Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (8)

VIII

Княгиня Ана не се изненада особено от пристигането на Юранд от Спихов, защото често се случваше всред непрекъснатите сблъсквания, нападения и битки със съседните немски рицари него да го обхвана внезапен копнеж за Дануша, Тогава той се явяваше неочаквано било във Варшава, било в Чеханов или другаде някъде, дето временно се намираше дворът на княз Януш. Щом видеше детето си, винаги го обземаше страшна тъга. Защото Дануша колкото повече растеше, толкова повече приличаше на майка си, та всеки път му струваше, че вижда своята покойница такава, каквато някога я бе видял у княгиня Ана във Варшава. Хората неведнъж мислеха, че от тая тъга ще се смекчи най-сетне желязното му, отдадено само на мъст сърце. Също и княгинята често го предумваше да остави своя кървав Спихов и да остане при двора и при Дануша. Сам князът, който ценеше неговата храброст и значение, а същевременно искаше веднъж за винаги да се избави от грижите покрай Юрандовите постоянни крайгранични сблъсквания, му предлагаше длъжността началник на дворцовата оръжейна. Всичко напразно. Тъкмо видът на Дануша развреждаше старите му рани. След няколко дни той изгубваше охота за ядене, за сън, за разговор. Сърцето му почваше явно да кипи и да се облива с кръв и той най-после изчезваше от двора и се връщаше в своите спиховски блата, за да потопи в кръв скръбта и гнева си. Хората тогава казваха: „Горко на немците! Те съвсем не са овци, но за Юранд са овци, защото той за тях е вълк.“ И наистина след някое време идваха известия ту за хванати в плен чужденци-доброволци, които по крайграничния път отивали при кръстоносците, ту за изгорени крепости, ту за отвлечени селяни или за кървави битки, от които страшният Юранд всякога излизаше победител. При грабителските склонности на мазурите и на немските рицари, които от името на Ордена владееха съседните на Мазовия земи и замъци, дори по време на мир никога между мазовските князе и Ордена на границата не замлъкваха бойните викове. Дори в гората за дърва или на жътва местните жители отиваха въоръжени с лъкове или копия. Хората живееха в несигурност за утрешния ден, всякога готови за война, с ожесточени сърца. Никой не се задоволяваше само с отбрана, но за грабеж отплащаше с грабеж, за пожар — с пожар, за нападение — с нападение. И случваше се, докато немците се промъкваха тихо през горските пътеки, за да нападнат ненадейно някой замък, да отвлекат селяни или стада, мазурите в това време вършеха същото. Неведнъж те се срещаха и се биеха, докато единият падне, но често само вождовете им се извикваха на смъртен двубой, след което победителят вземаше свитата на победения противник. И затова, когато във варшавския двор идваха оплаквания срещу Юранд, князът отговаряше, като правеше оплаквания от нападенията, извършени на други места от немските рицари. Така че, макар и двете страни да настояваха за справедливост, а нито една от тях не искаше и не можеше да я установи — всички грабежи, палежи и нападения минаваха съвсем безнаказано.

Но Юранд, който седеше в своя блатист, обрасъл с тръстика Спихов и гореше от неугасима жажда за мъст, беше станал тъй непоносим за своите съседи отвъд границата, че най-сетне страхът им стана по-голям от враждата. Граничните със Спихов земи стоеха необработени, горите обраснаха с див хмел и с лещак, ливадите — с шавар. Мнозина немски рицари, навикнали на юмручното право в отечеството си, се опитваха да се заселят близо до Спихов, но всеки след известно време предпочиташе да напусне земята, стадата и селяните, отколкото да живее рамо до рамо с този неукротим мъж, Често рицарите се сговаряха да нападнат с общи сили Спихов, но всякога такова нападение свършваше с поражение. Опитвани бяха разни начини. Веднъж бяха повикали един знаменит по сила и свирепост рицар откъм Майн, който във всички битки биваше победител, за да извика Юранд на двубой. Но когато застанали един срещу друг, немецът паднал духом като от магия при вида на страшния мазур и обърнал коня да избяга; Юранд обаче пробил с копието непокрития му от бронята гръб и така го лишил от честта и от дневната светлина. Оттогава още по-голям страх бе обхванал съседите и който немец забележеше макар и отдалеко дима на спиховските комини, веднага се прекръстваше и почваше да се моли на своя небесен светия-покровител, защото беше се утвърдила вярата, че Юранд, за да отмъщава, е продал душата си на нечестивите сили.

Разправяха се и страшни неща за Спихов: че уж през тинестите блата, посред застоялите, обрасли с водна леща и водорасли тресавища, водела до крепостта такава тясна пътека, по която не можели да се разминат двама конници; че от двете й страни се търкалял, немски кости, а нощем по нея се разхождали на паякови крака главите на удавените, които викали, стенели и завличали в дълбочината хората заедно с конете. Разправяха още, че и в самия замък по коловете на оградата имало набучени човешки черепи. От всичко това истина беше само едно, че в обкованите с решетки ями, изкопани под крепостта в Спихов, стенеха винаги десетина-петнайсет пленници и че името на Юранд беше по-страшно от всички измислици за скелети и удавници.

Збишко, щом узна за пристигането на Юранд, побърза да отиде при него, но като при баща на Дануша, тръгна с някаква тревога в сърцето. Да избере Данушка за дама на сърцето си и да й даде клетва за вярност, това никой не можеше да му забрани; но по-късно княгинята го сгоди за Данушка. Какво ще каже Юранд за това? Ще се съгласи ли, или няма да се съгласи? И какво щеше да стане, ако като баща извика, че никога няма да допусне това? Тези въпроси изпълваха с тревога душата на Збишко, защото Дануша вече му беше помила от всичко друго на света. Придаваше му смелост само мисълта, че Юранд ще сметне за заслуга, а не за грешка нападението срещу Лихтенщайн, защото Збишко го бе извършил и за да отмъсти за Данушината майка, та без малко не загуби собствената си глава.

И той почна да разпитва придворния — който беше дошъл да го вземе от Амилей:

— Къде ме водите? В замъка ли?

— Разбира се, в замъка, Юранд е там, дето е дворът на княгинята.

— Кажете ми какъв човек е той… за да зная как да говоря с него…

— Какво да ви кажа! Той е човек, съвсем различен от другите хора, Казват, че по-рано бил весел, докато кръвта му не се спекла в черния му дроб.

— А мъдър ли е?

— Хитър е, защото трепе другите, а сам се не дава. Е, да знаете! Едно око има, понеже другото немците са му простреляли с лък, ама с това, едното, до дъно прониква в човека. Никой не може да излезе на глава с него… Само княгинята, нашата господарка, той обича, защото се оженил за нейна придворна, а сега и дъщеря му расте у нас.

Збишко си отдъхна с облекчение.

— Та казвате, че той не се противи на волята на княгинята.

— Разбирам какво ви се иска да узнаете и каквото съм чул, това и ще кажа. Княгинята му говорила за вашия годеж, защото не би било добре да се крие, но какво е казал той — не се знае.

Като разговаряха така, те стигнаха до портите. Началникът на кралските стрелци, същият, който по-рано водеше Збишко на смърт, сега приятелски му кимна с глава. Отминаха стражницата и се озоваха във вътрешния двор, а после завиха надясно към помещенията, които заемаше княгинята.

Придворният срещна на вратата един слуга и го попита:

— Къде е Юранд от Спихов?

— В кривата стая, с дъщеря си.

— Ето там — каза придворният и посочи вратата.

Збишко се прекръсти, вдигна завесата на отворената врата и влезе с разтуптяно сърце. Но не съгледа веднага Юранд с Дануша, защото стаята беше не само „крива“, но и мрачна. Едва след малко видя русата главичка на момичето, седнало на коленете на баща си. А те не чуха кога е влязъл, та той се спря до завесата, изкашля се и най-после се обади:

— Слава на господа бога.

— Во веки веков — отговори Юранд и се надигна. В същия миг Дануша подскочи към младия рицар, хвана го за ръка и почна да вика:

— Татко, Збишко е дошъл!

Збишко й целуна ръцете, после стана, приближи се заедно с нея до Юранд и каза:

— Дойдох да ви се поклоня; знаете ли кой съм?

И се наведе излеко, като правеше с ръце такова движение, сякаш иска да падне в краката му. Но Юранд хвана ръката му, обърна го към светлината и почна да го разглежда мълчаливо.

Збишко се беше вече посъвзел и дигна любопитен поглед към Юранд: видя пред себе си мъж с огромен ръст, със светлоруса коса и също такива руси мустаци, с грапаво лице и едно с цвят на желязо око. Струваше му се, че това око иска да го прониже до дъно, така че отново го обхвана смущение и най-сетне, като не знаеше какво трябва да каже, а искаше непременно нещо да продума, за да прекъсне тревожното мълчание, попита:

— Вие сте, значи, Юранд от Спихов, бащата на Дануша?

Но онзи само му показа пейката до дъбовия стол, на който сам седна, и без да отговори нито дума, продължаваше да го разглежда.

Збишко най-сетне загуби търпение:

— Знаете ли — рече той, — неловко ми е да седя така като на съд.

Едва сега Юранд се обади:

— Ти ли си искал да промушиш Лихтенщайн?

— Е да! — отвърна Збишко.

В окото на пана от Спихов блесна някаква особена светлина и страшното му лице се проясни малко. След минута погледна Дануша и пак попита:

— И то за нея ли?

— Ами за кого друг? Чичо трябва да ви е разправил как й се врекох да отскубна паунови пера от главите на немците. Но те няма да бъдат трима, а най-малко толкова, колкото са пръстите на двете ръце. С това и вам ще помогна да отмъстите, защото нали всичко е за Данушкината майка.

— Горко им! — отвърна Юранд.

И отново настъпи мълчание. Збишко обаче съобрази, че като изтъква омразата си към немците, печели сърцето на Юранд, та рече:

— Не ще им простя аз и за себе си, макар че без малко не изгубих главата си!

При това се обърна към Дануша и прибави:

— Тя ме спаси.

— Зная — рече Юранд.

— И не се ли сърдите за това?

— Щом си дал обет, служи й, защото има такъв рицарски обичай.

Збишко се подвоуми, но след малко почна да говори с видимо безпокойство:

— Вижте какво… тя ми обви главата с покривалото си… Цялото рицарство чу и францисканецът, който беше до мен с кръста, чу, когато каза: „Той е мой!“ И вярно е, че ничий друг до смъртта си няма да бъда, това искам от бога.

След тия думи коленичи отново и в желанието си да покаже, че познава рицарския обичай, целуна с голяма почит двете обувки на Дануша, която седеше на облегалото на стола, после стана, обърна се към Юранд и попита:

— Виждали ли сте друга такава?

А Юранд хвана изведнъж главата си със своите страшни смъртоносни ръце и като притвори клепки, отговори глухо:

— Виждал съм, но немците ми я погубиха.

— Тогава чуйте ме — каза разпалено Збишко, — една ни е обидата и едно отмъщението. Тия кучи синове избиха и мнозина наши от Богданец, чиито коне бяха затънали в тресавището… А вие по-добър от мене не можете намери за вашата работа… Това не е ново за мене! Попитайте чичо, с копия или със секири, с дълги или с къси мечове — все ми е едно! А разказа ли ви чичо за ония фризийци?… Ще ви коля аз немци като овни, а колкото за момичето, кълна ви се на колене, че заради нея бих се бил и със самия тартор на дяволите и няма да я отстъпя нито за земя, нито за стада, нито за някакво богатство; ако ми дадат и замък със стъклени прозорци без нея, аз и замъка ще напусна и ще отида след нея накрай света.

Юранд седя известно време с глава в ръце, но изведнъж се съвзе като събуден от сън и рече с тъга и безпокойство:

— Хареса ми ти, момко, но няма да ти я дам, защото не ти е писано да бъде твоя, клетнико!

При тия думи Збишко чак онемя и почна да гледа Юранд с широко отворени очи, без да може дума да продума.

Но Дануша му дойде на помощ. Много обичен й беше Збишко и драго й бе да минава не за „дребосък“, а за зряла девойка. Беше й се харесал и годежът, и сладкишите, които нейното рицарче й донасяше всеки ден, та сега, като разбра, че искат всичко това да й отнемат, смъкна се бързешком от креслото, скри глава в коленете на баща си и почна да вика:

— Татенце! Татенце! Ама аз ще плача!

Личеше си, че той я обича повече от всичко, защото сложи ласкаво ръка на главата й. На лицето му нямаше нито враждебност, нито гняв, а само скръб.

В това време Збишко се съвзе и каза:

— Но как така? На волята божия ли искате да се противите?

А Юранд отговори:

— Ако бъде такава волята божия, ще я получиш, но сам аз не мога да ти я дам, Ех, радвал се бих да ти я дам, но не бива…

Като каза това, той дигна Дануша, взе я на ръце и тръгна към вратата, а когато Збишко поиска да му препречи пътя, спря се още за миг и рече:

— Няма да ти се сърдя за рицарската служба за нея, но не ме питай повече, защото не мога да ти кажа нищо.

И излезе.