Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (39)

VII

Зигфрид де Льове тъкмо се канеше да тръгне за Малборг, когато неочаквано пощенският раздавач му донесе писмо от Ротгер с известия от мазовецкия двор.

Тези известия развълнуваха до дън душа стария кръстоносец. Преди всичко от писмото личеше, че Ротгер много добре е представил и изложил пред княз Януш случката с Юранд, Зигфрид се усмихна, като прочете как Ротгер поискал от княза да даде в ленно владение на кръстоносците, като възмездие за понесените от Ордена щети освен другото още и Спихов. Но втората част на писмото съдържаше неочаквани и не толкова благоприятни новини. Ротгер съобщаваше също, че за да докаже още по-добре невинността на Ордена в отвличането на Юрандовата дъщеря, бил хвърлил ръкавицата си на мазовецките рицари с покана към всекиго, който би се усъмнил в това, на съд божи, тоест на бой пред целия двор. „Нито един не я пое — пишеше по-нататък Ротгер, — защото всички знаеха, че в наша полза свидетелствуваше писмото на самия Юранд, и се боеха от справедливостта божия, когато изведнъж се яви един младеж, когото бяхме видели в горския замък и той вдигна залога. По тази причина да не ви е чудно, благочестиви и мъдри брате, че ще се забавя с връщането си, понеже трябва да приема двубоя, който сам предложих. А тъй като направих това за славата на Ордена, надявам се, че няма да ме осъди нито великият магистър, нито вие, когото почитам и обичам със синовна обич. Противникът ми е същинско дете, а боят за мене, както знаете, не е нещо ново, та лесно ще пролея тази кръв за славата на Ордена, а особено с помощта на Исуса Христа, който сигурно повече държи за тия, които носят неговия кръст, отколкото за някакъв си Юранд или за онеправдаването на едно жалко момиче от мазурския народ!“

Зигфрид се зачуди преди всичко от известието, че дъщерята на Юранд е оженена. При мисълта, че в Спихов може да заседне нов страшен и отмъстителен неприятел, известно безпокойство обхвана дори стария вожд. „Разбира се — каза си Зигфрид, — той не ще изостави отмъщението, а особено ако намери жена си и ако тя му разкаже, че ние именно сме я отвлекли от горския замък! Да, и тогава веднага би се разбрало, че ние сме повикали Юранд, за да го погубим, и че никой не е помислял да му връща дъщерята.“ Тук Зигфрид се сети, че като последица от писмата на княза великият магистър навярно ще заповяда да се направи претърсване в Щитно, ако не за друго, поне да се оправдае пред същия този княз. Нали за магистъра и за върховния съвет беше много важно в случай на война с могъщия полски крал мазоведките князе да останат настрана. Не биваше да се пренебрегнат силите на двамата князе — при многобройната мазовецка шляхта и при нейната бойна готовност за тях трябваше да се държи сметка, понеже мирът с тях осигуряваше безопасността на орденските граници на огромно пространство и позволяваше на кръстоносците да съсредоточат силите си по-добре. За това се бе говорило неведнъж в Малборг в присъствието на Зигфрид, неведнъж се бяха утешавали с надеждата, че след победата над краля ща се намери по-късно какъв да е повод за война и с Мазовия и тогава вече никаква сила не ще изтръгне тая страна от ръцете на кръстоносците, Сметката беше добре и сигурно направена, затова Зигфрид беше уверен, че магистърът сега за сега ще направи всичко, за да не разсърди княз Януш, тъй като беше по-мъчно да се склони този владетел, оженен за дъщерята на Кейстут, отколкото Жемовит Плоцки, чиято жена, неизвестно защо, беше изцяло предана на Ордена.

И с тия мисли в главата старият Зигфрид, който при всичката си готовност за всякакви престъпления, измами и жестокости все пак обичаше Ордена и държеше на славата му, започна следния разговор със съвестта си: „Дали не е по-добре да пуснем Юранд и дъщеря му? Измамата и подлостта ще опетнят името на Данвелд, а той вече не е жив. А пък — мислеше — дори ако магистърът накаже строго мене и Ротгер, които бяхме все пак съучастници на Данвелд, няма ли така да бъде по-добре за Ордена?“ Но тук неговото жестоко и отмъстително сърце закипя от злоба при мисълта за Юранд.

Да пусне този притеснител и палач на орденските хора, победител в толкова битки, причина за толкова поражения и позор, разгромител, а после убиец на Данвелд, победител на дьо Бергов, убиец на Майнегер, убиец на Готфрид и Хю, този, който в самия щитненски замък проля повече немска кръв, отколкото се пролива в не едно сражение през време на война… „Не мога! Не мога! — повтаряше си Зигфрид и при самата мисъл за това хищните му пръсти се свиваха конвулсивно, а старите му изсъхнали гърди дишаха с мъка, — Ами ако това би докарало по-голяма полза, и слава на Ордена? Ами ако наказанието, което в този случай ще падне върху живите съучастници в престъплението, склони враждебно настроения досега княз Януш и улесни преговорите, дори и съюза с него?… Те са сприхави — мислеше си по-нататък старият вожд, — но щом им се покаже малко добрина, лесно забравят обидите. Ето, и сам князът бе пленен в собствената му страна, а все пак на дело не ни отмъсти!…“ И той се заразхожда из залата в дълбока вътрешна борба, когато внезапно му се стори, че нещо отгоре му каза: „Стой и чакай връщането на Ротгер.“ Така! Трябваше да се чака, Ротгер несъмнено ще убие онзи младеж, а после или ще трябва да скрием Юранд и дъщеря му, или да ги върнем. В първия случай князът наистина няма да забрави за тях, но като не е уверен кой е отвлякъл девойката, ще я търси, ще праща писма до магистъра не с обвинение, а с разпитване и работата ще се проточи много. Във втория случай радостта от връщането на Юрандовата дъщеря ще бъде по-голяма от желанието за мъст заради отвличането й. „Пък ние всякога можем да кажем, че сме я намерили след буйството на Юранд!“ Тази последна мисъл напълно успокои Зигфрид, А що се отнасяше до самия Юранд, те вече отдавна заедно с Ротгер бяха измислили начин, ако бъдат принудени да го пуснат, да не може нито да отмъщава, нито да се оплаква. Жестоката душа на Зигфрид сега се зарадва при мисълта за тоя начин. Той се радваше и при мисълта за божия съд, който трябваше да стане в чехановския замък. А за изхода на смъртната борба не се безпокоеше никак. Спомни си за един турнир в Крулевец, когато Ротгер победи двамина знаменити рицари, които в родната си андегавенска земя се смятаха за непобедими борци, Спомни си и битката при Вилно с един полски рицар, придворен на Спитко от Мелщин, когото Ротгер уби. И лицето му се проясни, а сърцето му се изпълни с гордост, защото той пръв бе завел Ротгер, макар вече знаменит рицар, на бой срещу Литва и го бе учил на най-добрите начини за война с това племе. А сега тоя синец ще пролее още веднъж омразната полска кръв и ще се върне покрит със слава. Нали това е божи съд, та и Орденът ще бъде същевременно очистен от подозренията… „Съд божи!“… За миг старото сърце се сви от предчувствие, подобно па тревога. Да, Ротгер ще се яви на смъртна борба, за да защити невинността на кръстоносците, а те са виновни и, значи, той ще се бие за лъжа… Ами ако се случи нещастие? Но след миг и това се видя на Зигфрид невъзможно, Ротгер не може да бъде победен.

Като се успокои по тоя начин, старият кръстоносец се замисли още над въпроса, дали не ще е по-добре да се изпрати Дануша още сега в някой отдалечен замък, който в никакъв случай не може да бъде нападнат от мазурите, Но след късо обмисляне се отказа и от тоя план, Да предприеме нападение и да застане начело, можеше само мъжът на Юрандовата дъщеря, а той нали ще загине от ръката на Ротгер… После ще има само от страна на княза и на княгинята настоявания, разпитвания, писма, оплаквания, но тъкмо поради това работата ще се забрави и забърка, да не говорим, че ще се проточи до безкрайност. „Додето стигнат до нещо положително — си каза Зигфрид, — аз ще умра, а може би и Юрандовата дъщеря ще застарее в затвора на кръстоносците.“ Той обаче заповяда в замъка всичко да бъде готово за отбрана, а също и за поход, защото не знаеше точно какво може да излезе от уговорката му о Ротгер, и реши да чака.

Но от срока, в който Ротгер първоначално бе обещал да се върне, минаха два дни, после три и четири, а никакъв керван не се показваше пред портите на Щитно. Едва на петия ден, почти на мръкване, пред кулата на вратаря се чу звук от рог, Зигфрид, който току-що бе привършил дневната си работа, изпрати веднага слугата да разбере кой е пристигнал.

Слугата се върна след малко със смутено лице, но Зигфрид не можа да забележи тази промяна, защото в стаята само в дълбоката камина гореше огън и слабо разсейваше мрака.

— Пристигнаха ли? — запита старият рицар.

— Да! — отговори момчето.

Но в гласа му имаше нещо такова, което внезапна разтревожи кръстоносеца, та каза:

— А брат Ротгер?

— Докараха брат Ротгер.

Като чу това, Зигфрид стана от креслото. Дълго време той се държа с ръце за облегалката, сякаш се страхуваше да не падне, после се обади с глух глас:

— Дай ми плаща.

Слугата наметна плаща на раменете му, а Зигфрид очевидно беше се вече съвзел, защото сам навлече на главата си качулката и излезе от стаята.

Скоро той се озова в двора на замъка дето беше вече пълен мрак, и тръгна по скърцащия сняг с бавни крачки към кервана, който бе преминал портата и се бе спрял близо до нея. Там имаше вече доста голяма навалица и горяха няколко факела, които войниците от охраната бяха успели да донесат. При вида на стария рицар войниците се разстъпиха. Но в светлината на факлите се виждаха тревожни лица и тихи гласове шепнеха в тъмнината:

— Брат Ротгер…

— Брат Ротгер убит…

Зигфрид се довлече до шейната, в която лежеше на слама покрито с плащ тяло, и вдигна края на плаща.

— Дайте светлина — каза той и отметна качулката си.

Един от войниците наведе факела, при светлината на който старият кръстоносец видя главата на Ротгер и бялото му като сняг замръзнало лице, обвито с тъмна кърпа, завързана под брадата му, навярно за да не останат устата отворени. А цялото лице беше като че стегнато и тъй променено, та би могло да се каже, че това е някой друг. Очите бяха покрити с клепачите, около тях и по челото имаше синкави петна. По бузите искреше тънък скреж.

Вождът гледа дълго време трупа всред всеобщото мълчание. Някои го поглеждаха, защото знаеха, че той беше на покойния като баща и че го обичаше. Но ни една сълза не капна от очите му, само лицето му стана още по-сурово от обикновено и изразяваше някакво застинало спокойствие.

— Тъй го изпратили! — каза той най-сетне.

Но веднага се обърна към домакина на замъка:

— Още преди полунощ да сковат ковчег и да оставят тялото в параклиса.

— Остана един ковчег от ония, които бяха приготвени за убитите от Юранд — отговори домакинът, — Ще наредя само да се обкове със сукно.

— И да се покрие с плащ — рече Зигфрид, като заметна лицето на Ротгер. — Не с такъв като този, а с орденски.

А след малко добави:

— И капакът да не се заковава.

Хората се приближиха до колата, Зигфрид нахлузи отново качулката на главата си, но си спомни още не що, преди да си иде, та запита:

— Къде е ван Крист?

— Също убит — отговори един от слугите, — но трябваше да го погребат в Чеханов, защото почна да гние.

— Добре.

Като каза това, той си тръгна с бавни крачки, върна се в стаята и седна на същото онова кресло, на което го завари съобщението. Остана с окаменяло лице и неподвижен така дълго, та момчето почна да се безпокои и да си подава все по-често главата от вратата. Час след час минаваше, в замъка утихна обикновеният шум, само откъм параклиса се дочуваха глухи, неясни удари на чук, а после нищо не нарушаваше тишината освен повикванията на стражата.

Наближаваше полунощ, когато старият рицар се събуди като че от сън и извика слугата.

— Къде е брат Ротгер? — го запита той.

Но момчето, разтревожено от тишината, от станалото и от безсъницата, изглежда, че не го разбра, защото го погледна с уплаха и отговори с трепет в гласа:

— Не зная, господарю!…

А старецът се усмихна горчиво и каза кротко:

— Аз те питам, дете, дали е вече в параклиса?

— Да, там е, господарю.

— Добре, Кажи на Дидерих да дойде тук с фенер и да чака, докато се върна, Да вземе също котле с въглени. Светло ли е вече в параклиса?

— Горят свещи около ковчега.

Зигфрид влезе в параклиса, още от вратата се озърна дали няма някой вътре, после я затвори внимателно, приближи се до ковчега, отмести две свещи от шестте, които горяха над него на големи медни свещници, и падна на колене.

Устните му не се помръдваха, той не се молеше. Известно време само гледа застиналото, но още хубаво лице на Ротгер, като че искаше да види по него следи от живот.

После всред черковната тишина почна да вика със снишен глас!

— Синко! Синко!

И млъкна. Изглеждаше, че чака отговор.

След това протегна ръка и пъхна мършавите си, прилични на орлови нокти пръсти под плаща, който покриваше гърдите на Ротгер, и почна да ги опипва той търсеше навсякъде, в средата и отстрани, под ребрата и при ключиците, и най-после напипа под сукнената дреха цепнатината, която отиваше от дясното рамо към мишницата, пъхна в нея пръстите си, мина с тях по цялата дължина на раната и отново заговори с глас, в който звучеше като че ли жалба:

— О!… Какъв безмилостен удар!… Пък пишеше, че онзи е почти дете!… Цялата ръка! Цялата ръка! Толкова пъти си я дигал срещу езичниците за защита на Ордена. А сега ти я отсече полска секира… И ето края! Ето предела! Не те благослови господ, защото може би не се грижи за нашия Орден. Изостави и мене, при все че му служа от дълги години.

Думите му замряха на устата, устните му затреперя ха и в параклиса отново настана глухо мълчание.

— Синко! Синко!

Сега в гласа на Зигфрид звучеше молба и той говореше още по-тихо, както говорят хора, конто разпитват за някаква важна и страшна тайна.

— Ако си тук, ако ме чуваш, дай ми знак; мръдни ръката си или отвори за миг очите си, защото сърцето ми ридае в старите гърди… Дай ми знак, обичах те толкова много, продумай!…

И опрян о ръце на края на ковчега, той впи ястребовите си очи в затворените клепачи на Ротгер в зачака.

— Ех! Как можеш да продумаш — каза най-сетне, — от тебе лъха студ и смрад. Но щом ти мълчиш, аз ще ти кажа нещо, пък душата ти нека прелети между горящите свещи и да чуе.

Като каза това, той се наведа до лицето на трупа.

— Помниш ли как свещеникът не ни позволи да доубием Юранд и как му се заклехме. Добре: аз ще сдържа клетвата си, но тебе ще зарадвам, дето и да си.

И той се дръпна от ковчега, сложи пак на мястото свещниците, които по-рано бе отместил, покри с плаща трупа и лицето и излезе от параклиса.

При вратата на стаята му спеше момчето, налегнато от дълбок сън, а вътре Дидерих според заповедта чакаше Зигфрид.

Той беше нисък, набит човек, с дъгообразни крака и четвъртито лице, част от което затуляше тъмна, с назъбени краища качулка, спусната на плещите му. Облечен беше с кожух от необработена биволска кожа, на кръста имаше също биволски пояс, на който висяха връзка ключове и къс нож. В дясната си ръка държеше железен фенер, облепен с волски мехур.

— Готов ли си? — попита Зигфрид.

Дидерих се поклони мълчаливо.

— Поръчах да имаш въглени в котлето.

Набитият човек пак не отговори нищо, а само посочи разгорените в камината главни, взе изправената до огнището лопатка и почна да загребва изпод тях въглени и да ги туря в котлето, след това запали фенера и зачака.

— А сега слушай, куче — рече Зигфрид. — Някога си ти издаде онова, което вождът Данвелд ти бе поръчал да направиш, и той заповяда да ти отрежат езика. Но понеже можеш и с пръсти да обясняваш на свещеника всичко, каквото искаш, аз те предупреждавам, че ако с едно движение му загатнеш за това, което сега ще извършиш по моя заповед, ще заповядам да те обесят.

Дидерих отново се поклони мълчаливо, но лицето му се сви зловещо при ужасния спомен, защото езикът му беше изтръгнат по съвсем друг повод, а не за това, което каза Зигфрид.

— Върви сега напред и ме заведи в Юрандовото подземие.

Палачът сграбчи с огромната си ръка дръжката на котлето, вдигна фенера и те излязоха. До вратата минаха край заспалия слуга, слязоха по стълбата и тръгнаха не към главната врата, а зад стълбата, дето почваше дълъг тесен коридор, който вървеше по цялата ширина на сградата и свършваше с тежка врата, скрита в дебелата стена. Дидерих я отвори и те се намериха пак под открито небе, в малко дворче, заобиколено от четирите страни с каменни хамбари, в които се пазеха запасите от храни, в случай че замъкът бъде обсаден. Под един от тези хамбари от дясната страна бяха подземията за затворниците. Там нямаше никаква стража, защото дори ако някой затворник би успял да се измъкне от подземието, той щеше да се озове в дворчето, от което единствен изход беше същата врата.

— Чакай! — рече Зигфрид.

И като се опря с ръка о стената, той се задържа там, защото усети, че му е нещо зле, че дъхът му не достига, сякаш гърдите му бяха оковани в много тясна броня. И наистина всичко онова, което преживя, надвишаваше старческите му сили. Усети също, че челото под качулката се покрива с капки пот, и реши да си почине малко.

След мрачния зимен ден бе настъпила извънредно ясна нощ. Месечината грееше на небето и цялото дворче беше заляно от силната светлина, от която снегът изглеждаше зеленикав. Зигфрид поемаше жадно в дробовете си пресния и малко мразовит въздух. Но изведнъж той си спомни, че в също такава светла нощ Ротгер замина за Чеханов, откъдето се върна труп.

— А сега лежиш в параклиса — изстена тихо той.

А Дидерих помисли, че той говори на него, та дигна фенера и освети лицето му, страшно бледо, почти бяло, мъртвешко, но същевременно прилично на главата на стар лешояд.

— Върви напред! — каза Зигфрид.

Жълтото кръгче светлина от фенера затрептя отново по снега и те тръгнаха по-нататък. В дебелата стена на хамбара имаше вдлъбнатина, от която няколко стъпала водеха до голяма желязна врата. Дидерих я отвори и почна да слиза по стълбата в дълбочината на черна пропаст, като държеше високо фенера, за да осветява пътя на вожда. В края на стълбата имаше коридор, а в него отдясно и отляво извънредно ниски врати за затворническите килии.

— При Юранд! — каза Зигфрид.

След миг ключалката заскърца и те влязоха. Но в ямата беше съвсем тъмно, та Зигфрид, който не виждаше добре при слабата светлина на фенера, заповяда на Дидерих да запали факел и скоро при светлия блясък на пламъка му видя легналия на сламата Юранд. Пленникът имаше окови на краката, а на ръцете малко по-длъжка верига, която да му позволява да поднася до устата си храна. Облечен беше в същия чувал от кълчища, в който се бе явил пред вождовете, но сега покрит с тъмни петна от кръв, защото онзи ден, в който можа да се тури край на борбата едва след като обезумелият от болка и ярост Юранд бе омотан с мрежа, войниците искаха да го убият и му нанесоха с алебардите си петнайсетина рани. Попречи им в това местният щитненски свещеник, а раните не се оказаха смъртоносни, но от Юранд изтече толкова много кръв, че той биде отнесен в тъмницата полужив. Всички в замъка мислеха, че всеки час може да умре, но неговата огромна сила превъзмогна смъртта и той остана жив, при все че не бяха му превързали раните, а го бяха хвърлили в страшното подземие, дето капеше от сводовете, когато вън се топеше снегът, а когато имаше мраз, стените се покриваха с дебел слой скреж и ледени кристалчета.

И ето, сега той лежеше на сламата във вериги, безсилен, но така огромен, та особено, както бе легнал, правеше впечатление на отломък от скала, издялан по подобие на човешка фигура. Зигфрид заповяда да му се светне право в лицето и известно време се вглежда в него мълчаливо, после се обърна към Дидерих и каза:

— Виждаш, че има само едно здраво око — ослепи го!

В гласа му звучеше някаква немощ и грохналост, но именно затова страшната заповед изглеждаше още по-страшна. Факелът потрепера малко в ръката на палача, обаче той го наведе и скоро върху окото на Юранд почнаха да падат големи горящи капки смола и покриха цялото око от веждата чак до скулата.

Лицето на Юранд се сви, русите му мустаци се вдигнаха нагоре и откриха стиснатите му зъби, но той не изрече нито дума и дали от изнемощяване или от природната упоритост на страшната му натура — не изстена дори.

А Зигфрид рече:

— Обещано ти е, че ще бъдеш освободен, и ще бъдеш, но не ще можеш да обвиняваш Ордена, защото езикът ти, с който го хулеше, ще ти бъде отнет.

И отново направи знак на Дидерих, но той издаде някакъв странен, гърлен звук и обясни със знаци, че трябва да си служи и с двете ръце, а също, че иска вождът да му посвети.

Тогава старецът взе факела и го държеше с протегната напред разтреперана ръка; но когато Дидерих притисна с коленете си гърдите на Юранд, Зигфрид извърна глава и гледаше към покритата със скреж степа.

Дръннаха за малко вериги, после се чу запъхтяно дишане на човешки гърди, нещо като глухо дълбоко стенание, и настъпи тишина.

Най-сетне пак прозвуча гласът на Зигфрид:

— Юранд, наказанието, което изтърпя досега, трябваше и така а така да ти бъде наложено, но освен това аз обещах на брат Ротгер, когото мъжът на твоята дъщеря уби, че ще сложа в ковчега му твоята дясна китка…

Дидерих, който се беше вече изправил, като чу тези думи, отново се наведе над Юранд.

След няколко време старият вожд и Дидерих се намериха отново в дворчето, заляно от лунната светлина. Като минаха коридора, Зигфрид взе от ръцете на палача фенера и някакъв тъмен, увит в дрипи предмет и си каза високо:

— Сега обратно в параклиса, а после на кулата.

Дидерих го погледна въпросително, но вождът му заповяда да отиде да спи, а сам той се повлече, като клатеше фенера, към осветените прозорци на параклиса. По пътя размишляваше за това, което стана. Той усещаше някаква увереност, че и неговият край наближава и че това са последните му дела на земята. И все пак неговата душа на кръстоносец, ако и да беше по природа повече жестока, отколкото лъжлива, под влияние на неумолимата необходимост беше вече толкова навикнала на извъртания и хитрости, за да прикрива кървавите орденски постъпки, та и сега той неволно помисли дали не би могъл да свали позора и отговорността за изтезанията над Юранд както от себе си, така и от Ордена. Нали Дидерих е ням, той няма да издаде, и при все че може да се разбира със свещеника, от страх няма да сподели с него нищо. Тогава какво? Кой ще докаже, че не е получил всичките тези рани във време на боя? Някое копие лесно можеше да попадне между зъбите му и да му пререже езика, някой меч или секира лесно можеха да му отнесат десницата, а пък нищо чудно, ако едничкото му око е било извадено тогава, когато той сам се нахвърли в безумието си върху цялата охрана на Щитно? Ах, Юранд! И тази последна радост в живота на стария кръстоносец развълнува за миг сърцето му. Да, ако остане жив, Юранд трябва да бъде пуснат на свобода. И Зигфрид си припомни как някога се съветваха за това с Ротгер и как младият брат бе казал със смях: „Нека тогава тръгне, накъдето му видят очите, пък ако не може да намери пътя за Спихов, нека разпита за него.“ Така че всичко, което стана, беше вече отчасти решено помежду им. Но сега, когато Зигфрид влезе отново в параклиса, коленичи пред ковчега и сложи в краката на Ротгер кървавата Юрандова китка, тази последна радост, която преди малко бе трепнала в душата му, се отрази също за последен път и на лицето му.

— Виждаш — рече той, — направих повече, отколкото бяхме решили, защото крал Ян Люксембургски^[1], при все че бил сляп, пак излязъл на бой и загинал славно, а Юранд няма вече да излезе и ще загине като куче край плет.

И пак усети, че дъхът му спира, както по-рано, когато отиваше при Юранд, а главата му натежа, като че притисната от железен шлем, но това трая само миг. Той пое дълбоко дъх и рече:

— Ех, време ми е и на мене. Ти ми бе едничък, а сега нямам никого. Но ако ми е съдено да живея още, заклевам ти се, синко, че ще сложа на гроба ти и онази ръка, която те уби, или сам ще загина. Жив е още твоят убиец…

Тук зъбите му се стиснаха, обхванаха го силни конвулсии, та думите му замръзнаха на устата, и едва след някое време заговори отново с прекъсван глас:

— Да… жив е още твоят убиец, но аз ще го намеря… а преди да го пипна, ще му причиня друга, по-страшна и от смъртта мъка…

И млъкна.

След малко стана, приближи се до ковчега и заговори със спокоен глас:

— Хайде сбогом… Да погледна лицето ти за последен път, може би ще позная доволен ли си от обещанието. Последен път!

И откри лицето на Ротгер, но веднага се отдръпна и каза:

— Смееш се… но страшно се смееш…

Тялото се бе размразило под плаща, а може би и от топлината на свещите, поради което бе почнало да се разлага с необикновена бързина — и лицето на младия вожд бе станало наистина страшно. Чудовищно подпухналите и почернели уши бяха отвратителни, а сините му подути устни бяха изкривени като в усмивка.

Зигфрид побърза да покрие тази ужасна човешка маска.

После взе фенера и излезе. Докато вървеше, за трети път дишането му спря, та се върна в стаята, тръшна се на своето твърдо монашеско легло и известно време лежа неподвижен. Мислеше, че ще заспи, но внезапно го обхвана някакво особено чувство. Стори му се, че сънят няма да го споходи вече никога, но ако остане в тази стая, ще го споходи веднага смъртта.

Зигфрид не се боеше от нея. При безкрайната си умора и без надежда да заспи, той виждаше в нея някаква дълбока почивка, но не искаше да й се покори още тази нощ, затова седна на леглото и си заговори:

— Дай ми време до утре.

Изведнъж ясно чу някакъв глас, който му шепнеше на ухото:

— Излез от тази стая. Утре ще бъде вече късно и не ще изпълниш онова, което си обещал, излез от стаята!

Вождът стана с мъка и излезе. На ъгловите кули се обаждаше стражата. На снега пред параклиса падаше от прозорците жълта светлина. Всред двора край каменния кладенец си играеха две черни кучета и дърпаха някаква дрипа; инак на двора беше пусто и тихо.

— Значи, необходимо е още тази нощ? — каза си Зигфрид. — Безкрайно съм уморен, но отивам… Всички спят; Юранд, смазан от мъките, може също да спи, само аз не ще заспя… Отивам, отивам, защото в стаята е смъртта, а аз ти обещах… Но после нека дойде смъртта, щом няма да дойде сънят. Ти там се смееш, а аз нямам сили. Смееш се, значи, си доволен. Ето виж — пръстите ми се вдървиха, силата е напуснала ръцете и сам вече не мога да извърша това… Ще го направи послушницата, която спи а нея…

С тия думи той отиваше с натежали крачки към кулата при портата на замъка. В това време кучетата, които си играеха при каменния кладенец, се приближиха до него и почнаха да му се галят. Зигфрид позна едното от тях, което беше неразделен другар на Дидерих, и в замъка казваха, че му служи нощем за възглавница.

Кучето позна вожда, излая тихо един-два пъти, после се обърна към портата и тръгна към нея, като че отгатваше мислите на човека.

Скоро Зигфрид се озова пред тясната вратичка на кулата, която нощем се залостваше отвън, Той отмина лоста, напипа перилата на стълбата, която започваше веднага зад вратата, и почна да се качва по нея. Забравил в разсеяността си фенера долу, той се качваше пипнешком, като стъпваше предпазливо и търсеше й крака стъпалата.

След няколко крачки внезапно се спря, защото по-нагоре, почти над главата си, дочу нещо като хъркане на човек или животно.

— Кой е там?

Отговор не последва, само хъркането стана по-често, Зигфрид беше човек безстрашен, не се страхуваше от смъртта, но и неговата храброст и самообладание се бяха изчерпали до дъно през тази страшна нощ. През главата му мина мисълта, че Ротгер му препречва пътя и косата му настръхна на главата, а челото се покри със студена пот.

И той се върна почти до самия изход.

— Кой е там? — попита със сподавен глас.

Но в същия миг нещо го удари в гърдите с такава страшна сила, че старецът в несвяст падна възнак през отворената врата, без да издаде нито звук.

Настъпи тишина. После от кулата излезе някаква тъмна фигура и крадешком почна да се промъква към конюшните, които бяха до оръжейната от лявата страна на двора. Голямото куче на Дидерих я последва мълчешком. Другото куче се затече също след него и се скри в сянката на стената, но скоро се появи отново с наведена глава и тръгна бавно назад, като че душеше следите на ония. Така то се приближи до лежащия неподвижно Зигфрид, подуши го внимателно и най-сетне седна до главата му, вдигна муцуна и започна да вие.

Виенето продължи дълго време и сякаш изпълни страшната нощ с нова мъка и ужас, докато изскърца една от вратите, скрита в нишата до голямата порта, и на двора се яви вратарят с алебарда в ръка.

— Да пукнеш, пес проклет! — рече той, — Ще те науча аз как се вие нощно време!…

И като насочи острието, искаше да мушне с него животното, но в същия миг видя, че някой лежи близо до отворената вратичка на кулата.

— Herr Jesus^[2]! Що е това?…

Той наведе глава, погледна в лицето неподвижното тяло и почна да вика:

— Елате! Елате! Помощ!

После се затече при портата н почна с всичка сила да дърпа връвта на звънеца.