Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (71)

XVII

На другия ден дойде време Збишко да тръгва. Той самият седеше нависоко на едрия си боен кон, а близките му го бяха заобиколили. Застанала до стремето.

Ягенка вдигаше към момъка мълчаливо своите тъжни небесносини очи, като че искаше да му се нагледа до насита преди раздялата. Мачко и отец Калеб стояха до другото стреме, а току до тях бяха оръженосецът и Ануля. Збишко обръщаше глава ту на една, ту на друга страна и разменяше с тях такива къси думи, каквито обикновено се казват преди дълго пътуване: „Останете си със здраве!“, „Бог да ти е на помощ!“, „Време е вече!“, „Ей! Време! Време!“ Той се беше вече простил от по-рано с всички и с Ягенка, чиито крака бе обгърнал и й бе благодарил за добрината. А сега, когато поглеждаше към нея от високото рицарско седло, имаше желание да й каже още някоя добра дума, защото нейните вдигнати към него очи и лице му казваха тъй ясно: „Върни се!“, та сърцето му се препълняше от гореща признателност.

И в отговор на тези нейни неизречени думи той каза:

— Ягушке, на тебе като на родна сестра… Ти знаеш!… Нищо повече не ще кажа!

— Зная. Да те възнагради бог.

— И за чичо помни.

— И ти помни.

— Разбира се, че ще се върна, ако не загина.

— Не загивай!

И по-рано веднъж, в Плоцк, когато той заговори за поход, тя му бе казала също така: „Не загивай!“, но сега тези думи се изтръгнаха от глъбините на душата й и може би за да скрие сълзите си, тя се наведе така, та челото й се докосна за миг до коляното на Збишко.

А в това време яхналите момчета при портите държеха натоварените коне, готови за тръгване, и запяха:

Няма да изчезне златният ти пръстен,

няма да изчезне.

Гарван ще го грабне от полето бойно

и ще ти го донесе, девойко.

— На път! — завика Збишко.

— На път!

— Води го, боже! Майко най-света!…

Затропаха копитата по дървения подвижен мост, един от конете зацвили продължително, другите високо запръхтяха и шествието потегли.

А Ягенка, Мачко, свещеникът, Толима, както и чехът със своята годеница и ония от слугите, които оставаха в Спихов, излязоха на моста и гледаха заминаващите. Отец Калеб ги кръстеше дълго време и едва когато най-сетне се изгубиха зад високите клони на елшака, рече:

— Под тоя знак никаква беда не може да ги сполети.

А Мачко добави:

— Така е, но и това е също добре, че конете страшно много пръхтяха.

И те не останаха дълго време в Спихов. След две седмици старият рицар уреди работите с чеха, който остана като наемател на имота, а самият Мачко, начело на дълга редица коли, заобиколена от въоръжени слуги, потегли с Ягенка за Богданец. Малко с криво око гледаха на тези коли отец Калеб и старият Толима, защото, право казано, Мачко доста оплячкоса Спихов, но понеже Збишко бе оставил изцяло нему управлението, никой не посмя да му се противи. А той би взел още повече, ако не го сдържаше Ягенка. Наистина Мачко се спречкваше с нея, негодуваше срещу „женския ум“, но я слушаше почти за всичко.

Ковчега с останките на Дануша те не взеха, за тото, щом Спихов не бе продаден, Збишко поиска тя да остане с дедите. Вместо това взеха много пари и различни други неща, значителна част от които бяха плячкосани от немците в многобройните битки на Юранд с тях. И Мачко поглеждаше сега натоварените, покрити с рогозки коли и се радваше в душата си при мисълта как ще издигне и уреди Богданец. Обаче тази му радост бе помрачена от страха, че Збишко може да падне на бойното поле. Все пак, като познаваше рицарската сръчност на момъка, не губеше надежда, че ще се върне благополучно, и мислеше с наслада за този миг.

„Може би така е искал господ — си казваше той. — Збишко първо да получи Спихов, а после Мочидоли и всичко, което остана след абата. Нека само се върне благополучно, ще му построя в Богданец чудесен замък, а после ще видим!“

Тук му дойде наум, че Чтан от Рогов и Вилк от Бжозова надали ще го посрещнат особено любезно н че може би ще трябва да се бие с тях, но не се грижеше за това, както не се грижи и стар боен кон кога ще трябва да влезе в бой. Здравето му се върна, усещаше сила в костите си и знаеше, че с тия побойници, страшни наистина, но без никакъв рицарски опит, лесно ще се разправи. Вярно е, че преди известно време той бе казал на Збишко нещо друго, но то бе само за да го склони да се върне.

„Ех! Аз съм щука, а те мрени — мислеше той. — По-добре да не обикалят около главата ми!“

Обаче го обезпокои нещо друго: Збишко ще се върне господ знае кога, а при това смята Ягенка само като сестра. Ами ако и девойката гледа на него като па брат и не пожелае да чака неговото несигурно завръщане?

Затова той се обърна към нея и рече:

— Слушай, Ягно: не говоря за Чтан и за Вилк, защото те са недодялани селяци и не са за тебе. Ти си сега придворна!… Но си вече на години!… Още покойният Зих казваше, че усещаш волята божия, а оттогава минаха няколко години… Нали и аз разбирам от тия работи! Казват, че когато на девойката дотегне моминският венец, тя сама ще си потърси онзи, който ще й го снеме от главата… То се разбира, че не ще да е нито Чтан, нито Вилк… Но ти как смяташ?

— За какво ме питате?

— Няма ли да се ожениш за някого?

— Аз?… Аз ще стана монахиня.

— Не говори неврели-некипели! Ами като се върне Збишко?

Но тя разтърси глава:

— Монахиня ще стана.

— Добре де, ами ако те залюби? Ако те помоли горещо.

Девойката обърна поруменялото си лице към полето, но вятърът, който духаше именно от полето, донесе на Мачко тихия отговор:

— Тогава няма да стана.