Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (6)

VI

Ненадейно стана нещо, пред което другите работи изгубиха всякакво значение за хорските очи. Надвечер на 21 юни се разнесе из замъка новината, че кралицата внезапно се почувствувала зле. Повиканите лекари заедно с епископ Виш престояли цялата нощ в стаята й, а през това време се разбрало от прислужничките, че господарката я заплашва предивременно раждане. Краковският кащелян Яшко Топор от Тенчин изпрати още същата нощ бързоходци до краля, който отсъствуваше. На сутринта новината се разнесе из града и околността. Беше неделя, затова тълпи народ изпълниха всички черкви, в които свещениците четяха молитви за здравето на кралицата. Тогава изчезна всяко съмнение. След литургия гостите-рицари, които се бяха вече събрали в очакване на тържествата, шляхтичите, както и търговските делегации, отидоха в замъка; еснафските сдружения и духовните братства излязоха със знамената си. След пладне неизброимо множество хора обкръжи Бавел, а кралските стрелци поддържаха реда, като заповядваха на всички да пазят спокойствие и тишина. Градът почти съвсем се обезлюди и само по опустелите улици минаваха от време на време груби селяни от околността, които също бяха вече чули за болестта на любимата кралица и бързаха към замъка. Най-после на главните порти на замъка се явиха епископът и кащелянът, а с тях катедралните духовници, кралските съветници и рицарите. Те се пръснаха край стените между народа, а по лицата им се четеше, че има новини. Най-първо обаче заповядаха строго на всички да се въздържат от каквито и да било викове, защото могат да навредят на болната. После съобщиха на всички събрани, че кралицата си има дъщеря. Новината изпълни с радост сърцата особено когато веднага се разбра, че макар раждането да е било преждевременно, няма видима опасност нито за майката, нито за детето. Навалицата почна да се разотива, защото край замъка не беше позволено да се вика, а всеки искаше да даде воля на радостта си. Но щом се изпълниха улиците, които водеха към градския площад, веднага се чуха песни и радостни провиквания Не изказваха недоволство от това, че се е родила дъщеря. „Лошо ли беше (казваха), че крал Людвик нямаше синове и че кралството се падна на Ядвига? Та нали чрез нейната женитба с Ягело мощта на държавата се удвои. Така ще бъде и сега. Де ще се намери такава наследница, каквато ще бъде нашата кралска дъщеря, щом нито римският император, нито някой от останалите крале не владее такава обширна държава, такива просторни земи, нито има такова многобройно рицарство! За нея ще искат да се оженят най-силните монарси на земята, ще се кланят на кралицата и на краля, ще се стичат в Краков, а ние, търговците, ще имаме добра печалба от това, без да говорим, че някое друго кралство, чешкото или унгарското, ще се присъедини към нашето кралство.“ Така говореха помежду си търговците и радостта ставаше всяка минута все по-голяма. Пируваха в частните къщи и в кръчмите. Централният площад се освети цял от фенери и факли. В околностите на града земеделците от близките села, които все повече прииждаха към Краков, се бяха разположили на лагер около колите си. Евреите се съвещаваха при синагогата в съседното градче Кажимеж. До късно през нощта, почти до съмване, на площада гъмжеше от народ, особено около кметството и везните, като да имаше голям панаир. Споделяха си взаимно новините, пращаха хора към замъка и обкръжаваха на тълпи онези, които се завръщаха с известия.

Най-лошото беше това, че епископ Пьотр кръстил детето още същата нощ, от което заключаваха, че трябва да е много слабо. Обаче някои осведомени гражданки привеждаха примери как деца, родили се полумъртви, именно след кръщението добивали сила за живот. Тази тяхна надежда се подхранваше и от името, дадено на момиченцето. Разправяха, че нито един Бонифаций, нито една Бонифация не може да умре веднага след раждането си, защото им е предназначено да извършат някакво добро^[1], а през първите години, още повече през първите месеци на живота си детето не може да прави нито добро, нито зло.

На следния ден обаче дойдоха неблагоприятни известия от замъка и за детето, и за майката и развълнуваха града. В черквите през целия ден се трупаше народ като през време на големи празници. Донасяха се дарове за здравето на кралицата и на дъщерята. Трогателно беше да види човек как бедни селяни даруваха крини жито, агнета, кокошки, нанизи сушени гъби или кошници с лешници. Богати дарове идваха от рицарите, от търговците, от занаятчиите. Изпратиха бързоходци до чудотворните светини. Астролозите гадаеха по звездите. В самия Краков бяха уредени тържествени молебени на открито. В тях взеха участие всички цехове и всички братства. Целият град се изпъстри от знамена. Направиха молебен и с деца, защото предполагаха, че невинните същества най-лесно ще изпросят от бога милост. През градските порти се стичаха все нови и нови тълпи от околността.

И така минаваше ден след ден всред неспирен звън на камбаните, всред глъчка по черквите, молебени и служби. Но като изтече цяла седмица, а височайшата болна и детето бяха още живи, надеждата почна отново да се връща в сърцата. Народът смяташе, че е невъзможно господ да прибере при себе си без време владетелката на държавата, която, при все че беше направила за него толкова много, би оставила незавършено огромното си дело — дело на апостолка, която пожертвува своето собствено щастие, за да покръсти последния езически народ в Европа. Учените си спомняха колко много е направила тя за университета, духовниците — за славата божия, управниците — за мира между християнските владетели, правниците — за правосъдието, бедните — колко е помагала на нещастните, и никой не можеше да допусне, че един живот, толкова потребен за кралството и за целия свят, би могъл да изгасне тъй без време.

Но на 13 юли тъжните удари на камбаните известиха за смъртта на детето. Развълнува се отново градът и тревога обхвана народа, а тълпите повторно обкръжиха Вавел и питаха за здравето на кралицата. Но този път никой не излизаше с добра новина. Напротив — лицата на пановете, които отиваха в замъка или излизаха през портите, бяха мрачни и с всеки изминат ден все по-мрачни. Разправяха, че свещеник Станислав от Скарбимеж, магистър на Краковския университет, вече не се отделял от кралицата, която всеки ден се причестявала. Разправяха също, че след всяко причастие стаята й се изпълвала с небесно сияние. Някои дори го били видели през прозорците, но тази гледка всяваше по-скоро ужас в преданите на господарката сърца, защото се смяташе за знак, че кралицата почва вече отвъдземен живот.

Някои обаче не вярваха, че може да се случи такова страшно нещо, и се крепяха с надеждата, че справедливите небеса ще се задоволят с една жертва. Но в петък, на 17 юли сутринта, се разнесе между народа новината, че кралицата умира. Всичко живо забърза към замъка. Градът съвсем опустя и в него останаха само недъгавите, защото дори майки с пеленачета бързаха към портите; дюкяните се изпозатвориха; никой не готвеше ядене. Спряна беше всяка работа, а вместо това около Вавел се чернееше цяло море от народ — тревожно, изплашено, но мълчаливо.

Ненадейно в един часа след пладне се обади звънът на катедралната камбанария. Не се разбра изпърво какво значи това, но косите на всички взеха да настръхват от ужас. Всички глави и очи се обърнаха към камбанарията и гледаха разклащаната с все по-голяма сила камбана, чийто тъжен стон почнаха да повтарят и другите градски камбани; звъняха у францисканците, в черквата „Света троица“, в „Света Богородица“ — по целия град, надлъж и нашир. Разбраха най-после какво значеха тия стонове; душите се изпълниха с ужас и с такава болка, като че медните езици на камбаните удряха право в сърцата на всички присъствуващи.

Внезапно на кулата на замъка се издигна черно знаме с голям череп по средата, под който се белееха две кръстосани човешки кости. Тогава изчезна всяко съмнение. Кралицата беше предала богу дух.

Около замъка се разнесе вик и плач на стотина хиляди души и се смеси с тъжните звукове на камбаните. Някои се хвърляха наземи, други късаха дрехите си или драскаха лицата си, трети поглеждаха стените в ням захлас, някои тихо стенеха, други протягаха ръце към черквата и към стаята на кралицата и молеха за чудо и за милост божия. Но се чуваха също и негодуващи гласове, които от шемет и отчаяние стигаха до богохулство. „Защо бог ни отне нашата любима? Нищо ли не помогнаха нашите кръстни шествия, нашите молитви и искания? Дадохме толкова сребърни и златни дарове, а какво получихме? Вземането е взето, а даването не е дадено!“ Други се обливаха в сълзи, стенеха и неспирно повтаряха: „Исусе! Исусе! Исусе!“ Навалицата искаше да влезе в замъка, за да види още един път любимото лице на господарката. Не ги пуснаха, но им обещаха, че скоро тялото ще бъде изложено в черква и тогава всеки ще може да го види и да се помоли при него. Затова надвечер тъжните хора почнаха да се връщат в града, като разправяха един другиму за последните минути на кралицата, за бъдещото погребение и за чудесата, които ще стават при тялото й и около нейния гроб, в което всички бяха напълно уверени. Разправяха също, че кралицата веднага след смъртта й ще бъде причислена към светците, пък ако някой се съмняваше дали това е вярно, почваха да се възмущават и заплашваха с Авиньон^[2].

Мрачно униние налегна града и цялата страна и не само простият народ, а всички мислеха, че заедно с кралицата изгасва щастливата звезда на кралството. Дори между краковските панове имаше такива, които гледаха мрачно на бъдещето. Почнаха да се питат един друг: какво ще стане сега? Дали Ягело има право след смъртта на кралицата да господствува в кралството, или ще се върне в своята Литва и ще се задоволи с великокняжеския трон? Някои предвиждаха — и както се оказа не без основание, — че той сам ще поиска да отстъпи и в такъв случай ще се откъснат от короната обширни земи, ще се почнат отново нападения откъм Литва и кървави отмъщения от страна на ожесточените жители на кралството; орденът ще се надигне, ще се надигне и римският император, и унгарският крал, а кралството, до вчера едно от най-силните на света, ще западне и ще търпи унижения.

Търговците, за които бяха отворени обширните литовски и руски земи, предвиждаха загуби и затова даваха благочестиви обети дано Ягело остане на престола, но в такъв случай пък се очакваше скорошна война с Ордена. Знаеше се, че само кралицата въздържаше мъжа си от тази война. Хората си спомняха сега как някога, възмутена от алчността и хищничеството на кръстоносците, тя им бе казала пророческите думи: „Докато съм жива аз, ще сдържам ръката и справедливия гняв на мъжа си, но помнете, че след смъртта ми ще ви сполети наказание за греховете ви!“

А те в гордостта и заслепението си не се страхуваха от войната и смятаха, че след смъртта на кралицата обаянието от нейната набожност вече няма да бъде задръжка да се явят доброволци от западните държави и тогава на помощ ще им дойдат хиляди бойци от Немско, от Бургундия, от Франция и от още по-далечни страни. Но смъртта на Ядвига все пак беше толкова важно събитие, та пратеникът на кръстоносците, Лихтенщайн, без да дочака дори връщането на отсъствуващия крал, побърза веднага за Малборг, за да съобщи колкото се може по-скоро на великия магистър и на върховния съвет важната, а донякъде и страшна новина.

Унгарският, австрийският, императорският и чешкият пратеник си заминаха след него или изпратиха бързоходци до своите господари. Ягело пристигна в Краков в страшно отчаяние. Още веднага той заяви на пановете, че не иска повече да господствува без кралицата и че ще си отиде в своето наследствено владение в Литва, после от скръб изпадна във вцепенение, не искаше да решава никакви държавни работи, не отговаряше на въпросите, понякога страшно се ядосваше на себе си, че е заминал, че не е бил, когато кралицата е издъхнала, че не се е простил с нея и не е чул последните й думи и поръчения. Напусто Станислав от Скарбимеж и епископ Виш го уверяваха, че кралицата се разболяла неочаквано и че според човешките пресмятания той е щял да има достатъчно време да се върне, ако раждането беше станало навреме. Това не му донасяше никаква утеха и не успокояваше скръбта му. „Не съм крал аз без нея — отговаряше той на епископа, — а само окаян грешник, за когото няма утеха.“ После впиваше очи в земята и никой не можеше да изтръгне от него вече нито дума.

В това време всички умове бяха заети с погребението на кралицата. От цялата страна започнаха да пристигат нови тълпи панове, шляхта и прост народ, особено бедняци. Те се надяваха на богати придобивки от милостините при погребалните обреди, които щяха да траят цял месец. Тялото на кралицата беше изложено в катедралата върху поставка, направена така, че по-широката част на ковчега, дето се намираше главата на покойната, се издигаше доста по-високо от другата част. Направено беше така нарочно, за да момее народът да вижда по-добре лицето на кралицата. В катедралата се служеше непрекъснато: около ковчега горяха хиляди восъчни свещи, а всред техния блясък и всред цветя лежеше тя — спокойна, усмихната, подобна на бяла мистична роза^[3], с ръце, поставени на кръст върху лазурната дреха. Народът я смяташе за светица, довеждаха при нея умопобъркани, недъгави, болни деца — и от време на време в черквата се чуваше вик ту на някоя майка, забелязала по лицето на болното си дете руменина — признак на здраве, ту на някой парализиран, който ненадейно усещаше сили в болните си крайници. Тогава сърцата на хората трепваха, вестта за чудото мигом обхождаше черквата, замъка, града и привличаше все по-големи тълпи нещастни, които можеха да очакват спасение само по чудо.

За Збишко през това време съвсем бяха забравили, защото, кой можеше при такова голямо нещастие да помни за едно обикновено момче-шляхтич и че то е затворено в кулата на замъка! Збишко знаеше обаче от стражата на кулата за болестта на кралицата, чуваше глъчката на народа около замъка, а когато чу и неговия плач, и звъна на камбаните, падна на колене и забравил своята зла съдба, от цялата си душа почна да оплаква смъртта на обожаемата господарка. Струваше му се, че заедно с нея изгасва нещо и за него и че след такава смърт не заслужава никой да живее на света.

Ехото от погребението, звънът на черковните камбани, пеенето на процесиите и плачът на тълпите стигаха до него цели седмици наред. През това време той стана мрачен, загуби охота да яде и да спи и ходеше в подземието като див звяр в клетка. Тежеше му самотата, защото имаше дни, когато дори пазачът не му донасяше прясна храна и вода — толкова много всички бяха заети с погребението на кралицата. От деня на смъртта й никой не го беше посетил: нито княгинята, нито Дануша, нито Повала от Тачево, който по-рано проявяваше толкова доброжелателство, нито търговецът Амилей — познайникът на Мачко. Збишко с огорчение мислеше, че щом го няма Мачко, всички са забравили за него. Понякога му минаваше през ума, че може и законът да забрави за него и че ще трябва да гние до смъртта си в това подземие. Тогава той се молеше да дойде смъртта.

Най-после, когато след погребението на кралицата изтече цял месец и започна вторият, Збишко взе да се съмнява и в завръщането на Мачко. Та нали Мачко беше обещал да пътува бързо и да не жали коня. Малборг не е накрай света. За дванайсет седмици човек можеше да отиде и да се върне особено ако бърза. „Но може би той и не бърза! — мислеше си с тъга Збишко. — Може по пътя да си е сгледал някоя жена и предпочита да я заведе в Богданец, за да дочака свое потомство, пък аз тук вечно ще чакам господ да се смили над мене.“

Той изгуби най-после представа за времето, съвсем престана да говори със стражата и само по паяжината, която все повече замрежваше желязната решетка на прозореца, заключаваше, че навън приближава есента. Сега по цели часове седеше на леглото, с лакти на коленете, с пръсти в косата, която стигаше вече много по-долу от раменете — в полусън, в полувцепенение, — не вдигаше глава дори и тогава, когато пазачът му донасяше храна и заговорваше с него. Но един ден ключалката скръцна и познат глас се обади от прага на килията:

— Збишко!

— Чичо! — извика Збишко и скочи от одъра.

Мачко го стисна в прегръдките си, после хвана с ръце русата му глава и почна да я целува. Жалост, горест и мъка тъй преляха в сърцето на младежа, че той заплака на гърдите на чичо си като малко дете.

— Мислех, че вече няма да се върнете — каза с хълцане.

— Малко оставаше да не се върна — отговори Мачко.

Едва сега Збишко дигна глава, погледна го и извика:

— Какво е станало с вас?

И загледа изумен отслабналото, хлътнало и бяло като платно лице на стария войн, прегърбеното му тяло и побелялата коса.

— Какво ви е? — повтори.

Мачко седна на одъра и известно време дишаше тежко.

— Какво ли? — продума най-сетне. — Едва бях минал границата, в гората ме улучи стрела от немски арбалет. Разбойници-рицари — нали знаеш? Още не мога да си поема свободно дъх… Бог ми прати помощ — инак не би ме видял тук.

— Кой ви спаси?

— Юранд от Спихов — отговори Мачко.

Настъпи кратко мълчание.

— Те мене нападнаха, а половин ден по-късно той тях. Едва половината се отърваха. Мене взе със себе си в замъка и там в Спихов три седмици се борих със смъртта. Бог не поиска смъртта ми — и при все че ми е още тежко, върнах се.

— Та не сте ходили в Малборг?

— С какво щях да отида? Ограбиха ме до шушка и писмото с другите вещи взеха. Върнах се да моля княгиня Александра за друго писмо, но съм се разминал с нея из пътя и не зная дали ще я настигна, защото ще трябва да се готвя за оня свят.

След тия думи той се изплю на дланта си, протегна я към Збишко и показа чистата кръв върху нея.

— Виждаш ли? — каза. И след малко прибави:

— Види се, такава е волята божия.

И двамата млъкнаха, налегнати от мрачни мисли, после Збишко попита:

— И постоянно ли храчите кръв?

— Как да не храча, когато стрелата се заби на половин педя между ребрата ми! И ти би храчил — как ти се струва! При Юранд от Спихов ми бе станало по-добре, но сега отново се измъчих много, защото пътят е дълъг, а пътувах бързо.

— Ех! Че защо бързахте?

— Защото исках да заваря княгиня Александра и да взема от нея друго писмо. А Юранд от Спихов ми каза така: „Идете — казва — и се върнете с писмото пак в Спихов. Аз имам няколко немци в подземието, ще освободя един под рицарска дума да занесе писмото на магистъра.“ А той там винаги си има по няколко немци в подземието като отмъщение за смъртта на жена си и обича да слуша как стенат нощем и дрънчат с железните вериги, защото е ожесточен човек. Разбираш ли?

— Разбирам. Само ми е чудно, че сте загубили първото писмо. Щом Юранд е хванал онези, които са ви нападнали, нали писмото трябваше да бъде у тях?

— Не ги хвана всичките. Може би петима избягаха. Ех, такава ни е съдбата.

Като каза това, Мачко се изхрачи, изплю отново кръв и изохка от болка в гърдите.

— Тежко са ви ранили — каза Збишко. — Как стана? От засада ли?

— От такъв гъст храсталак, че на една крачка не може нищо да се види. А пътувах без броня, защото търговците ми казаха, че местата са безопасни и беше горещо.

— Кой беше главатар на разбойниците? Кръстоносец ли?

— Не от ордена, но немец, от Ленц в Хелмската земя, прочут с разбойничества и грабежи.

— Какво стана с него?

— Седи у Юранд във вериги. А пък той също имал у себе си в плен двама шляхтичи от Мазовия, които иска да върне, за да се откупи.

Отново настъпи мълчание.

— Милостиви Исусе — каза най-сетне Збишко, — значи, Лихтенщайн ще остане жив и този от Ленц също, а ние да гнием без отмъщение. На мене ще отсекат главата, а вие сигурно няма да изкарате зимата.

— Кой знае! И до зимата не ще изтрая. Поне тебе някак да спасим…

— Видяхте ли тук някого?

— Бях при краковския кащелян, защото, щом се научих, че Лихтенщайн си заминал, мислех, че ще ти простят.

— Значи, Лихтенщайн си заминал?

— Веднага след смъртта на кралицата — за Малборг. Та бях аз у кащеляна, но той ми каза така: „Не да угодят на Лихтенщайн ще отсекат главата на вашия братанец, но защото такава е присъдата, а тук ли е Лихтенщайн, или го няма, е все едно. Дори ако кръстоносецът умре, нищо няма да се промени, защото — казва — законът е за справедливостта — не е като някоя дреха, която можеш да обърнеш с подплатата навън. Кралят може да помилва, но друг никой.“

— А къде е кралят?

— Заминал след погребението чак в Русия. Значи, няма спасение.

— Никакво. Кащелянът каза още: „Жално ми е за него, защото княгиня Ана се застъпва, но като не мога, какво да сторя…“

— Княгиня Ана още тука ли е?…

— Нека господ да й плати за това! Много добра господарка. Тука е още, защото Юрандовата щерка се разболяла, а княгинята я обича като свое дете.

— Боже мой! Значи, и Данушка е болна? Какво й е?

— Отде да зная!… Княгинята казва, че някой я е урочасал.

— Сигурно Лихтенщайн! Никой друг освен Лихтенщайн — куча му майка!

— Може и той да е. Ама какво ще му направиш?… Нищо!

— Затова всички са ме забравили тук, защото и тя била болна…

След тия думи Збишко почна да се разхожда с големи крачки из подземието, най-после хвана ръката на Мачко, целуна я и рече:

— Бог да ви благослови за всичко, защото заради мене ще умрете, но щом ходихте чак до Прусия, направете ми още една услуга, докато не сте отслабнали докрай. Идете при кащеляна и го помолете да ме пусне под рицарска дума поне за дванайсет недели. После ще се върна и нека ми отсекат главата, но не може така — да загинем без никакво отмъщение. Знаете… ще отида в Малборг и веднага ще изпратя покана на Лихтенщайн. То не може да бъде другояче. Неговата смърт или моята!

Мачко заклати глава:

— За отиването, ще отида, но дали ще позволи кащелянът?

— Дума рицарска ще дам. За дванайсет недели — повече не ми трябва…

— Защо ли си приказваш: за дванайсет недели! Ами ако бъдеш ранен и не се върнеш, какво ще помислят?…

— Макар пълзешком, но ще се върна. Не се бойте! И виждате ли, може през това време кралят да си дойде от Русия и някак да се измоли от него помилване.

— Това е вярно — каза Мачко. Но след минута прибави:

— Кащелянът ми каза още и това: „Бяхме забравили за вашия братанец поради смъртта на кралицата, но сега това трябва да се свърши вече.“

— Ех! Ще позволи — отговори с надежда Збишко. — Той знае, че един шляхтич ще сдържи думата си, а пък дали сега ще ми отсекат главата или след Арахангеловден, за него е все едно.

— Добре! Ще ида още днес.

— Днес идете при Амилей и си полегнете малко. Нека ви сложат някакъв лек на раната, а утре рано идете при кащеляна.

— Е, хайде сбогом!

— Сбогом!

Те се прегърнаха и Мачко тръгна към вратата, но на прага се спря и намръщи чело, като че ли изведнъж си припомни нещо.

— Ами ти още нямаш рицарски пояс. Лихтенщайн ще ти каже, че не иска да се бие с непрепасан рицар — и какво ще направиш тогава?

Збишко се смути, но само за миг, после каза:

— А как става във време на война? Нима препасаният избира само препасани?

— Войната си е война, а двубоят си е нещо друго.

— Наистина… само че… почакайте… Трябва да се направи нещо… Ето виждате ли — има изход. Княз Януш ще ме препаше. Щом княгинята и Данушка го помолят, ще ме препаше. А пък аз по пътя ще се бия и в Мазовия със сина на Миколай от Длуголяс.

— Защо?

— Защото Миколай, този де, който е при княгинята и му казват Обух, нарече Данушка „дребосък“.

Мачко го изгледа учуден, а Збишко, в желанието си да обясни по-добре как стои работата, продължи:

— Това аз вече не мога да му простя, а с Миколай не мога да се бия, защото е близо осемдесетгодишен.

Мачко му отвърна:

— Слушай, момче! Жално ми е за главата ти, ама за ума ти не съжалявам, защото си глупав като козел.

— Защо се сърдите?

Мачко не отговори нищо и искаше да излезе, но Збишко се затече отново към него:

— Ами как е Данушка? Здрава ли е вече? Не се сърдете току-тъй. Нали не съм ви виждал толкова време.

И пак се наведе към ръката на стария, а той сви рамене, но отговори вече по-меко:

— Юрандовата щерка е здрава, но още не я пущат да излиза от стаята. Остани със здраве.

Збишко остана сам, но като че ли възроден и духом, и телом. Драго му беше да мисли, че ще има още три месеца живот пред себе си, че ще отиде в далечни страни, ще намери Лихтенщайн и ще се бие с него на смърт. Само мисълта за това изпълняше гърдите му е радост. Добре е поне дванайсет недели да усещаш коня под себе си, да пътуваш по широкия свят, да се биеш и да не загинеш без отмъщение. А после — нека става, каквото ще — все пак това е много време. Може кралят да се върне от руските области и да го помилва, може да избухне онази война, която всички отдавна предсказваха — може и самият кащелян, когато след три месеца види победителя на гордия Лихтенщайн, да каже: „Върви сега, където ти видят очите!“ Защото Збишко ясно чувствуваше, че никой друг освен кръстоносеца не е озлобен срещу него и че самият строг краковски съдник го е осъдил на смърт само от немай-къде.

И надеждата му растеше все повече, защото беше уверен, че не ще му откажат тези три месеца. Напротив — мислеше, че ще му дадат дори повече, защото старият пан от Тенчин не би могъл и да помисли, че един шляхтич, който се е заклел в рицарската си чест, може да не сдържи думата си.

Ето защо, когато на другия ден привечер Мачко дойде в кулата, Збишко, когото не го сдържаше на едно място, скочи към него до прага и попита:

— Позволи ли?

Мачко седна на одъра, защото от слабост не можеше да стои на крака; известно време дишаше тежко, после продума:

— Кащелянът каза така: „Ако ви трябва да разделите земята или покъщнината и добитъка, мога да пусна вашия братанец под рицарска дума за една или две недели, но не за повече.“

Збишко беше тъй поразен, та дълго не можеше да продума.

— За две недели?… — попита най-сетне. — Ами че аз за неделя дори до границата не мога да стигна! Какво значи това?… Не казахте ли на кащеляна защо искам да отида в Малборг?

— Не само аз молих за тебе, но и княгиня Ана.

— Е, и какво?

— И какво? Старецът й каза, че твоята глава не му трябва и че и той те съжалява. „Да можех, каза, да намеря някакъв закон — та дори и сянка от закон, бих го съвсем освободил, ама не мога и не мога. Няма да има добро в едно кралство, когато хората почнат да си затварят очите пред закона и за приятелство да си правят отстъпки; такова нещо аз няма да направя дори за Топорчик, моя роднина, или дори за родния си брат!“ Такива корави са тук хората! А той каза още и следното: „Ние няма защо да угаждаме на кръстоносците, но не бива и да се позорим пред тях. Какво ще си помислят те и техните гости, които се стичат от целия свят, ако аз пусна един осъден на смърт шляхтич само затова, за да има свобода да отиде при тях на двубой? Ще повярват ли, че наказанието ще го сполети и че в нашата държава има що-годе правосъдие? Предпочитам да отсекат една глава, отколкото да излагам на присмех краля и кралството.“ На това княгинята каза, че й се вижда чудно такова правосъдие, от което дори една кралска роднина не може да измоли живота на един човек, но старият й отговори: „И самият крал може само да помилва, но не и да върши беззаконие.“ Тогава почнаха да се препират, защото княгинята се разсърди. „Щом е така, каза тя, не го дръжте да гние в затвора!“ А кащелянът отвърна: „Добре! Утре ще заповядам да приготвят ешафод на площада.“ И с тези думи се разделиха. Сега тебе, нещастнико, само Исус Христос може да те спаси…

Настана дълго мълчание…

— Как? — обади се с глух глас Збишко. — Значи, това веднага ще стане?

— След два или три дена. Като няма спасение, няма. Каквото можах, направих. Паднах в краката на кащеляна, молих го за помилване, ала той знае своето: „Намери ми закон или поне нещо като закон.“ А какво мога да намеря аз? Бях и при свещеник Станислав от Скарбимеж и го молих да дойде да те приготви за смъртта. Нека ти остане поне тази слава, че те е изповядал съшият свещеник, който изповяда кралицата. Но не го намерих в къщи, защото бил при княгиня Ана.

— Да не би при Данушка?

— Откъде накъде! Момичето е вече здраво. Утре преди съмване ще го потърся пак. Казват, че изповяда ли те топ, спасението ти е сигурно, в кърпа вързано.

Збишко седна, опря лакти на колене и наведе глава, така че косата му покри изцяло лицето. Старият дълго се вглеждаше в него, после почна тихичко да вика:

— Збишко!

Момъкът дигна лицето си, което беше по-скоро сърдито и пълно със студено ожесточение, отколкото тъжно.

— Какво?

— Слушай ме внимателно, защото може и да съм изнамерил нещо.

При тия думи той се приближи до него и заговори почти шепнешком:

— Чувал ли си за княз Витолд как едно време, като бил в плен в Крево у сегашния наш крал, избягал от затвора в женски дрехи. Тук никаква жена не ще остане заради тебе, но ти вземи дрехата ми, вземи качулката и излизай — разбираш ли? Не ще те познаят. Сигурно е. Навън е тъмно. Няма да ти светят в очите я. Видяха ме вчера, когато излизах, и никой не ме и погледна дори. Стой мирен и слушай: ще ме намерят утре сутринта — и какво? Главата ми ли ще отсекат? Голяма печалба за тях, когато на мене и без това ми е писано да живея още две-три недели. А ти, щом излезеш оттук, възсядай коня и право при княз Витолд. Ще му припомниш кой си, ще му се поклониш, той ще те приеме на служба и ще си живееш при него преспокойно. Тук разправят, че войските на княза са разбити от татарите. Не се знае вярно ли е, но може и да е, защото покойната кралица го предсказваше. Ако е истина, тогава князът още повече ще има нужда от рицари и ще се зарадва, като те види. А ти се дръж за него, защото няма на света по-добра служба. Загуби ли някой крал война, свършено е с него, а княз Витолд е толкова съобразителен, та след поражението става още по-силен. Щедър е и страшно обича нашите рицари. Разкажи му всичко, както беше. Кажи, че си искал да отидеш с него срещу татарите, но не си можал, защото си бил в затвора. Па ако е рекъл господ, ще ти подари земя, селяни, ще те препаше и за рицар и пред краля ще се застъпи за тебе. Той е добър застъпник — ще видиш! Какво ще кажеш?

Збишко слушаше мълчаливо, а Мачко, като че възбуден от собствените си думи, продължаваше:

— Не бива да загинеш млад, а трябва да се върнеш в Богданец. И щом се върнеш, веднага да се ожениш, за да не се прекъсне родът ни. И едва когато наплодиш деца, можеш да извикаш Лихтенщайн на двубой, но преди това пази се да не търсиш отмъщение, че, току-виж, те застреляли някъде в Прусия, както мене — тогава вече всичко е загубено. Вземай сега дрехата, вземай качулката и върви с бога напред.

Като каза това, Мачко стана и почна да се съблича, но Збишко стана също, спря го и продума:

— Няма да направя аз това, което искате от мене, кълна се в бога и в светия кръст.

— Защо? — попита удивен Мачко.

— Защото няма да го направя.

А Мачко чак побледня от вълнение и гняв.

— По-добре да не си се раждал.

— Казали сте вече на кащеляна — каза Збишко, — че давате главата си заради моята.

— Откъде знаеш?

— Каза ми го панът на Тачево.

— Е, че какво от това?

— Какво от това ли? А помните ли какво ви е казал — кащелянът? Че тогава позор ще падне върху мене и върху целия ни род. Не ще ли бъде още по-голям позор, ако избягам и вас оставя тук под ударите на закона?

— Какви ти удари? Какво ще ми направи законът, когато аз и без това ще умра? Бъди благоразумен, за бога!

— Как да не съм благоразумен! Нека господ ме накаже, ако оставя тук вас, стария и болния. Уф! Позор!…

Настъпи мълчание; чуваха се само тежкото и хрипливо дишане на Мачко и подвикванията на стрелците, които стояха на стража при портите. Вън беше настъпила вече дълбока нощ…

— Слушай — обади се най-после Мачко със сломен глас, — не беше позор за княз Витолд да избяга така от Крево — няма да бъде и за тебе…

— Ех! — отговори тъжовно Збишко. — Княз Витолд, знаете, е велик княз, има си корона, получена от кралски ръце, има богатство и власт, пък аз, бедният шляхтич — имам само чест.

И след минута извика като във внезапен пристъп на гняв:

— Не разбирате ли, че толкова много ви обичам и че няма да дам вашата глава за моята?

Тогава Мачко стана на разлюлените си крака, протегна ръце и макар че душите на тогавашните хора бяха твърди, като че ковани от желязо — ревна изведнъж със сърцераздирателен глас:

— Збишко!…

 

 

А на другия ден съдебните прислужници почнаха да докарват на площада греди за ешафода, който трябваше да бъде издигнат срещу главната врата на градския съвет.

Княгинята обаче още се съветваше с Войчех от Ястшембец, със Станислав от Скарбимеж и с другите учени, добри познавачи както на писаното, така и на обичайното право. Вдъхваха й надежда в тези усилия думите на кащеляна, който бе заявил, че ако биха му намерили „закон или нещо подобно“, той не ще се забави да освободи Збишко. Съвещаваха се те дълго и усърдно дали не може да се намери нещо и при все че свещеник Станислав беше вече подготвил Збишко за смъртта и му беше дал последното причастие, направо от подземието той се върна още един път право в съвета, който продължи почти до съмване.

А ето че дойде и денят на наказанието. Още от сутринта тълпи народ се стичаха на площада, защото главата на един шляхтич възбуждаше по-голямо любопитство, отколкото всяка друга, а при това и времето беше чудесно. Между жените се бе вече разчуло, че осъденият е млад и извънредно хубав момък, и затова целият път, който водеше от замъка, се изпъстри от множество пременени гражданки; по прозорците, които гледаха към площада, и по издадените пристройки се виждаха бонета, златни и кадифени момински накити за глава или непокрити глави на девойчета, украсени само с венчета от рози и лилии. Градските съветници, при все че тази работа в същност нямаше нищо общо с тях, излязоха всички, за да си придадат важност, и застанаха близо до ешафода току зад многото рицари, които от желание да изразят на момъка своето съчувствие се бяха събрали до самия ешафод. Зад тях се пъстрееше навалица от по-дребни търговци и занаятчии, облечени в носията на своя еснаф. Учениците и изобщо децата, изтласкани назад, се въртяха в тълпата като досадни мухи и се завираха навсякъде, където имаше малко свободно място. Над тая сбита маса от човешки глави се виждаше ешафодът, покрит с ново сукно, на който стояха трима души: един палач, широкоплещест и страшен немец, облечен в червена дреха и качулка, с тежък двуостър меч в ръка, и двама негови помощници със запретнати ръкави и с въжета на пояса. До краката им имаше пън и ковчег, също обвит със сукно. На камбанариите на „Света Богородица“ звъняха камбаните, изпълваха града с медните си звуци и плашеха орляците врани и гълъби. Хората гледаха ту към пътя, който водеше от замъка, ту към ешафода и застаналия на него палач с блестящия на слънцето меч, ту към рицарите, които гражданите гледаха всякога с интерес и почит. А имаше какво да се види, защото около ешафода се бяха наредили в квадрат най-славните рицари. Зрителите се чудеха на широките плещи и внушителността на Завиша Черни, на гарвановата му коса, която се спущаше до раменете, чудеха се на набитата квадратна фигура и кривите като скоби крака на Зиндрам от Машковице и на гигантския, почти нечовешки ръст на Пашко Злодей от Бискупице, и на страшното лице на Бартош от Воджинек, и на хубостта на Добко от Олешница, който на един турнир в Торун бе надвил дванайсет немски рицари, и на Зигмунт от Бобова, който но същия начин се бе прославил в бой с маджарите в Кошице, също и на Кшон от Козите глави, и на страшния в юмручен бой Лис от Тарговиско, и на Сташко от Харбимовице, който можеше да догони препускащ кон. Общото внимание обръщаше и Мачко от Богданец с пребледнялото си лице, поддържан от Флориан от Коритница и Марчин от Врочимовице. Всички мислеха, че е бащата на осъдения.

Но най-голямо любопитство възбуждаше Повала от Тачево. Застанал в първата редица, той държеше в могъщите си ръце Дануша, облечена цяла в бяло, с булчинско венче от зелено седефче на русата си коса. Хората не разбираха какво значи това и защо тая облечена в бяло девойка трябва да гледа наказанието на осъдения. Едни си приказваха, че тя е сестра, други предполагаха, че е дама на сърцето на младия рицар, но и те не можеха да си обяснят нито облеклото й, нито присъствието й при ешафода. Във всички сърца обаче нейното румено като ябълка, но обляно със сълзи лице будеше съчувствие и вълнение. Гъстата навалица на народа почна глухо да роптае против неотстъпчивостта на кащеляна, против строгостта на закона и този ропот преминаваше постепенно в застрашително ръмжене, а тук-таме почнаха да се чуват гласове, че ако разрушат ешафода, наказанието ще трябва да се отложи.

Тълпата се оживи и размърда. Предаваше се от уста на уста, че ако кралят беше тук, той без съмнение би помилвал младежа, който — както уверяваха — не бил в нищо виновен.

Но всички утихнаха, когато далечни възгласи известиха приближаването на кралските стрелци и копиеносци, между които вървеше осъденият. Много скоро шествието стигна на площада. Начело вървяха членовете на погребалното братство, с черни наметала до земята и с черни покривала на главата, с прорязани за очите отвори. Народът се боеше от тези мрачни фигури и като ги видя, замлъкна. Зад тях вървеше отряд стрелци, съставен от отбор литовци, облечени с кожуси от нещавена еленова кожа. Това беше отряд от кралската гвардия. В края на шествието се виждаха алебардите на втори отряд, а в средата, между писаря и съда, който трябваше да прочете присъдата, и свещеник Станислав от Скарбимеж, който носеше кръста с разпятие, вървеше Збишко.

Сега всички погледи се насочиха към него и от всички прозорци и пристройки се подадоха женски фигури. Збишко вървеше, облечен със своята спечелена в бой бяла дреха, украсена със златни грифове и обшита отдолу със златни ресни — и с това богато облекло изглеждаше в очите на тълпата като някакъв княз или паж от знатен род. По ръста, по плещите, изпъкнали изпод тясната дреха, по яките бедра и широките гърди той изглеждаше напълно зрял мъж, но над това мъжко тяло се издигаше почти детска глава и младо лице с първи мъх на устата — прекрасно лице на кралски паж със златна коса, подрязана равно над веждите и пусната отзад на плещите. Той вървеше с бавни и гъвкави крачки, но с побледняло лице. Понякога поглеждаше тълпата като през сън, понякога дигаше очи към черковната камбанария, към орляците врани и към люлеещите се камбани, които отзвъняваха последния му час; понякога на лицето му се изписваше почуда, че тия звуци и женски хълцания и цялата тая тържественост са за него. На площада най-сетне видя отдалече ешафода и на него червената фигура на палача. Тогава трепна и се прекръсти, а свещеникът веднага му подаде разпятието да го целуне. Няколко крачки по-нататък едно младо момиче от навалицата хвърли в краката му китка метличина. Збишко се наведе, взе китката, после се усмихна на момичето, което заплака е глас. Но той навярно си помисли, че пред тоя народ и пред жените, които му махаха на прозорците с кърпичките си, трябва да умре смело и да остави след себе си поне спомена за „храбър момък“, затова напрегна цялото си мъжество и воля, с бързо движение отхвърли назад косата си, дигна глава още по-високо и тръгна гордо, почти като победител след завършване на рицарски турнир, когато го водят да получи наградата. Но шествието се движеше бавно, защото напреде му тълпата ставаше все по-голяма и неохотно се разстъпваше. Напразно литовските стрелци, които вървяха в първата редица, всеки миг викаха: „Еик шалин! Еик шалин!“ (Сторете път!) Навалицата не искаше да проумее какво значат тези думи — и ставаше все по-тясно за минаване. Въпреки че двете трети от тогавашните краковски търговци и занаятчии бяха немци, наоколо се чуваха заплашителни проклятия против кръстоносците: „Позор! Позор! Дано пукнат тези кръсташки вълци, щом тук ще погубват за тяхна угода деца! Срам за краля и кралството!“ Като срещнаха съпротива, литовците снеха от плещите си обтегнатите лъкове и почнаха да гледат изпод вежди народа, но не смееха да стрелят в навалицата без заповед. Началникът на отряда изпрати напред алебардистите, защото с алебарди можеше по-лесно да се разчиства пътят, и така шествието стигна до рицарите, които образуваха квадрат около ешафода.

Те се разстъпиха без съпротива. Първи влязоха копиеносците, след тях вървеше Збишко със свещеника и писаря. Но тогава стана нещо, което никой не очакваше. Ненадейно от средата на рицарите излезе Повала с Дануша на ръце и извика: „Стой!“ с такъв гръмовит глас, че цялото шествие се спря като вкопано на мястото си. Нито капитанът, нито някой от войниците мислеше да се противи на един шляхтич и препасан рицар, когото всеки ден виждаха в замъка, а неведнъж и в доверителен разговор с краля. Най-после и други, също така знаменити рицари завикаха със заповеднически гласове: „Стой! Стой!“, а панът от Тачево се приближи до Збишко и му подаде облечената в бяло Дануша.

Той помисли, че това е за прощаване, та я грабна, прегърна я и притисна до гърдите си — но Дануша вместо да се притисне до него и да обгърне шията му с ръчичките си, смъкна бързо от русата си коса изпод венчето от седефчета бялото си покривало, обви с него цялата глава на Збишко и същевременно завика колкото й сили държат с разплакан детински глас:

— Той е мой! Той е мой!

— Неин е! — повториха могъщите гласове на рицарите. — При кащеляна!

Отговори им гръмовитият вик на тълпата: „При кащеляна! При кащеляна!“ Изповедникът дигна очи към небето, съдебният писар се смути, капитанът и алебардистите снеха оръжието, защото всички разбраха какво се беше случило.

Имаше стар полски и славянски обичай със силата на закон, познат в Подхале, в Краковско, па дори и в други области, че когато върху поведен на смърт момък невинна девойка хвърли покривалото си в знак, че иска да се ожени за него, с това тя го избавя от смърт и наказание. Познаваха този обичай рицарите, познаваха го селяните, знаеха го и полските граждани, а бяха чували за неговата сила и немците, които отдавна живееха в полските замъци и градове. На стария Мачко дори му прилоша от вълнение при тази гледка, а рицарите тутакси избутаха стрелците и заобиколиха Збишко и Дануша; развълнуваният и възрадван народ викаше все по-силно: „При кащеляна! При кащеляна!“ Тълпата се раздвижи изведнъж като огромни морски вълни. Палачът и помощниците му избягаха бързо от ешафода. Стана бъркотия. За всички беше ясно, че ако Яшко от Тенчин поискаше сега да се противи на осветения от вековете обичай, в града ще настъпят страшни безредици. А вълната от хора се нахвърли веднага върху ешафода. За миг бе смъкнато сукното и разкъсано на късове, после гредите и дъските, под напора на силни ръце или сечени с брадви, почнаха да се огъват, да трещят и да се пукат — и малко по-късно на площада не остана и следа от ешафода.

А Збишко, все още прехванал Дануша на ръце, се връщаше в замъка, но тоя път като същински победител-триумфатор. Защото около него вървяха с радостни лица първите рицари на кралството, а отстрани, отпред и отзад се трупаха хиляди жени, мъже и деца, които викаха до небето, пееха, протягаха ръце към Дануша и хвалеха мъжеството и хубостта на двамата. От прозорците им ръкопляскаха белите ръце на богатите граждани, навсякъде се виждаха очи, облени със сълзи от радост. Дъжд от розови и лилиеви венчета, дъжд от панделки и дори от златисти превръзки и мрежи за глава падаше при краката на щастливия момък, а той, светнал като слънце, с препълнено от благодарност сърце дигаше нагоре всеки миг своята бяла девойка, понякога целуваше в захлас коленете й, а тази гледка трогваше до такава степен гражданките, та някои се хвърляха в прегръдките на своите възлюблени и им заявяваха, че ако бъдат осъдени на смърт, те ще ги освободят по същия начин. И Збишко и Дануша станаха сякаш любими деца на рицарите, гражданите и простия народ. Старият Мачко, когото водеха все така под ръце Флориан от Коритница и Марчин от Врочимозице, едва не загуби съзнание от радост, а също и от удивление, че този начин за спасение на братанеца дори не му беше дошъл наум. Всред всеобщия глъч Повала от Тачево разправяше със своя мощен глас на рицарите, че този начин измислили или по-право си припомнили за ner на съвещанията с княгинята Войчех от Ястшембец и Станислав от Скарбимеж, добре запознати с писаното и обичайното право, а рицарите се чудеха на простотата на този обичай и говореха помежду си, че навярно никой не го помнеше затова, защото в града, пълен с немци, отдавна вече не беше прилаган.

Всичко обаче все още зависеше от кащеляна. Рицарите и народът потеглиха към замъка, дето поради отсъствието на краля живееше краковският управител — и щом стигнаха, писарят от съда, свещеник Станислав от Скарбимеж, Завиша, Фарурей, Зиндрам от Машковице и Повала от Тачево отидоха при него, за да му изтъкнат силата на обичая и да му припомнят собствените му думи — че ако би се намерил „закон или нещо подобно“, той веднага ще освободи осъдения. А можеше ли да има по-добър закон от старинния обичай, който не е нарушаван никога? Панът от Тенчин отговори наистина, че тоя обичай подхожда повече за простия народ и за подхалските разбойници, отколкото за шляхтата, но сам той беше добре запознат с всичките закони, та не можеше да не признае силата на обичая. При това закриваше сребристата си брада с ръка и се усмихваше под пръстите, защото личеше, че е доволен. Най-после излезе на ниския вътрешен вход заедно с княгиня Ана Данута и с няколко духовници и рицари.

Като го видя, Збишко дигна отново нагоре Дануша, а той сложи старческата си ръка на русата й коса, подържа я малко, после кимна сериозно и добродушно с побелялата си глава.

Тоя знак беше разбран и дори стените на замъка се разтърсиха от викове: „Бог да ти помага! Живей дълго, справедливи пане! Живей и ни съди!“ — пикаха от вси страни. После нови викове се разнесоха за Дануша и Збишко, а след минута двамата се качиха на стъпалото и паднаха в краката на добрата княгиня Ана Данута, на която Збишко дължеше живота си, защото тя беше обмислила с учените начина за спасение и беше научила Дануша какво да прави.

— Да живее младата двойка! — извика Повала от Тачево при вида на коленичилите.

— Да живее! — повториха другите.

А побелелият кащелян се обърна към княгинята и каза:

— Е, милостива княгиньо, годежът трябва да стане веднага, защото така заповядва обичаят.

— Годеж ще направя веднага — отговори със светнало лице добрата жена, но сватба без бащината воля на Юранд от Спихов няма да допусна.