Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (79)

XXV

Но през петата година, когато във всички села беше въведен необикновено добър ред, когато над довършената кула се развяваше вече от няколко месеца знаме с Тъпа подкова, а Ягенка си роди благополучно четвърти син, когото нарекоха Юранд, веднъж старият Мачко каза на Збишко:

— Всичко е наред и ако господ нареди благополучно още една работа, тогава бих умрял спокойно.

А Збишко го загледа въпросително и след малко попита:

— Да не говорите за война с кръстоносците, защото, какво ви трябва повече?

— Ще ти кажа това, което съм ти казвал и попреди — отговори Мачко, — че докато е жив магистър Конрад, война няма да има.

— Та няма да живее вечно я!

— Но и аз не съм вечен и затова мисля за нещо друго.

— За какво?

— Е! По-добре е да не го разгласявам. Засега се каня да отида в Спихов, а може да се случи и у князете в Плоцк и Черск.

Збишко не се зачуди много на този отговор, защото през последните години Мачко на няколко пъти ходи в Спихов, а само попита:

— Дълго ли ще се бавите?

— Повече от обикновено, защото ще остана в Плоцк.

И след една седмица Мачко наистина замина, като взе със себе си няколко коли и добро въоръжение, „в случай че му се наложи да влезе в двубой“. На тръгване той заяви, че може да се забави повече, отколкото друг път, и наистина се забави толкова дълго, че половин година нямаше от него никакви известия. Збишко почна да се безпокои и най-сетне изпрати нарочен човек в Спихов, но той срещна Мачко оттатък Шерадз и се върна заедно с него.

Старият рицар си дойде някак мрачен, но като разпита Збишко подробно за всичко станало по време на неговото отсъствие, успокои се, че всичко е вървяло добре, разведри се малко и пръв заговори за пътуването си.

— Знаеш ли, че бях в Малборг? — рече той.

— В Малборг ли?

— Ами къде другаде?

Збишко го позагледа с учудени очи, после се удари внезапно с длани по хълбоците и рече:

— Боже мой! Пък аз съвсем бях забравил.

— Ти можеше да забравиш, защото изпълни клетвите си — отвърна Мачко, — но не дай боже аз да се изплъзна от клетвата си и да опетня честта си! Нямаме ние обичай да занемаряваме каквото и да е и се кълна в светия кръст, че докато душа нося, дотогава клетвата си няма да забравя.

Тук лицето на Мачко потъмня и стана такова страшно и зло, както го бе виждал Збишко само едно време при Витолд и при Скирвойло, когато му предстоеше битка с кръстоносците.

— Е, и какво? — запита Збишко. — Отърва ли се от ръцете ви?

— Не се отърва, защото не дойде.

— А защо?

— Сега е велик вожд.

— Куно Лихтенщайн станал велик вожд?

— Ех! Може и велик магистър да го изберат. Кой го знае! Но той и сега се смята наравно с князете. Казват, че сега управлява всичко и всички дела на Ордена са на неговата глава, а магистърът не предприемал нищо без него. Къде ще ти се яви такъв на двубой! Само за смях на хората ще станеш.

— Подиграха ли се с вас? — попита Збишко и очите му изведнъж светнаха от гняв.

— Смя ми се княгиня Александра в Плоцк. „Иди — казва — и римския император да извикаш на двубой! На него — казва, — на Лихтенщайн де, както знаем, са пратили покани и Завиша Черни, и Повала, и Пашко от Бискупице, а той дори и на такива рицари не отговори нищо, защото не може. Не че му липсва сърцатост, но е монах и заема такава висока длъжност, та не може да се занимава с такива работи, и ще накърни повече честта си, ако приеме поканата за двубой, отколкото ако не обърне внимание на нея.“ Така ми каза княгинята.

— Вие какво?

— Угрижих се страшно, но реших все пак да отида в Малборг, за да кажа после на бога и на хората: „Което беше по силите ми, направих го.“ Помолих тогава княгинята да измисли за мене някакво пратеничество и да ми даде писмо за Малборг, защото знаех, че иначе няма да изнеса главата си на плещите от това вълчо гнездо. А в себе си мислех така: не искал да назначи място за среща нито на Завиша, нито на Пашко, но ако аз в присъствието на самия магистър, на всички вождове и гости го дръпна за муцуната и му изтръгна мустаците и брадата, тогава вече ще излезе на двубой.

— Ех, да ви знае господ! — завика разпалено Збишко.

— Какво? — рече старият рицар. — За всичко има начин, стига глава да имаш на раменете си. Но тук господ не ми помогна, защото не заварих Куно в Малборг. Казаха ми, че бил отишъл пратеник при Витолд. Не знаех тогава какво да правя — да чакам ли, или да ида след него. Боях се да не се разминем. Но понеже се познавах от отдавна с магистъра и с главния интендант по облеклото, признах им тайната си за какво съм дошъл, а те извикаха, че това не може да бъде.

— Защо?

— По същата причина, за която ми говори и княгинята. А магистърът дори ми каза: „Какво би помислил за мене, ако аз приемех поканата на всеки рицар от Мазовия или от Полша?“ Да, той беше прав, защото отдавна вече не щеше да го има на този свят. Чудеха се те и двамата с интенданта и съобщиха това на трапезата по време на вечеря. Ей, да ти кажа, като че ли бръкнах в кошер! А особено от гостите наскачаха веднага неколцина: „Куно — викаха те — не може, но ние можем!“ Избрах си тогава троица и исках да се бия с тях поред, но магистърът след големи молби позволи само с един, чието презиме беше също Лихтенщайн и който беше роднина на Куно.

— Е, и какво? — извика Збишко.

— Е, разбира се, докарах доспехите му, но те са толкова накълцани, че и пукнат грош никой не ще даде за тях.

— Наистина ли? Значи, изпълнихте клетвата си!

— Изпърво бях доволен, защото и аз самият така смятах, но после се размислих: „Не, то не е едно и също!“ И сега нямам никакво спокойствие: ами ако наистина не е едно и също!

Но Збишко почна да го утешава:

— Вие ме познавате и знаете, че в такива работи аз и към себе си, и към другите съм строг, но ако ми се случеше така, бих се сметнал задоволен. И ви казвам, че най-славният рицар в Краков ще се съгласи с мене. Самият Завиша, който най-добре разбира от рицарска чест, надали ще каже нещо друго.

— Така ли смяташ?

— Размислете само: те са прочути по цял свят и го извикали също, а нито един не е направил поне толкова, колкото сте направили вие. Заклели сте се да убиете Лихтенщайн — и сте посекли един Лихтенщайн.

— Може би — рече старият рицар.

А Збишко, който беше любопитен да слуша разкази за рицарски подвизи, попита:

— Е, кажете, млад ли беше или стар? И как стана? На коне или пеши?

— Беше на около трийсет и пет години, с брада до пояса и се бихме на коне. Бог ми помогна, та го понамуших с копието, но после работата дойде и до мечове и казвам ти, кръвта му така бликаше от устата, че цялата му брада стана като ледена висулка.

— А често се оплаквате, че остарявате?

— Като яхна коня или пък се разкрача на земята, държа се здраво, но с пълно въоръжение вече не мога да скоча на седлото.

— Все пак и Куно не би устоял срещу вас.

Старецът махна презрително с ръка в знак, че с Куно би се разправил много по-лесно, после отидоха да видят завоюваните доспехи, които Мачко бе взел само като доказателство за победата си, защото наистина те бяха много изпосечени и затова нямаха стойност. Само набедрениците и наколенниците бяха незасегнати и много добре изработени.

— Все пак щях да се радвам, ако те бяха на Куно — каза мрачно Мачко.

А Збишко отвърна:

— Един господ знае кое е по-доброто. Ако Куно стане магистър, вече не можеш го досегна освен в някое голямо сражение.

— Вслушвах се аз какво разправяха хората отвърна Мачко. — Едни казват, че след Конрад ще бъде Куно, а други — че братът на Конрад, Улрих.

— Предпочитам да бъде Улрих — рече Збишко.

— И аз също, а знаеш ли защо? Куно е по-умен и по-хитър, а Улрих е по-буен. Той е същински рицар, който държи на честта си и страстно желае война с нас. Казват също, че щом стане магистър, ще налети такава буря, каквато светът не е виждал. А за Конрад разправят, че често има припадъци. Веднъж му прилоша и пред мене. Ей! Може би и ще дочакаме!

— Дай боже! А има ли някакви нови несъгласия между тях и кралството?

— Има и стари, и нови. Кръстоносецът си остава винаги кръстоносец. Макар да знае, че си по-силен и че с тебе шега не бива, все дебне за твоето, защото не може иначе.

Та нали мислят, че Орденът е най-силен от всички кралства.

— Не всички мислят така, но мнозина, а между тях и Улрих. Защото наистина силата им е страшна.

— Но нали помните какво каза Зиндрам от Машковице!

— Помня и там с всяка изтекла година става все по-лошо. Брат брата си така не приема, както ме приемаха там, когато никакъв кръстоносец не ни виждаше. Опротивели са там на всички.

— Значи, няма да чакаме дълго!

— Не дълго, а може и дълго — рече Мачко. И като помисли малко, добави:

— А през това време трябва много да се работи и запаси да се събират, за да потеглим към бойното поле добре приготвени.