Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Krzyżacy, 1900 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Екатерина Златоустова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Хенрик Сенкевич. Кръстоносци
Полска. Пето издание
Превод от полски: Екатерина Златоустова
Редактор: Стефан Илчев
Редактор на издателството: Методи Методиев
Художник: Димитър Ташев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. Редактор: Божидар Петров
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42
Цена 5,41 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1982
ДП „Димитър Благоев“ — София
Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy
Państwowy Instytut Wydawnicy
Warszawa 1960
История
- — Добавяне
V
Князът не се възпротиви на двубоя, пък и според тогавашните обичаи нямаше възможност да направи това. Настоя само Ротгер да напише писмо до магистъра и до Зигфрид де Льове и да им съобщи, че той пръв е хвърлил ръкавицата си на мазовецките рицари, вследствие на което излиза да се бие с мъжа на Юрандовата дъщеря, който впрочем по-рано го беше извикал на двубой. Кръстоносецът при това се оправдаваше пред великия магистър, че излиза да се бие без разрешение само защото се отнася до честта на Ордена и за да се отхвърлят отвратителните подозрения, които биха могли да донесат на Ордена позор и които той, Ротгер, е готов всякога да изкупи с кръвта си. Писмото бе изпратено веднага до границата по един от слугите на рицаря, а оттам до Малборг то трябваше да отиде по пощата, която кръстоносците бяха въвели в своите земи много по-рано от другите държави.
В това време в двора на замъка слугите разчистиха и утъпкаха снега и го посипаха с пепел, за да не потъват и да не се хлъзгат по гладката повърхност краката на борещите се. В целия замък владееше необикновено оживление. Рицарите и придворните жени се бяха развълнували толкова много, та през нощта в навечерието на двубоя никой не заспа. Казваха си, че конният двубой с копия, па дори с мечове, често свършва само с нараняване, но пешият двубой, особено със страшните секири, свършва всякога със смърт. Всички сърца бяха на страната на Збишко, но колкото повече някой беше разположен към него или към Дануша, с толкова по-голямо безпокойство си спомняше разказите за славата и военната опитност на кръстоносеца. Много от жените прекараха нощта в черквата, дето след изповядването пред отец Вишонек се молеше и Збишко. Като гледаха почти юношеското му лице, те си казваха една на друга: „Та той е още дете!… Как ще подложи младата си глава под немската секира?“ И се молеха още по-усърдно за помощ. Но когато на съмване той стана и мина край тях, за да си облече в стаята доспехите, сърцата отново се поободриха, защото главата и лицето на Збишко бяха наистина момчешки, но снагата му беше необикновено едра и силна и той им изглеждаше як мъжага, който ще се разправи и с най-силния противник.
Двубоят трябваше да стане в малкия двор на замъка, който беше заобиколен с галерия.
Когато се съмна напълно, дойдоха князът с княгинята и децата им и заеха места в средата между колоните, отдето се виждаше най-добре целият двор. От двете им страни насядаха по-важни дворяни, благородни жени и рицари. Запълниха се и всички ъгли на галерията; слугите пък се наредиха по насипа, издигнат от разчистения сняг, а някои се покатериха по балконите и дори на покрива. Там простите хора говореха помежду си: „Дай боже нашият да победи!“
Денят беше студен, влажен, но светъл; орляци врани, които живееха по покривите и по върховете на кулите, изплашени от необикновеното движение, кръжаха над замъка и силно пляскаха криле. Въпреки студа хората се потяха от вълнение, а когато се обади първата тръба, която извести влизането на противниците, всички сърца забиха като чукове.
А те влязоха от противоположните страни на арената и се спряха на границата й. В този миг всеки от зрителите затаи дъх в гърдите си, всеки помисли, че ето, след малко две души ще отлетят към божия съд и два трупа ще останат на снега — и устата, както и бузите на жените побледняха и посиняха при тази мисъл, а очите на мъжете бяха впити изпитателно в противниците, защото всеки от тях искаше да отгатне по държането и по въоръжението им на чия страна ще бъде победата.
Кръстоносецът беше със синкава ризница от леко калена стомана, също такива набедреници и шлем с вдигнат наличник и с великолепен кичур паунови пера на гребена. Гърдите, хълбоците и гърба на Збишко покриваше разкошната миланска броня, която той на времето бе спечелил като плячка от фризийците. На главата си имаше шлем с мрежа, също отворен, но без пера, на краката, — ботуши от кожа на бик, В левите си ръце противниците държаха щитове с гербове; на щита на кръстоносеца беше изобразена шахматна дъска, а под нея три лъва, застанали на задните си крака, а на Збишковия щит — тъпа подкова. В десните си ръце те държаха широки, страшни секири с дъбови почернели дръжки, по-дълги от ръката на който и да а възрастен мъж. Придружаваха ги оръженосците: Хлава, когото Збишко наричаше Главчо, и ван Крист, и двамата облечени с черни железни ризници, и двамата също със секири и щитове: на герба на ван Крист беше изобразен храст жълтуга, а гербът на чеха приличаше на полския герб с глава на зубър, но вместо брадва в главата на бика стърчеше къс меч, забит до половина в окото му.
Тръбата изсвири втори път, а след третия противниците според уговорката трябваше да настъпят един срещу друг. Сега ги разделяше само малко, посипана със сива пепел пространство, но над това пространство като зловеща птица витаеше смъртта. Но преди да бъде даден третият знак, Ротгер се приближи до колоните, между които седяха князът и княгинята, вдигна облечената си в желязо глава и заговори с такъв висок глас, че думите му се чуха във всички кътчета на галерията:
— Нека ми бъде свидетел бог и ти, достойни господарю, и цялото рицарство на тая страна, че аз не съм виновен за кръвта, която ще се пролее тук.
При тези думи сърцата отново се свиха от увереността на кръстоносеца в себе си и в своята победа. Но Збишко, който беше простодушен, се обърна към своя чех и каза:
— Смърди ми тая кръстоносна хвалба, защото тя би била на място след моята смърт, но не и докато съм жив. Тоя самохвалко има на шлема си паунови пара, пък аз изпърво се заклех да намеря три такива китки, а по-късно колкото са пръстите на ръцете, Бог ми ги праща!
— Господарю… — попита Хлава, като се наведе и взе е шепата си малко пепел със сняг, за да му се не хлъзга дръжката в дланта — може би Исус Христос ще ми помогне да се разправя бързо с тоя пруски глупак, та ще ми позволите ли тогава, ако не да нападна кръстоносеца, поне да пъхна дръжката между коленете му и да го сваля на земята?
— Пазил те господ! — викна живо Збишко, — Ще покриеш с позор и мене, и себе си.
В това време гласът на тръбата екна за трети път. Като го чуха, оръженосците се хвърлиха бързо и яростно един върху друг, а рицарите тръгнаха един към друг по-бавно и по-спокойно, както го изискваше преди първото сблъскване тяхното звание и достойнство.
Малцина обръщаха внимание на оръженосците, но онези от опитните мъже и от слугите, които ги гледаха, разбраха веднага, че всички предимства са на страната на Хлава. Ръцете на немеца работеха по-мъчно със секирата, а и движенията на щита му бяха по-бавни. Изпод щита му се виждаха краката, по-дълги, но по-слаби и по-малко пъргави от яките, покрити с опънати крачоли нозе на чеха. Освен това Хлава нападна тъй стремително, че ван Крист трябваше едва ли не от първата минута да отстъпва. Разбра се веднага, че единият от тези противници се хвърля върху другия като буря, че напира, настъпва, поразява като гръм, а другият предчувствува, че смъртта го дебне, и само се защищава, за да забави колкото се може повече ужасната минута. Наистина беше така. Тоя самохвалко, който изобщо излизаше на бой само тогава, когато не можеше да изклинчи, разбра, че дръзките му и непредпазливи думи го докараха до двубой със страшна хала, която той би трябвало да избягва като смъртта си; и сега, когато усети, че всеки един от тези удари би могъл да свали вол, съвсем падна духом. Той почти забрави, че не е достатъчно да отбива ударите с щита, но трябва и сам да нанася удари. Виждаше над главата си блясъка на секирата и мислеше, че всяко нейно замахване е последно. Като се пазеше с щита, той затваряше неволно очи с чувство на тревога и със съмнение дали ще ги отвори пак. Сегиз-тогиз и той замахваше, но без надежда, че ще засегне противника, и само вдигаше щита все по-високо над главата, за да я запази.
Най-сетне той почна да се уморява, а чехът удряше все по-силно. Както от голям бор хвърчат на всички страни грамадни трески под секирата на дърваря, така и под ударите на чеха почнаха да се чупят и да падат железни късове от доспехите на немския оръженосец. Горният край на щита му се преви и пропука, а десният нараменник падна на земята заедно с прерязания и окървавен вече ремък. Косата на ван Крист настръхна и го обхвана смъртна тревога. Той замахна по щита на чеха още един-два пъти с всичката сила на мишците си, но като видя, че пред страшната сила на противника няма за него спасение и че може да го спаси само някакво свръхестествено усилие, той внезапно се сгромоляса с всичката тежест на въоръжението и на тялото си под краката на Хлава.
И двамата паднаха на земята и се бореха, като се търкаляха и преобръщаха по снега. Но чехът скоро се намери отгоре, известно време потискаше още отчаяните движения на противника, най-сетне налегна с коляното си желязната ризница, която покриваше корема му, и извади от пояса си късата триръба мизерикордия.
— Пощади! — прошепна тихо ван Крист и вдигна очи към очите на чеха.
Но вместо отговор чехът се протегна върху него, за да може по-лесно да стигне с ръка до шията му, и като разряза под брадата му ремъка, който крепеше шлема, ръгна нещастника два пъти в гърлото с острието, насочено надолу към средата на гърдите.
Тогава очите на ван Крист хлътнаха навътре в черепа, ръцете и краката му заудряха по снега, като че искаха да го очистят от пепелта, след минута обаче той се изпъна н остана неподвижен, като още издуваше покритите си с червена пяна устни и бълваше изобилно кръв.
А чехът стана: избърса мизерикордията с дрехата на немеца, после вдигна секирата, опря се на нея и почна да наблюдава по-тежката и по-упорита борба на своя рицар с брат Ротгер.
Западните рицари бяха вече навикнали на удобства и разкош, докато „владелците“ от Малополша и Великополша, както и в Мазовия, водеха още суров и тежък живот, вследствие на което дори у чуждите и зле настроените предизвикваха почуда със силата на тялото си и издръжливостта на всякакви трудности — било продължителни, било наложени от момента. И сега също пролича, че Збишко надвишава кръстоносеца със силата на ръцете и краката не по-малко, отколкото, оръженосецът му надвишаваше ван Крист, но пролича също, че като твърде млад, отстъпваше на Ротгер в рицарската опитност.
На Збишко донякъде помагаше обстоятелството, че Ротгер избра бой със секири, защото при това оръжие спазването на строги правила беше невъзможно. В бой с къси или дълги мечове, при който би трябвала да познаваш ударите, извъртанията и да умееш да ги отбиваш, немецът щеше да има голямо предимство. Но и сега както сам Збишко, така и зрителите по движенията и владеенето на щита разбраха, че имат пред себе си опитен и страшен мъж, който очевидно не за пръв път излиза на такъв вид битка. При всяко замахване на Збишко Ротгер подлагаше щита, а в мига на удара отстъпваше леко назад, от което дори и най-силният замах губеше от силата си и не можеше нито да разсече, нито да смачка гладката повръхност. Той ту отстъпваше, ту настъпваше и правеше това спокойно, но така бързо, та очите едва можеха да схванат движенията му. Князът се изплаши за Збишко, а мъжете навъсиха лица, защото им се стори, че немецът си играе сякаш нарочно с противника. Понякога дори и не подлагаше щита, а в същия миг, когато Збишко замахнеше, той правеше половин обръщане настрана, така че острието на секирата разсичаше празното пространство. Това беше най-страшното, защото Збишко можеше при това да изгуби равновесие и да падне, след което неизбежно би загинал. Като гледаше това, чехът, изправен над заклания Крист, също се тревожеше и си казваше: „Бога ми! Ако господарят падне, ще прасна немеца с тила на секирата отзад между плешките да се търколи и той.“
Збишко обаче не падаше, защото имаше огромна сила в краката и като ги разкрачваше широко, можеше да задържи на един крак цялата тежина на тялото и на размаха.
Ротгер бе забелязал това веднага и зрителите се лъжеха, като допускаха, че той се отнася с пренебрежение към противника си. Наопаки още след първите замахвания, когато при всичкото му умение да отдръпва щита ръката му почти се вдърви под него, той разбра, че го чакат о това момче тежки усилия и че ако не успее случайно да го повали, борбата с него може да бъде дълга и опасна. Той вмяташе, че като удари в празно пространство, Збишко ще падне на снега, а понеже това не стана, той почна просто да се безпокои. Изпод стоманения навес на шлема той виждаше стиснатите ноздри и устни на противника, а понякога и блесналите очи и си казваше, че буйността му ще го погуби, че той ще се забрави, ще престане да съобразява и в заслепението си ще мисли повече да нанася удари, отколкото да се отбранява. Но той се измами и тук. Збишко не умееше да се отклонява от ударите с половин обръщане, но той не забравяше щита, а когато вдигаше секирата, не се откриваше повече, отколкото трябваше. Личеше си, че вниманието му се удвои, а като разбра, че противникът му е опитен и сръчен, не само че не се забрави, но се съсредоточи, стана по-предпазлив и в ударите му имаше някаква обмисленост, планомерност, която можеше да бъде последица не на гореща, а на студена ожесточеност.
Ротгер, който беше участвувал в много войни и се беше бил много пъти както в общи битки, така и в двубои, знаеше от опит, че има хора, които като грабливите птици са създадени за битки и са особено надарени от природата; те като че ли отгатват всичко онова, което другите научават в продължение на години с учение и упражнения; и той веднага си помисли, че има работа с такъв човек. Още от първите удари разбра, че у този младеж има нещо от ястреба, който в лицето на противника вижда само плячката си и не мисли вече за нищо друго, а само как да го досегне с ноктите си. Макар и много силен, той забеляза също, че не може да се сравни по сила със Збишко и ако се умори, преди да е успял да му нанесе решителния удар, борбата с този страшен, макар и по-малко опитен юноша може да стане гибелна за него. При тая мисъл той реши да продължи борбата с възможното най-малко усилие, приближи към себе си щита и вече нито много настъпваше, нито много се дърпаше, ограничи движенията си, събра всички сили на душата и на мишниците си за решителния удар и чакаше удобен миг.
Жестоката борба продължи повече от обикновено, В галерията цареше мъртва тишина. Чуваха се само сегиз-тогиз ту звънливите, ту глухите удари на остриетата и на дръжките на секирите по щитовете, И князът с княгинята, и рицарите, и придворните бяха навикнали на подобни зрелища, но сега някакво особено чувство, подобно на ужас, бе стиснало като с клещи всички сърца. Всички разбраха, че тук работата е не да покаже всеки силата си, сръчността и храбростта си, а да даде израз на яростта си, на по-голямото си отчаяние, на по-голямото си и по-неумолимо ожесточение и на по-силната си жажда за мъст. От една страна понесените страшни неправди, безграничната любов и скръб, а от друга честта на целия Орден и дълбоката омраза бяха излезли в този двубой на съд божи.
В това време бледата зимна утрин стана по-светла, разпръсна се сивото було на мъглата и слънчев лъч освети ясносинята ризница на кръстоносеца и сребристата миланска броня на Збишко. В параклиса зазвъниха за утренна и още при първия звън орляците врани хвръкнаха от покрива на замъка, като пляскаха с крила и грачеха кресливо, сякаш се радваха на кръвта и на трупа, който лежеше вече неподвижен на снега. През време на борбата Ротгер на два пъти хвърли поглед към него и внезапно се почувствува страшно самотен. Всички очи, които го гледаха, бяха очи на врагове. Всички молитви, благопожелания и мълчаливи обети, които правеха жените, бяха на страната на Збишко. Освен това кръстоносецът, макар и да беше напълно уверен, че Збишковият оръженосец няма да се хвърли върху нега отзад и да му нанесе предателски удар, все пак в присъствието и близостта на тази страшна фигура му внушаваше такова неволно безпокойство, каквото обхваща хората при вида на вълк, мечка или див бивол, от които не ги отделя желязна решетка. И не можеше да надвие това чувство, толкова повече, защото чехът в желанието си да следи по-добре хода на боя се движеше, променяше мястото си и отиваше ту отстрани на борещите се, ту отзад, ту отпред — като при това накланяше глава и поглеждаше зловещо Ротгер през отворите на железния наличник и шлема, а понякога уж неволно издигаше окървавената мизерикордия.
Умората най-сетне почна да завладява кръстоносеца. На два пъти той нанесе два откъслечни, но страшни удара, като мереше дясното рамо на Збишко; той обаче ги отби с щита си с такава сила, че дръжката се залюля в ръката на Ротгер, а самият той трябваше ненадейно да отстъпи, за да не падне. И от този миг той все отстъпваше. Изчерпваха се вече не само силите му, но и хладнокръвието и търпението. При вида на отстъплението му от гърдите на зрителите се изтръгнаха няколко възгласа, като че ли победни, които предизвикваха в душата му злоба и отчаяние. Ударите на секирите станаха все по-чести. Пот обливаше челата на двамата бойци, а през стиснатите им зъби от гърдите се изтръгваше хрипливо дишане. Зрителите престанаха да пазят тишина и сега всяка минута се чуваха ту мъжки, ту женски гласове: „Удари го… Съд божи! Божие наказание! Да ти помага господ!“ Князът махна няколко пъти с ръка, за да ги усмири, но не можеше да ги сдържи. Шумът ставаше все по-силен, защото на галерията заплакаха тук-таме деца и най-сетне току до самата княгиня някакъв млад разридан женски глас извика:
— За Данушка! Збишко! За Данушка!
Та нали Збишко знаеше, че се отнася до Дануша. Той беше уверен, че този кръстоносец има пръст в отвличането й, и като се бореше с него, се сражаваше да отмъсти за стореното й зло. Но като човек млад и жаден за битки, в началото на двубоя той мислеше само за боя. Сега този вик изведнъж му припомни за нейната загуба и за нейната зла съдба. Любов, тъга и жажда за мъст се разляха като огън по жилите му. Сърцето му застена от събудената болка и го обхвана просто треска за бой. Кръстоносецът вече не можеше да отбива, нито да отвръща на неговите страшни, подобни на буря удари. Збишко удари с щита си неговия щит с такава свръхчовешка сила, та ръката на немеца се вдърви внезапно и увисна безсилна. Смаян и изпаднал в ужас, Ротгер се дръпна назад, олюля се и в миг пред очите му блесна секирата, а острието й като мълния се заби в дясното му рамо.
До ушите на зрителите стигна само сърцераздирателният вик: „Исусе!…“, след което Ротгер отстъпи още крачка назад и рухна възнак на земята. Изведнъж всички на галерията зашумяха и се размърдаха, както пчелите в пчелин, когато ги припече слънцето, почват да хвърчат и бръмчат. Рицарите слизаха тичешком на купчини по стълбите, слугите прескачаха насипа от сняг, за да видят отблизо труповете. Навред се чуваха викове: „Ето божи съд!… Има си Юранд наследник! Хвала му и признателност! Това се казва юнак, роден за секира!“ Други пък викаха: „Вижте и се чудете! Самият Юранд не би го разсякъл по-добре,“ Около трупа на Ротгер се събра цял куп любопитни, а той лежеше по гръб, с бяло като снега лице, с широко отворени уста и с окървавено рамо, разсечено така ужасно от шията чак до под мишницата, та едвам се държеше за тялото. А някои казваха: „Ето, жив беше и ходеше гордо по земята, а сега и пръста си не може да мръдне!“ При тия думи едни се чудеха на ръста му, защото беше заел на арената голямо пространство и след смъртта си изглеждаше още по-огромен, други се чудеха на кичура паунови пера, които изглеждаха много красиви на снега, а трети на доспехите, с цената на които можеше да се купи цяло село. Но чехът Хлава се приближи с двама Збишкови слуги, за да снеме доспехите на покойника, а любопитните обкръжиха Збишко и почнаха да го хвалят и превъзнасят до небесата, защото им се струваше, че неговата слава заслужено ще издигне цялото мазовецко и полско рицарство. В това време му взеха щита и секирата, за да му олекне, а Мрокота от Моцажев му откопча и шлема и покри с шапка от алено сукно изпотената му коса. Збишко стоеше като вцепенен, дишаше тежко, с незагаснал още огън в очите, с лице, побледняло от усилието и ожесточението, и леко потреперваше от вълнение и умора. Но го хванаха под ръка и го заведоха при княза и княгинята, които го чакаха в отоплена стая до камината. Там Збишко коленичи пред тях, а когато отец Вишонек го прекръсти и се помоли за вечен покой на душите на умрелите, князът прегърна младия рицар и каза:
— Всевишният бог отсъди по спора между двама ви и той управляваше ръката ти, да бъде благословено името му, амин!
После се обърна към рицаря дьо Лорш и към другите и прибави:
— Тебе, чужденецо рицарю, и вас, всички тук събрани, призовавам за свидетели на това, за което и сам свидетелствувам, че те се биха според закона и обичая и че съдът божи тук се извърши по рицарски й по божи ред, както става навсякъде.
Местните рицари потвърдиха в дружен хор думите на княза, а когато ги преведоха на рицаря дьо Лорш, той стана и заяви, че не само е свидетел, че всичко е станало по рицарски и по божи ред, но дори ако някой в Малборг или при друг княжески двор дръзне да се съмнява в това — той, дьо Лорш, ще го призове веднага на двубой — пеши или на кон, ако ще би да е не само обикновен рицар, но великан и магьосник, който да надминава по магьосническата си сила и самия Мерлин.
А в това време княгиня Ана Данута, когато Збишко прегърна и нейните крака, се наведе към него и му каза:
— Защо не си радостен? Радвай се и благодари на бога, защото, ако бог беше милостив и те отърва от тая опасност, той и за в бъдеще няма да те изоставя; и ще те направи щастлив.
А Збишко отвърна:
— Как да се радвам, милостива господарке? Господ ни прати победа и отмъщение над оня кръстоносец, но Данушка я няма и пак я няма и аз сега не съм по-близо до нея, отколкото преди.
— Най-върлите ти врагове, Данвелд, Готфрид и Ротгер, не са вече живи — отговори княгинята, — а за Зигфрид казват, че е по-справедлив от тях, ако и жесток. Прославяй божието милосърдие и за това. А рицарят дьо Лорш казваше, че ако кръстоносецът падне убит, ще отиде веднага в Малборг и ще настоява пред самия велик магистър за Данушка. Те не ще посмеят да не послушат великия магистър.
— Дай боже здраве на рицаря дьо Лорш! — рече Збишко. — И аз ще отида а него в Малборг.
А княгинята се уплаши от тези думи, сякаш Збишко й каза, че ще отиде обезоръжен кри вълците, които се събираха зиме на глутници в дълбоките гори на Мазовия.
— За какво? — извика тя. — На сигурна гибел ли? Веднага след двубоя, няма да ти помогне нито дьо Лорш, нито онези писма, която Ротгер писа преди боя. Няма да спасиш никого, а ще погубиш себе си.
Но той стана, кръстоса ръце и каза:
— Кълна се в бога, че ще отида в Малборг и дори отвъд морето. Кълна се в Исуса Христа, че ще я търся до последен дъх и не ще престана, докато не загина. По-леко е за мене да бия немците и да се сражавам въоръжен, отколкото на нея горкана да стене в подземието. Ой, по-леко е! По-леко!
И както говореше всякога, когато споменаваше Дануша, той изрече това с такъв порив, с такава болка, че от време на време думите му пресекваха, като че някой го хващаше за гърлото. Княгинята разбра, че е безполезно да го придумва, че ако някой иска да го въздържи, би трябвала да го окове и да го хвърли а подземие.
Збишко обаче не можеше да замине веднага. Един тогавашен рицар беше свободен да не обръща внимание на никакви пречки, но не можеше да наруши рицарския обичай, който заповядваше на победителя в двубой да остане на мястото на боя през целия ден до полунощ и то за да покаже не само, че е станал господар на арената, но също готовността си да води нов двубой, в случай че някой от роднините или приятелите на победения пожелае да го извика отново. Този обичай се спазваше дори от цели отреди войска и неведнъж с това изгубваха предимствата, които можеха да им донесат бързите действия след победата. Збишко дори не се опита да наруши тоя неумолим закон и като хапна малко, облече доспехите и до полунощ стоя в двора на замъка под мрачното зимно небе да очаква врага, който отникъде не можеше да дойде.
Едва в полунощ, след като глашатаите с тръбите възвестиха окончателно неговата победа, Миколай от Длуголяс го извика при княза на вечеря и на съвет.