ковачници и отрано са се заловили за усърдна работа. На Мачко и на мазурите се струваше, че чуват дърводелци, които коват греди на нова къща, и си спомняха за родните места.
Но времето минаваше, а не се чуваше нищо друго освен шумът на гората и чуруликането на птичките. Ниската мъгла оредя, слънцето се издигна доста високо и почна да припича, а те все още лежеха. Най-сетне Хлава, комуто омръзна чакането и мълчанието, се наведе до ухото на Збишко и му зашепна:
— Господарю… Ако даде господ нито един от тези кучи синове да не излезе жив оттук, дали не бихме могли през нощта да се промъкнем към замъка, да минем водата и да го вземем неочаквано.
— Да не мислиш, че там не пазят стражеви лодки и че те нямат пропуск?
— Пазят и имат — пришепна отново чехът, — но под заплахата с нож пленниците ще кажат пропуска. Пък и самите те може да им обадят на немски. Само да стигнем на острова, все едно, че сме в замъка…
Тук той млъкна, защото Збишко сложи изведнъж ръка на устата му: откъм пътя се чу грачене на врана.
— Тихо! — каза той. — Това е знак!
И наистина след малко на завоя се появи жмуджанец на дребен рунтав кон, чиито копита бяха увити с овча кожа, за да не издават тропот и да не оставят следи по калта.
Той яздеше бързо и се озърташе на всички страни. Като чу от гъсталака отговор на своето грачене, внезапно хлътна в гората и след миг се озова при Збишко.
— Идат!… — каза той.