Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (36)

IV

За Збишко се безпокоеха всички при двора — както рицарите, така и жените, защото всички го обичаха, но поради писмото на Юранд никой не се съмняваше, че правото е на страната на кръстоносеца. От друга страна се знаеше, че Ротгер е един от най-прославени-те братя в Ордена. Оръженосецът му ван Крист разправяше може би с умисъл между мазовецките шляхти-чи, че преди да стане въоръжен монах, господарят му е сядал неведнъж на почетната маса на кръстоносците, на която маса били допускани само най-славните по света рицари, които са взели участие в кръстоносен поход за освобождаване на светата земя или пък са се били победоносно против великани, змейове или всесилни магьосници. Като слушаха тия разкази на ван Крист, както и неговите хвалби и уверения, че господарят му много пъти се е бил с мизерикордия в едната ръка и със секира или с меч в другата срещу петима противници наведнъж, безпокойството на мазурите се увеличи и някои казваха: „Ех, да беше тук Юранд, тон би се разправил и с двама такива, но горко на младежа, защото онзи го надвишава и по сила, и по години, и по опит.“ Други пък съжаляваха, че не са поели ръкавицата, и уверяваха, че непременно биха направили това, ако не беше онова известие от Юранд… „Но страшен е божият съд…“ По тоя случай и за взаимна утеха те споменаха имената на мазовецките и изобщо на полските рицари, които било на дворцовите зрелища, било на двубоите на коне бяха удържали многобройни победи над западните рицари, а особено Завиша от Гарбов, с когото нито един рицар в цялото християнство не можеше да се мери. Но имаше и такива, които много разчитаха на Збишко. „Не е слабак той — казваха — и доколкото сме чували, много пъти вече е чупил главите на немците на утъпкана земя.“ Но сърцата им се особено ободриха след постъпката на Збишковия оръженосец, чеха Хлава, който в навечерието на двубоя, като слушаше разказите на ван Крист за небивалите победи на Ротгер и беше буен младеж, хвана ван Крист за брадата, вдигна главата му и рече: „Ако не те е срам да лъжеш пред хората, погледни нагоре, защото и господ те чува!“ И го държа така толкова време, колкото да се прочете „Отче наш“. Онзи най-сетне се освободи и веднага почна да го разпитва за произхода му, а като разбра, че е от дворянски род, извика го също на двубой със секири.

Зарадваха се мазурите от постъпката на Хлава, някои казаха: „Такива хора няма да се влачат в двубоя и стига на тяхната страна да е правдата и бог, кръстоноските кучета не ще си отидат със здрави кокали.“ Но понеже и самият Ротгер така бе съумял да хвърли прах в очите на всички, та мнозина се безпокояха на чия страна е истината, и самият княз споделяше това безпокойство.

Ето защо вечерта преди боя той повика Збишко за разговор, на който присъствуваше само княгинята, и го запита:

— Уверен ли си, че бог ще бъде с тебе? Отде знаеш, че те са похитили Данушка? Дали Юранд не ти е казал нещо? Защото, виж — тук има писмо от Юранд, писал го е отец Калеб, и печатът е негов, и в това писмо Юранд казва, че не са я отвлекли кръстоносците. Какво ти каза той?

— Каза ми, че не са я отвлекли кръстоносците.

— Как тогава можеш да излагаш живота си н да излизаш на съд божи?

Збишко млъкна, само от време на време трепваха челюстите му, а в очите му напираха сълзи.

— Аз не зная нищо, милостиви господарю — рече той. — Тръгнахме оттук заедно с Юранд и по пътя му признах за венчавката. Той тогава почна да се вайка, че това може да разгневи бога, но когато му казах, че то е божа повеля, той се успокои и прости. През целия път казваше, че никой друг освен кръстоносците не е отвлякъл Дануша, а после вече и аз сам не зная какво стана!… В Спихов дойде същата оная жена която бе донесла за мене някакви лекове в горския замък, а с нея още един пратеник. Затвориха се s Юранд в стаята и се съвещаваха. Какво са приказвали, също не зная, но след този разговор и собствените слуги на Юранд не можеха да го познаят, защото беше като от гроб излязъл. Каза на всички ни „Не са кръстоносците“, но бог знае защо пусна Бергов и всички пленници, колкото имаше в подземието У себе си, а сам замина без оръженосец и без нито един слуга. Казваше, че отива при разбойниците да откупи Данушка, а на мене заповяда да чакам. И аз чаках. Изведнъж иде от Щитно известие, че Юранд изпотрепал немците и сам паднал убит! О, милостиви господарю! Пареше ме спиховската земя и малко остана да полудея. Качих аз хората си на конете, за да отмъстя за смъртта на Юранд, но отец Калеб ми каза! „Крепостта няма да превземеш, а война недей започва. Иди при княза, може би там знаят нещо за Дануша.“ И аз дойдох и пристигнах тъкмо тогава, когато онова куче лаеше за неправдите над кръстоносците и за лудостта на Юранд… Аз, господарю, поех неговата ръкавица, защото още преди това го бях извикал на двубой, и при все че не зная нищо, едно зная — че те са пъклени лъжци без срам, без чест и вяра! Припомнете си, милостиви господарю! Нали те сами убиха рицаря дьо Фурси, а искаха да стоварят това престъпление върху моя оръженосец. Бога ми! Заклаха го като вол, а после дойдоха при тебе, господарю, да искат мъст и отплата! Кой тук ще се закълне, че не са излъгали преди това Юранд и че не лъжат сега и тебе, господарю?… Аз не знам, не знам къде е Данушка, но го извиках на двубой, защото, дори ако потрябва да се лиша от живота си, предпочитам смъртта, отколкото живот без моята любима, без тази, която е най-скъпото за мен в целия свят.

Силно развълнуван след тия думи той дръпна мрежата от главата си и косата му се пръсна по плещите; той се хвана за главата с двете, ръце и горчиво зарида. Княгиня Ана Данута, сама опечалена дълбоко от загубата на Дануша, от съчувствие към неговата болка сложи ръцете си на главата му и рече:

— Господ да ти помогне, да те утеши и благослови!