Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (7)

VII

У търговеца Амилей Мачко и Збишко се съвещаваха какво да правят. Старият рицар очакваше скоро смъртта си, а тъй като му я предсказа францисканецът, специалист по рани, отец Цибек, той искаше да се върне в Богданец, за да бъде погребан при дедите си на гробищата в Остров.

Обаче не всички „деди“ лежаха там. Някога родът беше многоброен. Във време на война се свикваха с бойния призив „Градовци!“, а на герба си имаха тъпа подкова и се смятаха за по-добри от другите владелци, много от които не бяха удостоени с правото да имат герб. През 1331 година, в битката при Пловце, седемдесет и четири бойци от Богданец бяха убити в едно блато от немските стрелци, оцелял само един — Войчех, по прякор Тур, комуто крал Владислав Локетек след разгрома на немците потвърди със специална грамота герба и земите на Богданец. На ония костите оттогава останаха да се белеят из полята на Пловце, а Войчех се върна в родното гнездо, за да види, че целият му род е затрит.

Защото, докато мъжете от Богданец загиваха от стрелите на немците, разбойници-рицари от близката Силезия бяха нападнали гнездото им, изгорили до основи всички постройки, хората изклали или отвлекли в робство, за да ги продадат в далечните немски земи. Войчех остана сам-самин в старата къща, оцеляла по чудо от огъня, като наследник на обширни, но пусти земи, които някога принадлежали на целия владелчески род. Пет години по-късно той се ожени, имаше си двама сина, Яшко и Мачко, и загина на лов, убит в гората от един тур.

Синовете растяха под грижите на майката — Кахна от Спаленица, която в два похода отмъсти на силезийските немци за миналите грабежи, в третия обаче загина. Като възмъжа, Яшко се ожени за Ягенка от Моцажев, която му роди Збишко, а Мачко, останал неженен, се грижеше за имотите и братовия си син, доколкото му позволяваха това военните походи.

Но когато по време на междуособната война на гжималитите с наленчите бяха изгорени за втори път къщите в Богданец, а селяните разпръснати, самотният Мачко напразно се мъчеше да го издигне отново. Доста години се бори така, най-после заложи земите на един роднина абат, а сам той с малкия още Збишко потегли към Литва срещу немците.

Но никога не преставаше да мисли за Богданец. Към Литва потегли именно за да забогатее от плячка, после да се върне, да изкупи земята, да я засели с пленници, да си построи укрепен замък и да настани там Збишко. И сега, след щастливото избавление на момъка, за това мислеше и за това се съветваше с него у търговеца Амилей.

Земята имаха с какво да изкупят. От плячката, от откупите, които им дадоха пленените от тях рицари, и от даровете на Витолд бяха събрали доста значителна сума. Особено голяма печалба им донесе онази битка на смърт с двамата фризийски рицари. Само въоръжението, което снеха от тях, струваше в онези времена цяло имане, а освен въоръжението те взеха още колите, конете, хората, облеклото, парите и цялата богата бойна амуниция. Част от тази плячка купи сега търговецът Амилей, между другото два топа чудесно фландърско сукно, което предвидливите и богати фризийци караха със себе си на колите. Мачко продаде също спечеленото скъпо въоръжение, като мислеше, че пред близката смърт то вече за нищо няма да му послужи. Оръжейният майстор, който го купи, още на другия ден го препродаде с голяма печалба на Марчин от Ворчимовице, с герб полукоза, защото доспехите от милански произход се ценяха по онова време най-много в света.

Збишко съжаляваше за тези доспехи от цялата си душа.

— Ако господ ви върне здравето — каза на чичо си, — де ще намерите други такива?

— Там, дето намерих и тези — от някой друг немец — отговори Мачко. — Но аз вече не мога да се отърва от смъртта. Желязото се е пречупило между ребрата ми и върхът е останал в мене. Аз го напипах и исках да го извадя с нокти, но само го напъхах още по-дълбоко. А сега вече няма никакво спасение.

— Меча мас да изпиете някое и друго котленце!

— Е! Отец Цибек каза също, че добре би било, защото може върхът сам да излезе като треска. Ама отде да я намеря тук? В Богданец е достатъчно само да взема брадвата и да се притая някоя нощ край кошерите!

— Тогава хайде в Богданец. Само да не умрете някъде по пътя.

Старият Мачко погледна братанеца си с умиление.

— Зная аз къде ти се иска: при двора на княз Януш или при Юранд от Спихов, с хелминските немци да се биеш.

— Няма да го отрека. Заедно с двора на княгинята на драго сърце бих отишъл във Варшава или в Чеханов, за да бъда по-дълго при Данушка. Съвсем не мога сега без нея, защото тя е не само моя дама, но и моя любима. Тъй се радвам да я видя, че само като помисля за нея, и тръпки ме побиват. Ще ида след нея ако ще би накрай света, яо сега първият ми дълг сте вие. Не ме изоставихте вие и аз няма да ви изоставя. Щом ще вървим в Богданец, да тръгваме!

— Ти си добро момче — каза Мачко.

— Бог би ме наказал, ако бих бил друг към вас. Виждате, че вече товарят колите, а една от тях заръчах да застелят със сено за вас. Амилейувна ни подари много добра пухова постеля, но не зная можете ли да лежите на нея в горещината. Ще пътуваме бавно, с княгинята и двора, за да има кой да ви гледа. После те ще завият към Мазовия, а ние към нас — и боже помози!

— Да поживея поне толкова, та отново да издигна крепостта — каза Мачко, — защото зная, че след смъртта ми няма много да мислиш за Богданец.

— Защо да не мисля!

— Защото в главата ти ще има само битки и любов…

— А вие не мислехте ли само за война? В същност аз вече си набелязах какво имам да правя — първата работа е да построим от здрав дъб крепостта и ще заповядаме да я окопаят с ров, както му е редът.

— Така ли мислиш? — запита с любопитство Мачко. — А когато крепостта бъде готова? Казвай!

— Когато крепостта бъде готова, едвам тогава ще отида при княжеския двор във Варшава или в Чеханов.

— След смъртта ми ли?

— Ако умрете скоро, след смъртта ви, но ио-на-пред ще ви погреба както подобава; а пък ако Исус ви даде здраве, ще останете в Богданец. Княгинята ми обеща, че там ще получа рицарски пояс от княза. Иначе Лихтенщайн не би искал да се бие с мене.

— Значи, после ще отидеш в Малборг?

— В Малборг или макар накрай света — само да намеря Лихтенщайн.

— Ие ще те укоря за това. Твоята смърт или неговата!

— Ще ви донеса в Богданец ръкавиците и пояса му — бъдете спокоен.

— Само се пази от предателство. От тях винаги можеш да го очакваш.

— Ще се помоля на княз Януш да поиска от магистъра книжа за взаимна безопасност. Сега има мир. Ще ида за книжата в Малборг, а там всякога гостуват куп рицари. Нали знаете — първо Лихтенщайн, а после ще видя кои имат паунови пера на шлемовете си и поред ще ги извикам на двубой. Божичко! Прати ли ми господ Исус победа, ще изпълня заедно с това и обета.

Като говореше така, Збишко се усмихваше на собствените си мисли, а лицето му имаше израз на момче, което съобщава какви рицарски подвизи где извърши, когато порасте.

— Ех — каза Мачко и поклати глава, — ти стига трима рицари от знаменити родове да победиш, тогава не само обета си ще изпълниш, но и каква плячка би взел от тях — боже мили!

— Какви ти трима — завика Збишко. — Аз си казах още в затвора, че няма да се скъпя за Данушка. Колкото са пръстите на ръцете, а не трцма!

Мачко сви рамене…

— Чудете се или пък не вярвайте — каза Збишко, — но аз все пак от Малборг ще отида при Юранд от Спихов. Как да не му се поклоня, когато е баща на Данушка? И с него ще нападаме хелминските немци. Нали сам казвахте, че по-голямо страшилище за немците няма в цяла Мазовия.

— Ами ако не ти даде Данушка?

— Защо да не ми я даде! Нали и той отмъщава за себе си както и аз. Къде ще намери по-добър от мене? Пък и щом княгинята позволи годежа, той няма да се противи.

— Аз едно мисля — каза Мачко, — че ти ще вземеш всичките хора от Богданец, за да имаш свита, както подобава на рицар, а земята ще остане без работни ръце. Докато съм жив, няма да позволя, но след смъртта ми виждам вече, че ще вземеш.

— Бог ще ми се погрижи за свита, па и Янко от Тулча ни е роднина и няма да се поскъпи.

Ненадейно вратата се отвори и като доказателство, че бог ще се погрижи за свита на Збишко, влязоха двама души, мургави, яки, облечени с жълти кафтани, прилични на еврейски, с червени шапки, каквито носеха в Крим, и извънредно широки шалвари. Те се спряха до вратата и почнаха да допират пръстите си до челото, до устата, до гърдите и същевременно правеха поклони до земята.

— Какви са тия дяволи? — запита Мачко. — Кон сте вие?

— Ваши роби — отговориха на заваден полски език дошлите.

— Как така? Откъде? Кой ви прати тук?

— Прати ни пан Завиша в дар на младия рицар, за да бъдем негови роби.

— О, за бога! Двама души повече! — извика от радост Мачко. — Ами от кой народ сте?

— Турци сме.

— Турци ли? — повтори Збишко. — Ще имам двама турци в свитата си. Виждали ли сте някога турци, чичо?

Той скочи към тях, почна да ги пипа с ръце и да ги оглежда като някакви особени отвъдморски същества. А Мачко рече:

— За виждане — не съм виждал, но съм чувал, че, панът от Гарбов има на служба турци, които пленил, когато воювал край Дунава заедно с римския император Зигмунт. Как така? Значи, вие, кучи синове, не сте християни?

— Панът заповяда да се покръстим — каза единият от пленниците.

— А нямахте ли с какво да се откупите?

— Отдалеко сме, от азиатския бряг, от Бруса.

Збишко, който винаги жадно слушаше всякакви военни разкази, а особено когато се отнасяше до подвизите на прославения Завиша от Гарбов, почна да ги разпитва как са паднали в плен. Но в разказите на пленниците нямаше нищо необикновено: Завиша нападнал петдесетина души от тях преди три години в една клисура, част избил, част пленил — и мнозина после подарил на други. Сърцата на Збишко и Мачко преливаха от радост при вида на такъв щедър дар затова именно, защото хора в онези времена се намираха мъчно и притежанието им беше истинско богатство.

А след малко дойде и сам Завиша, придружен от Повала и от Пашко Злодей от Бискупице, Понеже те всички бяха работили за спасението на Збишко и се радваха, че са успели да го постигнат, всеки му бе донесъл по някакъв дар за прощаване и за спомен. Щедрият пан от Тачево му подари покривало за кон, широко, богато, обшито на гърдите със златни ресни, Пашко пък — много скъп унгарски меч. Дойдоха след това Лис от Тарговиско, Фарурей и Кшон от Козите глави с Марчин от Врочимовице, а най-сетне дойде Зиндрам от Машковице — всеки с пълни ръце.

Збишко ги посрещаше със сърце, преливащо от радост, и двойно щастлив — и за даровете, и за това, че най-славните рицари в кралството му оказват внимание. А те го разпитваха за заминаването и за здравето па Мачко и като хора опитни, макар и млади, препоръчваха разни мехлеми и билки, от които много лесно заздравявали раните.

Но Мачко предоставяше на грижите им само Збишко, защото сам се готвеше за оня свят. Мъчно се живее в железна треска между ребрата. Оплакваше се също, че постоянно храчи кръв и че не може да се храни. Две-три шепи очистени лешници, две педи наденица и паница пържени яйца — това бе храната му за цял ден. Отец Цибек му пусна кръв няколко пъти, като мислеше, че така ще му изтегли болката изпод сърцето и ще му върне охотата за ядене, обаче и това не му помогна.

Но той беше така зарадван от подаръците за братанеца си, та веднага се почувствува по-здрав, а когато търговецът Амилей в чест на толкова знаменитите гости заповядва да донесат в стаята буренце с вино, седна заедно с тях на чашка. Почнаха да говорят за спасението на Збишко и за годежа му с Данушка. Рицарите не се съмняваха, че Юранд от Спихов не ще се противи на волята на княгинята, а особено ако Збишко отмъсти за Данушкината майка и се сдобие с обещаните паунови пера.

— Колкото за Лихтенщайн — каза Завиша, — не зная дали ще пожелае да се бие с тебе, защото е духовник, а освен това и един от старейшините на Ордена. Ех! Хората от неговата свита казваха, че ако доживее, след време и велик магистър ще стане.

— Ако ви откаже, ще загуби честта си — обади се Лис от Тарговиско.

— Не — отвърна Завиша, — защото не е светски рицар, а на духовните лица е забранено да излизат на двубой.

— Но все пак често се случва да излизат.

— Защото дисциплината в Ордена е поотслабнала. Те дават разни обети и са се прочули с това, че за огорчение на целия християнски свят току ги нарушават. Но на смъртен двубой кръстоносец, а особено старейшина няма да излезе.

— Е! Пък може на война да ти се падне.

— Както разправят, няма да има война — каза Збишко, — защото кръстоносците се страхуват сега от нашия народ.

Зиндрам от Машковице отвърна:

— Не е за дълго този мир. С вълка не може да има сговор, защото той живее от чуждото.

— А в това време може да ни се случи да се хванем за гушите с Тимур Куция — обади се Повала. — Княз Витолд е разбит от хан Едига — това е вече сигурно.

— Положително. И воеводата Спитко не се върна — повтори Пашко Злодей от Бискупице.

— А и много литовски князе останаха на бойното поле.

— Покойната кралица предсказа, че така ще стане — каза панът от Тачево.

— Да! Може и да се наложи да тръгнем срещу Тимур.

Тук разговорът премина на литовския поход срещу татарите. Нямаше вече никакво съмнение, че княз Витолд, вожд, повече буен, отколкото опитен, е претърпял страшно поражение при Ворскла, паднали мнозина литовски и руски боляри, а заедно с тях и шепата полски рицари-доброволци и дори кръстоносци. Събраните у Амилей скърбяха особено за съдбата на младия Спитко от Мелщин, най-великия в кралството пан, който отишъл на войната като доброволец и след боя изчезнал безследно. Превъзнасяха до небесата и неговата истинска рицарска постъпка, защото бил получил от вожда на неприятеля калпак, който му гарантирал неприкосновеност, но не искал да го сложи по време на боя и предпочел славна смърт пред живот по благоволение на поганския владетел. Не се знаеше обаче още положително дали е загинал, или е взет в плен. Впрочем от пленничество той имаше с какво да се откупи, защото богатствата му бяха несметни, а освен това и крал Владислав му беше дал като ленно владение цяло Подолие.

Но поражението на литовците можеше да заплаши и цялата Ягелова държава, защото никой не знаеше положително дали татарите, алчни след победата си над Витолд, няма да се нахвърлят срещу земите и замъците, които принадлежаха на великото княжество. В такъв случай щеше да бъде въвлечено във войната и кралството. Затова мнозина рицари, които като Завиша, Фарурей, Добко, а дори и Повала, навикнали да търсят приключение и битки при чуждите дворове, нарочно не напущаха Краков, защото не се знаеше какво ще им донесе недалечното бъдеще. Ако Тамерлан, владетел на двайсет и седем кралства, вдигне целия монголски свят, тогава опасността би могла да бъде страшна. И имаше хора, които предвиждаха, че това ще стане.

— Ако потрябва, ще си премерим силите и с Куция. Няма да му тръгне така лесно с нашия народ, както му вървеше с всичките онези, които разби. Пък и други християнски князе ще ни дойдат на помощ.

На това Зиндрам от Машковице, който гореше от особено силна омраза против Ордена, отвърна с горчивина:

— За князете не зная, но кръстоносците са готови да се побратимят с татарите и да ни нападнат от другата страна.

— Значи, ще има война — извика Збишко. — Аз отивам срещу кръстоносците!

Но другите рицари почнаха да възразяват. Нямат кръстоносците страх от бога и мислят само за свое добро, но все пак не биха отишли да помагат на неверниците срещу един християнски народ. Пък и Тимур воюва някъде си далече в Азия, а татарският вожд Едига е загубил в боя толкова много хора, та ще да се е изплашил от собствената си победа… Княз Витолд е предвидлив и навярно е добре укрепил замъците, а освен това литовците често са побеждавали татарите, при все че сега не им провървя.

— Не с татарите, а с немците ще се бием ние на смърт и живот — рече Зиндрам от Машковице — и ако не ги затрием, от тях ще ни дойде гибелта.

После се обърна към Збишко:

— И най-напред ще загине Мазовия. Ще намериш там винаги работа — бъди спокоен!

— Ех! Да беше чичо здрав, тутакси бих тръгнал натам.

— Да ти помага бог! — каза Повала и вдигна чашата.

— За твое здраве и на Данушка!

— И за гибелта на немците — добави Зиндрам от Машковице.

И почнаха да се сбогуват със Збишко. В това време влезе един от придворните на княгинята със сокол на ръка, поклони се на присъствуващите рицари и се обърна с някаква особена усмивка към Збишко.

— Господарката княгиня ми заповяда да ви кажа — рече той, — че ще пренощува и тази нощ в Краков и ще тръгне на път утре сутринта.

— Това е добре — каза Збишко, — но защо? Да не се е разболял някой?

— Не. Но княгинята има гост от Мазовия.

— Сам князът ли е дошъл?

— Не князът, а Юранд от Спихов — отговори придворният.

Като чу това, Збишко страшно се смути и сърцето му затупа в гърдите тъй силно, както тогава, когато му четяха смъртната присъда.