Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (65)

XI

Те яздеха по суша през Хелмжа за Груджондз, дето престояха едно денонощие, защото великият магистър трябваше да отсъди едно дело за риболов между началника на орденския замък и околните дворяни, чиито земи бяха разположени по брега на Висла. Оттам нататък те плуваха с големи лодки по реката чак до самия Малборг. Зиндрам от Машковице, Повала от Тачево и Збишко се намираха през всичкото време при магистъра, който беше любопитен да узнае какво впечатление ще произведе особено на Зиндрам, видяно отблизо, могъществото на кръстоносците. Това беше важно за магистъра, защото Зиндрам от Машковице беше не само храбър и страшен в двубоите рицар, но и извънредно изкусен военачалник. В цялото кралство никой не умееше като него да предвожда голяма войска, да подрежда отредите за бой, да строи и да атакува замъци, да гради мостове през широки реки, да разбира от въоръжението на различните народи и как трябва да се постъпва във време на война при разни случаи. Магистърът, който знаеше, че мнението на този човек в кралския съвет има голямо значение, допущаше, че ако големината на орденските богатства и войски успее да го порази, войната ще се отсрочи още за дълго време. Преди всичко самият изглед на Малборг можеше да предизвика тревога в сърцето на всеки поляк, защото тази крепост с нейния Висок замък, Среден замък и Предзамък нямаше дори приблизително равна на себе си в целия свят. Още отдалече, като плаваха по река Ногат, рицарите видяха яките кули, които се очертаваха на небосвода. Денят беше светъл и ясен, та те се виждаха много добре, а след известно време, когато лодките наближиха още повече Малборг, блеснаха върховете на черквата на Високия замък и огромните стени, наредени една над друга — отчасти с тухлен цвят, но повечето покрити с онази прочута сивобяла мазилка, каквато можеха да правят само зидарите на кръстоносците. Огромността на стените надвишаваше всичко, което полските рицари бяха виждали през живота си. Можеше да се помисли, че там сградите израстват една върху друга и образуват в ниското по природа място нещо като планина, върхът на която беше Старият замък, а склоновете й — Средният и разлатият Предзамък. От това грамадно гнездо на въоръжени монаси лъхаше такава необикновена мощ и сила, че дори продълговатото и обикновено мрачно лице на магистъра се поразведри при тази гледка.

— Ex luto^[1] Мариенбург — от кал е Мариенбург — каза той, като се обърна към Зиндрам; — но тази кал не може да се съкруши от човешка сила.

Зиндрам не отговори и мълчаливо обгърна с очи всички кули и дебелината на стените, засилени с чудовищни подпори.

А Конрад фон Юнгинген добави след късо мълчание:

— Вие, пане, който разбирате от крепости, какво ще ни кажете за тази?

— Крепостта ми се вижда непревзимаема — отвърна някак замислен полският рицар, — но…

— Но какво? Какъв недостатък ще посочите в нея?

— Но всяка крепост може да промени господарите си.

Магистърът смръщи вежди:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че божиите помисли и решения са закрити пред хорските очи.

И отново загледа замислен стените, а Збишко, комуто Повала преведе този отговор, го погледна с учудване и признателност. При това го порази в тоя миг приликата между Зиндрам и вожда на жмуджанците Скирвойло. И двамата имаха такива огромни глави, като че вбити между широките плещи, еднакво мощни гърди и криви крака.

Но магистърът не искаше последната дума да бъде на полския рицар и заговори отново:

— Казват, че нашият Мариенбург е шест пъти по-голям от Вавел.

— Там на скалата няма толкова място, колкото тук в равнината — отвърна панът от Машковице, — но сърцето у нас на Вавел е по-голямо.

Конрад учудено вдигна вежди:

— Не разбирам.

— Кое е сърцето на всеки замък, ако не черквата? А нашата катедрала е три пъти по-голяма от ей тази.

И при тия думи посочи наистина малката черква на замъка, на която блестеше на позлатен фон огромно мозаично изображение на света Богородица.

А магистърът пак остана недоволен от тоя обрат на разговора.

— Бързи, но чудновати отговори давате, пане — рече той.

Най-сетне наближиха. Изглежда, че пъргавата полиция на кръстоносците бе предупредила града и замъка за пристигането на великия магистър, защото освен неколцина от братята на скелята чакаха вече и градските тръбачи, които обикновено свиреха на великия магистър, докато минаваше през реката. На другия бряг чакаха готови конете. Те ги възседнаха, кортежът мина през града и през Обущарската порта покрай Врабчата кула влезе в Предзамъка. Пред входа поздравиха магистъра: неговият заместник Вилхелм фон Хелфенщайн, който впрочем сега носеше само титлата, защото от няколко месеца задълженията му изпълняваше Куно Лихтенщайн, изпратен по онова време в Англия; после главният хоспиталиер Конрад Лихтенщайн, роднина на Куно, главният интендант по облеклото Румпенхайм, главният ковчежник Бургхард фон Вобецке и най-сетне малкият вожд, началник на работниците и надзирател на замъка. Освен тия сановници там чакаха петнайсетина посветени братя, които завеждаха изобщо черковните дела в Прусия и гнетяха тежко както другите манастири, така и енорийските свещеници и ги принуждаваха дори да вземат участие в работите по направа на пътища и по разбиване на ледовете и с тях заедно голям брой светски братя, тоест рицари, които не бяха задължени да участвуват в черковните служби. Техните едри и силни фигури (слаби хора кръстоносците не искаха да приемат), широките им плещи, гъстите бради и сърдит поглед ги правеха да приличат повече на кръвожадните немски рицари-разбойници, отколкото на монаси. В очите им се четеше смелост, гордост и безгранична надменност. Те не обичаха Конрад заради страха му от война с Ягело; неведнъж в заседанията на върховния съвет те открито го укоряваха за страха му, рисуваха го по стените и подбуждаха шутовете да го осмиват в очите му. Но сега при неговата поява наведоха глави с престорено смирение особено защото магистърът беше придружен от чужди рицари, и се затекоха вкупом да хванат коня му за юздите и да държат стремето.

А магистърът слезе от коня и веднага се обърна към Хелфенщайн с въпроса:

— Има ли някакви известия от Вернер фон Тетинген?

Вернер фон Тетинген, като велик маршал или вожд на въоръжените сили на кръстоносците, беше в това време в поход срещу жмуджанците и Витолд.

— Важни известия няма — отговори Хелфенщайн, — но има загуби. Диваците изгорили поселищата около Рагнета и градчетата около другите замъци.

— Да се надяваме на господа, че една голяма битка ще сломи тяхната злоба и упоритост — отвърна магистърът.

При тия думи той вдигна очи към небето, а устата му тихо зашепнаха молитва за победа на орденските войски.

После посочи полските рицари и каза:

— Това са пратеници от полския крал: рицарят от Машковице, рицарят от Тачево и рицарят от Богданец, които дойдоха с нас за размяна на пленниците. Нека началникът на замъка им посочи стаите за гости и ги почете и приеме, както прилича.

При тези думи братята рицари почнаха да поглеждат с любопитство пратениците, а особено Повала от Тачево, чието име като прочут боец беше познато на някои. А ония, които не бяха чували за подвизите му при бургундския, чешкия и краковския двор, се чудеха на огромната му фигура, на бойния му кон, толкова грамаден, че на по-старите, които на младини бяха обиколили светата земя и Египет, той напомняше камилите и слоновете.

Някои познаха и Збишко, който се бе сражавал на арената в Малборг, и го поздравиха доста приветливо, понеже помнеха, че храбрият и властен в Ордена брат на магистъра Улрих фон Юнгинген бе проявил към него искрено приятелство и разположение. Най-малко внимание и почуда предизвикваше онзи, който в не много далечно бъдеще щеше да стане най-страшният разгромител на Ордена, тоест Зиндрам от Машковице, защото след слизането от коня той поради необикновената си набитост и високите рамене изглеждаше почти като гърбав. Извънредно дългите му ръце и криви крака будеха усмивка по лицата на по-младите братя. Един от тях, познат шегобиец, дори пристъпи към него и искаше да му заговори, но като погледна в очите рицаря от Машковице, изгуби някак си желание и се отдръпна мълчаливо.

В това време началникът на замъка подбра гостите и ги поведе със себе си. Влязоха в малък двор, дето освен училището, стария склад и седларницата се намираше параклисът „Свети Николай“, после през Миколайския мост влязоха в Предзамъка. Началникът ги поразведе между яките стени, укрепени тук-таме с по-малки и по-големи кули. Зиндрам от Машковице се вглеждаше внимателно във всичко, а водачът, дори и без да го питат, охотно показваше различните постройки, като че му се искаше гостите да видят всичко най-подробно.

— Тази грамадна сграда, която виждате пред себе си отляво — каза той, — са нашите конюшни. Бедни монаси сме, но хората разправят, че другаде и рицарите не живеят така, както у нас конете.

— Не ви одумват хората за бедността ви — отвърна Повала, — но тук ще да има и нещо друго освен конюшни, защото сградата е извънредно висока, а конете надали качвате по стълби.

— Над конюшнята, която е долу и в която се побират четиристотин коня — каза началникът на замъка, — са хамбарите, а в тях има храна най-малко за десет години. Тук работата никога няма да стигне до обсада, но и да се случи, с глад не могат ни превзе.

После той зави надясно и пак по мост между кулата „Свети Лаврентий“ и Броневата кула ги изведе на друг, вече обширен двор, който се намираше точно в средата на Подзамъка.

— Забележете, ваша милост — каза немецът, — че това всичкото, което виждате на север, макар с божия помощ да е непристъпно, е само „Vorburg“^[2] и по своите укрепления не може да се сравни нито със Средния замък, където ще ви заведа, а още по-малко с Високия.

И наистина отделен ров и отделен подвижен мост отделяха Средния замък от двора и чак при портите на замъка, които бяха значително по-високо, рицарите се обърнаха по съвета на началника още веднъж назад и можаха да обхванат с очи целия този грамаден квадрат, наречен Подзамък. Там се редяха сграда до сграда, та на Зиндрам се струваше, че вижда пред себе си цял град. Имаше неизброими запаси от дървен материал, натрупан на високи като къщи камари, грамади от валчести камъни, издигнати като пирамиди, гробища, болници, складове. Малко отстрана, край разположеното по средата езерце, се червенееха яките стени на „темпла“, т.е. на големия магазин и трапезария за наемниците и слугите. Под северния насип се виждаха други конюшни за конете на рицарите и за породистите коне на магистъра. Край вадата за мелниците се издигаха казармите за оръженосците и за наемните войски, а на противоположната страна на четириъгълника — жилищата на различните служители и чиновници на Ордена — и пак складове, хамбари, хлебопекарници, складове за дрехи, леярници за камбани и топове, грамаден арсенал или Карван, затвори, старата топчийница — и всяка сграда така нерушима и защитена, че във всяка от тях човек можеше да се отбранява като в отделна крепост, а всичко заградено със стена и с цяла редица страхотни кули, зад стената ров, зад рова венец от грамадни огради от колове, на запад от които течеха жълтите води на река Ногат, на север и на изток блестяха водите на голямо езеро, а откъм юг стърчаха още по-здраво укрепените замъци: Средният и Високият.

Страшно гнездо, от което лъхаше неумолима мощ и в което се бяха събрали двете най-големи от познатите тогава в света сили: духовната и силата на меча. Който се опълчеше срещу едната, сломяваше го другата. Който вдигнеше ръка срещу тях, против него се надаваше вой от всички християнски страни, че се опълчва срещу кръста. И веднага се стичаха на помощ рицари от всички страни. Това гнездо постоянно гъмжеше от занаятчии и въоръжен народ и в него кипеше постоянно работа като в кошер. Пред сградите, в проходите, при портите, в работилниците — навсякъде движение като на панаир. Ехото разнасяше отгласа на чуковете и длетата, с които дялаха валчестите камъни, шума на мелниците и на тепавиците, цвиленето на конете, дрънкането на брони и оръжия, звука на тръбите и свирките, виковете и заповедите на командата. Из тези дворове се чуваше говор на всички съществуващи по света езици и можеха да се срещнат бойци от всички народности: безпогрешни английски стрелци, които на сто крачки умерваха вързан на мачта гълъб и чиито копия пробиваха ризниците като сукно; и страшни швейцарски пехотинци, които се биеха с двуръчни мечове; и храбри, макар и невъздържани в ядене и пиене датчани; и френски рицари, едновременно весели и свадливи; и мълчаливи, но горди испански благородници; и блестящи италиански рицари, най-изкусни фехтовачи, облечени в коприна и кадифе, а на война — с несъкрушими брони, ковани във Венеция, Милано и Флоренция; и бургундски рицари, и фризийци, и най-сетне немци от всички немски земи. „Белите плащове“ се мяркаха между тях като стопани и началници. „Пълната със злато кула“ или по-точно особената стая, построена във Високия замък редом с покоите на магистъра и напълнена отгоре додолу с пари и слитъци от скъпоценен метал, даваше, възможност на Ордена да посреща достойно „гостите“, както и да привлича наемни войски, които се изпращаха оттук в походи и във всички замъци на разпореждане на управителите, началниците и вождовете. Така със силата на меча и с духовната сила тук се съчетаваше безмерно богатство, а същевременно и желязна дисциплина. Ако и разклатена вече в провинциите поради прекалената самоувереност и опиянение от своята собствена сила на управители и вождове, в самия Малборг тя още — се държеше по силата на предишните навици. Кралете и князете идваха тук не само да се борят с езичниците или да вземат назаем пари, но и да се учат на изкуството да управляват, а рицарите — да се учат на военното изкуство. Защото в целия свят никой не умееше така да управлява и така да воюва, както Орденът. Когато едно време се появил по тези места, освен една малка област и няколко замъка, подарени му от непредпазливия полски княз, той нямал нито педя земя, а сега владееше обширна страна, по-голяма от много кралства, пълна с плодородни земи, богати градове и непристъпни замъци. Владееше и дебнеше, както паяк владее разпънатата си мрежа, всички нишки на която държи пред себе си. Оттук, от Високия замък, от магистъра и от белите плащове се разнасяха чрез пощенските разносвачи заповеди на всички посоки: до ленните владелци, до градските съвети, до кметовете, до управителите, заместниците им и капитаните на наемните войски, и всичко, което родеше тук и постановеше мисълта и волята, там веднага го изпълняваха стотици и хиляди железни ръце. Тук се стичаха парите от цялата страна, тук се стичаше житото и всички други видове храни, тук идваха данъците от стенещите под тежкото иго енорийски свещеници и от духовниците в другите манастири, на които Орденът не гледаше с добро око; оттук най-сетне се простираха хищнически ръце към всички околни земи и народи.

Многобройните пруски племена, които говореха език, близък до литовския, бяха вече изтрити от лицето на земята. Литва до неотдавна не усещаше железния ботуш на кръстоносците, но сега той бе притиснал гърдите й така ужасно, че с всяка въздишка от сърцето й потичаше кръв; Полша, макар и победителка в страшната битка при Пловце, все пак изгуби при крал Локетек владенията си на левия бряг на Висла заедно с Гданск, Чев, Гнев и Швече. Орденът на инфланските рицари се промъкваше към руските земи и тези два ордена вървяха като първа гигантска вълна на немското море, което заливаше все по-нашироко славянските земи.

Но изведнъж облак покри слънцето на немско-кръстоноското благоденствие. Литва беше покръстена от поляците и Ягело получи краковския трон заедно с ръката на прекрасната кралска дъщеря Ядвига. Наистина Орденът не загуби от това нито една област, нито един замък, но почувствува, че срещу силата се издига друга сила и че отпада основанието, поради което съществуваше в Прусия. След покръстването на Литва кръстоносците трябваше да се върнат в Палестина и да пазят поклонниците, които отиваха в светите места. Но да се върнат — това значеше да се откажат от богатство, власт, сила, господство, градове, земи и цели кралства. И Орденът почна да се мята в ужас и бяс като чудовищен змей, в чиито ребра се е забола стрела. Магистър Конрад се боеше да рискува всичко в едно хвърляне на заровете и трепереше при мисълта за война с великия крал, владетел на полските и литовските земи и на просторни украински владения, които Олгерд бе изтръгнал от гърлото на татарите, но по-голямата част от кръстоносците се стремяха към войната, защото чувствуваха, че трябва да предприемат бой на живот и смърт, докато силите им са непокътнати, докато славата на Ордена не е избледняла, докато целият свят бърза да му се притичва на помощ и докато проклятието на папата не е паднало върху това тяхно гнездо, за което сега въпрос на живот и смърт беше не разпространение на християнството, а запазване на езичеството.

А в това време кръстоносците обвиняваха Ягело н Литва пред другите народи и пред чуждите дворове, че покръстването е било лъжливо и само привидно, като представяха за невъзможно в продължение на една година да се извърши онова, което орденският меч не е успял да постигне цели столетия. Те подбуждаха кралете и рицарите против Полша и против нейния владетел като против покровители и защитници на езичеството и тези слухове, на които само в Рим не вярваха, се разливаха като широка вълна по света и привличаха в Малборг князе, графове и рицари от юг и запад. Орденът ставаше самоуверен и се чувствуваше силен. Мариенбург-Малборг със своите страшни замъци и с Предзамъка заслепяваше хората с могъществото си много повече, отколкото всеки друг път — и ослепяваше богатството, ослепяваше привидния ред и целият Орден изглеждаше по-властен и по-непоклатим за вечни векове, отколкото по-преди. И никой от князете, никой от гостите-рицари, никой — освен магистъра, — дори никой от самите кръстоносци, не разбираше, че от покръстването на Литва насам стана нещо непредвидено, сякаш вълните на Ногат, които защищаваха от едната страна страшната твърдина, бяха почнали да подмиват тихо и неумолимо нейните стени. Никой не разбираше, че в това гигантско тяло още беше останала силата, но бе отлетяла от него душата му; който идваше за пръв път и погледнеше този изграден „Ex luto“ Мариенбург, стените, кулите, черните кръстове по портите, по сградите и по облеклата, той преди всичко си помисляше, че и вратата адови не ще се окажат по-мощни от тази северна столица на кръста.

И с такава мисъл я разглеждаха сега не само Повала от Тачево и Збишко, който бе идвал вече тук по-рано, но и много по-прозорливият от тях Зиндрам от Машковице. И лицето му се помрачи, като гледаше това въоръжено множество войници, плъзнали по кулите и грамадните крепостни стени, и неволно си припомни гордите думи, с които някога кръстоносците заплашваха крал Кажимеж:

„Нашата сила е по-голяма от твоята и ако не отстъпиш, ще те гоним с мечовете си до самия Краков.“

Но в това време началникът на замъка поведе рицарите по-нататък, към Средния замък, в чиято източна половина бяха стаите за гости.