Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (69)

XV

Юранд почина след няколко дни. Цяла седмица отец Калеб чете молитви над тялото му, което никак не се разлагаше — в това всички виждаха чудо божие, — и цяла седмица в Спихов беше пълно с гости. После настъпиха дни на тишина, както обикновено става след погребение. Збишко отиваше в подземието, а понякога и с лък в гората, но не стреляше по дивеч, а само ходеше в самозабрава. Най-сетне една вечер дойде в стаята, в която седяха девойките с Мачко и Хлава, и неочаквано рече:

— Чуйте какво ще ви кажа! Скръбта не помага никому, затова по-добре ще бъде за вас да се върнете в Богданец и в Згожелице, отколкото да седите и тъжите тук.

Настъпи мълчание, защото всички отгатнаха, че разговорът ще бъде от голямо значение и чак след някое време Мачко се обади:

— По-добре за нас, но и за тебе по-добре.

Но Збишко разтърси русата си коса и каза:

— Не! Ако е рекъл господ, и аз ще се върна в Богданец, но сега трябва да се готвя за друго пътуване.

— Ей! — завика Мачко. — Казах край, пък то не било край! Вразумявай се, Збишко!

— Нали знаете, че съм дал обет.

— Та това ли е причината? Няма я Данушка, няма и обричане. Смъртта те освободи от него.

— Моята смърт би ме освободила, но не нейната. В рицарската си чест съм се заклел пред бога. Какво искате друго? В рицарската си чест!

Всяка дума за рицарска чест оказваше на Мачко сякаш чародейно влияние. В живота си освен от божиите и черковните заповеди той малко се ръководеше от други, но затова пък тези няколко спазваше неотстъпно.

— Аз не ти казвам да не изпълниш клетвата си — рече той.

— Ами що?

— Това, че си млад и че имаш за всичко време. Ела сега с нас; ще си починеш, ще се отърсиш от скръбта и мъката, а после ще отидеш, където поискаш.

— Да ви кажа искрено като на изповед — отвърна Збишко, — че аз ходя, както виждате, дето трябва, говоря с вас, ям и пия като всеки човек, но вътре в себе си, в душата си мира не мога да намеря. Нищо друго, само тъга има в мене, нищо освен мъка, нищо освен горчиви сълзи — сами текат от очите ми!

— Затова между чуждите ще ти бъде още по-тежко. — Не — каза Збишко. — Вижда господ, че съвсем ще изтлея в Богданец. Като ви казвам, че не мога, значи, не мога! Война ми трябва, защото на бойното поле по-лесно се забравя. Чувствувам, че щом изпълня обета си, щом бих могъл да кажа на онази света душа! всичко изпълних, което ти бях обещал, едва тогава ще ми олекне. А дотогава — не! Не бихте могли да ме задържите в Богданец, дори да ме вържете…

След тези думи в стаята стана така тихо, та се чуваше бръмченето на мухите под потона.

— Щом ще изтлее в Богданец, по-добре е да замине — обади се най-сетне Ягенка.

Мачко сложи ръце отзад на врата си, както имаше обичай да прави в минути на голяма загриженост, после въздъхна тежко и каза:

— Ей, всемогъщи боже!…

А Ягенка продължи:

— Но се закълни, Збишко, че ако господ те запази, няма да останеш тук, а ще се върнеш при нас.

— Защо да не се върна! Разбира се, че няма да отмина Спихов, но няма да остана тук.

— Ако пък ти е за ковчега на покойната — продължи с малко по-тих глас девойката, — ние можем да го пренесем в Кшешня…

— Ягушке! — извика развълнуван Збишко. И от възторг и благодарност той падна пред краката й.