Брандън Сандърсън
Към небето (57)

52.

Джуди „Железен юмрук“ Айвънс наблюдаваше как крелянските сили наближават все повече Висина.

Разговорите по радиото изпълваха командната зала, но това не бяха обичайните коментари по време на битка. Обаждаха се влиятелни фамилии, съобщаваха, че бягат на собствените си кораби. Страхливци, до един. Дълбоко в себе си, Джуди знаеше какво ще стане, въпреки това сърцето й бе разбито.

Риколфр пристъпи към нея, носеше доклади. Той бе единственият останал, който все още гледаше холограмите. Всички останали се лутаха хаотично, и оператори, и младши адмирали трескаво съобщаваха за приближаващото бедствие и нареждаха спешна евакуация.

Не че щяха да постигнат нещо.

— Колко остава, докато бомбардировачът стигне до Висина? — попита Джуди.

— По-малко от пет минути — отвърна Риколфр. — Ще евакуираме ли командния център в някоя от дълбоките пещери? Те може да се окажат безопасни.

Тя поклати глава.

Риколфр преглътна, но продължи да говори.

— Последната оръжейна установка изпрати съобщение. Крелянските изтребители приближават, обстрелват ги. Три оръдия са поразени, останалите три са под тежък обстрел.

Винаги трябваше да има изтребители, които да помогнат на артилеристите. Джуди кимна към три малки червени силуета на холограмата, които се опитваха да привлекат вниманието на противника. Откраднати изтребители, сега вече знаеше. Патриоти, истински дръзки граждани.

— Свържи ме с изтребителите — рече тя, след това активира слушалките и заговори. — Звездна Ескадра?

— Тук сме, госпожо — отвърна позивна Амфи. Това беше синът на Валда. Как се казваше? Артуро? — Пилот — започна тя, — трябва да свалите тази бомба. След по-малко от пет минути тя ще бъде на позиция да унищожи Огнен рай. Разбираш ли? Разрешавам унищожаването на тази бомба без всякакво колебание.

— Ами Висина, госпожо? — попита момчето.

— Вече е мъртва — отсече тя. — Аз съм мъртва. Пускайте бомбата. Имате три изтребителя срещу шестнайсет. — Тя провери докладите. — След две минути ескадра Бурен прилив ще се присъедини към вас. Ще имате още шест изтребителя, три от които са скаути. Останалите от силите ни са твърде далече, така че няма значение.

— Разбрано, командване — отвърна момчето. Стори й се нервен. — Звездите да бдят над вас.

— И над вас, командир.

Тя отстъпи крачка назад, за да наблюдава битката.

— Адмирале! — изкрещя един от радио техниците. — Госпожо! Приближава неидентифициран изтребител. Прибавям го към холограмата!

Появи се зелен силует, отдалечен от очаквания сблъсък между корабите, който приближаваше с нечувана скорост.

Риколфр ахна. Джуди се намръщи.

— Госпожо — повика я техникът. — Този кораб лети на Маг-20. Нашите кораби ще се разпаднат при такава скорост.

— Какво ли са измислили креляните този път? — прошепна Джуди.

— Командване полети — разнесе се познат момичешки глас по линията, — тук е Звездна единайсет, готова за битка. Позивна: Пумпал.

 

 

Ем-бот летеше толкова бързо, че от съпротивлението на въздуха щитът му хвърляше огнени отблясъци. Носехме се като устремена напред топка огън, а аз едва усещах лекото потръпване.

След повредения Поко контрастът бе драматичен.

— За съжаление все още не съм в пълна работна форма — оплака се Ем-бот. — Бустер и дросели: онлайн. Подемен пръстен и контрол на височината: онлайн. Комуникации и стелт системи: онлайн. Светлинно копие: онлайн. Хипердрайв ускорител: офлайн. Самовъзстановяване: офлайн. Деструктори: офлайн.

— Нямаме оръжия — рекох. — Звездите така и не позволиха поне веднъж да имам напълно функционален кораб.

— Би трябвало да се обидя. Освен това, не бъди чак толкова кисела. Поне вокално-агресивната подпрограма е онлайн.

— Какво… кое?

— Вокално-агресивната подпрограма. Прецених, че ако ще влизам в битка, трябва да се насладя на преживяването! Затова написах нова програма, с чиято помощ да се изразявам, както подобава.

Направо супер.

— Треперете, изпадайте в страх врагове! — изрева той. — Ние ще разтърсим въздуха с гръм, трясък и кръв! Ще ви сполети незавидна участ!

— Я… — чух гласа на Кималин по линията. — Благословени да са звездите ти, който и да си ти.

Прекрасно. Той избълва всичко това по общия канал, така ли? Значи заповедта „да се притаи“ вече не беше действаща и не му пукаше кой го чува.

— Моят кораб говори, Страннице — поясних аз.

— Пумпалче! — възкликна тя. — Ти си намерила друг кораб?

— Той ме намери — отвърнах. — На твое седем съм и ще се видим в битката след няколко секунди. — Според Ем-бот щях да пристигна едновременно с останалите.

— Чакай — обади се Нед. — Аз ли съм идиот или Пумпал току-що каза, че корабът й говори?

— Здрасти, Нед! — намеси се Ем-бот. — Мога лично да потвърдя, че си идиот, но всички хора са такива. Менталните ти способности са със стандартното отклонение от средната норма.

— Сложно е — опитах се да обясня. — Всъщност, не е. Корабът ми може да говори и най-добре не му обръщайте внимание.

— Треперете и бягайте пред върховната ми деструктивна мощ! — добави Ем-бот.

— Вие двамата много си отивате — отбеляза Артуро. — Радвам се, че си тук, Пумпал. Ти… случайно да имаш план?

— Да — отвърнах. — Първо, да видим как ще реагират, когато ме видят. Бъдете в готовност.

Завъртях Ем-бот на оста му и включих на задна свръхскорост, за да намаля след невероятното приближаване. Дори със съвършените му Грав капс, усетих как джи форсът ме лепна за седалката. Щом свалихме на Маг-2.5, аз ни завъртях във въздуха и прецених обстановката. Шестнайсет крелянски изтребители.

Това бе истината. И мах още един шанс.

Време бе да спрем бомбата.

На тази скорост се врязах сред крелянските кораби, профучах покрай бомбардировача и останалите три черни кораба охрана. Насочих се нагоре, за да огледат добре Ем-бот със застрашително щръкналите крила и опасен силует. Той имаше четири гнезда за деструктори — за които се надявах да не видят, че са празни — и очевидно напреднал дизайн.

Креляните винаги се целеха в онзи кораб, който смятаха за най-опасен или на който има офицер. Разчитах да видят Ем-бот и…

… и те незабавно ме последваха. Рояк от тринайсет кораба, всичките, с изключение на трите черни се отделиха от формацията и се устремиха след мен като стреляха наслуки с деструкторите си.

Чудесно. Ужасяващо, но чудесно.

— Трябва да сме доста пред тях, Ем-бот — рекох. — Дръж ги привидно наблизо, за да си мислят, че печелят безпроблемно.

— Разбрано — отвърна той. — И-ха.

— И-ха ли?

— Предполага се, че така са говорели пиратите, но всъщност е стилизиран западен говор, популяризиран от ролята на определен индивид. Би трябвало да стряска.

— Добре… — поклатих глава и направих сложен лупинг на Алстром.

— Дупките в спомените ми са оставили някои еклектични дреболии — отвърна той. — И-ха.

Направих десен завой, следях сензорите за близост и забелязах, че Артуро, Странница и Нед са пристигнали.

— Това ли сме всички, Амфи? — попитах.

— Ескадра Бурен прилив ще бъде тук след минута и половина — обясни Артуро. — Джорген е с тях, има и двама по-възрастни пилоти, които не познавам. По пътя към тях са се присъединили и скаути, така че Еф Ем може да е с тях.

— Супер — отвърнах, изръмжах и направих още няколко отбранителни маневри. — Докато пристигнат, вижте дали двамата с Нед можете да отклоните бомбардировача. Бъдете внимателни, защото черните охранителни кораби са по-способни от средните креляни. Просто се опитайте да отклоните бомбардировача, за да…

— Не — намеси се Железен юмрук по линията. Супер. Естествено, че тя слушаше. — Пилоти, свалете бомбардировача.

— Колкото и да ми се иска да се жертвате, Железен юмрук — заявих, — нека уточним дали това е най-важното. Амфи, Нед, вижте какво можете да направите.

— Дадено, Пумпал — отвърна Нед.

— Ами аз? — попита Кималин.

— Остани настрани — наредих. — Прицели се в бомбардировача. Изчакай да свалят щита му, а охраната да се разсее.

Частната линия на таблото светна.

— Спенса… — повика ме Кималин. — Сигурна ли си, че искаш да оставиш това на мен? Искам да кажа…

— Аз нямам никакви оръжия, Страннице — обясних. — Ти или никой. Можеш да се справиш. Приготви се.

Гмурнах се ниско, сред дъжда от деструкторен огън. Плъзнахме се над земята, антуражът ми ме следваше като гневен рояк насекоми. Пред мен се виждаше Висина. Бяхме съвсем близо.

Над мен Нед и Артуро бяха в сблъсък с черните охранители. Нямах време да обръщам внимание, тъй като трябваше да се отклоня в нова посока и да избягам от креляните, които се опитваха да ми отрежат пътя.

Два изстрела с деструктор попаднаха върху щита на Ем-бот.

— Ей! — възмути се Ем-бот. — Само затова ще преследвам първородните ви и ще се заливам от смях, когато ви разказвам за смъртта им в най-ужасяващи подробности с много неприятни прилагателни!

Изпъшках. Той каза и това по общия канал.

— Моля ви, кажете ми — започнах, — че не говоря по този начин.

Останалите не отговориха.

— Всички смазващи човешки болести — много от които причиняват противно подуване — да ви се стоварят на главите!

— О, ангели небесни. Така значи говоря, а? — Стиснах зъби и натиснах дросела, за да избягам от врага. Те бяха толкова много. Имаха нужда от няколко късметлийски изстрела.

Аз обаче трябваше да им задържа вниманието още малко. Врязах се надясно и нанизах един със светлинното си копие, използвах инерцията му, за да завия надясно. Стрелнах се покрай партньора му, когато освободих онзи, за когото се бях уловила и той се отплесна настрани.

Сега нагоре. Устремих се по склона на хълм, заобиколих и избягах преди креляните да успеят да ме притиснат.

— Спенса? — повика ме Ем-бот.

Надолу. Гмурнах се, точно преди крелянски кораби да ми пресекат пътя в обратната посока.

— Как го правиш? — попита той.

Дясно. Минах през средата на формация, устремила се към мен. Деструкторен огън докосна крилата ми, но пряко попадение нямаше.

— Ти реагираш — отбеляза той, — на неща, които те все още не са направили.

Усещах заповедите им някъде в ума си. Бяха тихи, но пронизителни, командите се спускаха отгоре и идваха надолу при тези креляни. Те комуникираха през пространството, от друго място и аз можех да се включа. Слушах командите, които им подаваха.

Някак разбирах тези команди и откликвах преди да разбера какво правят.

Постарах се да не позволявам това да ме плаши и стряска.

Ем-бот бе невероятно маневрен, способен на бързи отскоци напред и скорострелни отклонения в една или друга посока. Докато летях, имах чувството, че го усещам — усещах електричеството, което преминаваше заедно със заповедите ми по корпуса му. Летях с подсъзнателните умения на човек, който раздвижва мускулите си. Разчитах на точността на предпазлив хирург, на нахлуващата енергия на най-силния атлет. Беше невероятно.

Бях толкова погълната, че за малко да пропусна Артуро, когато се обади.

— Пумпал, не се получава. Тези черни охранители отказват да се отделят от бомбардировача. Стрелят, ако се приближим, но се отдръпват в мига, в който ние се отдръпнем. А бомбардировачът продължава да лети право към целта.

— Приблизително време, когато врагът ще бъде на позиция, за да унищожи Огнен рай? — попитах.

— Под две минути — отвърна Ем-бот. — При настоящата скорост от…

— Тук лидер на Бурен прилив, позивна: Териер — прекъсна го мъжки глас. — Какво, в името на Северната звезда, става тук?

— Нямам време да обяснявам — отвърнах. — Командир, вземете всички, с които разполагате, и поразете черните кораби, които защитават бомбардировача.

— А ти коя си?

Обърнах се — последвана от групата крелянски кораби — и прелетях над шестимата новодошли, които току-що бяха пристигнали, за да се включат в битката. Едва ги зърнах, защото огънят от деструкторите около мен ме затрудняваше. Поех ново попадение, след това четвърто.

— Щит на четирийсет процента — предупреди Ем-бот.

Имах преднина пред повечето врагове, откривах дупките между изстрелите, инстинктите ми някак разчитаха движенията и маневрите на креляните.

Пред погледа ми се зароиха звезди. Точици светлина.

Очите.

Гласът на Джорген прозвуча по канала.

— Господине, с цялото си уважение искам да ви кажа, че тя е човек, когото можем да слушаме. Действайте.

Териер изръмжа, след това даде заповед.

— Ескадра Бурен прилив, всички кораби, атака над черните изтребители.

— Не всички — обадих се аз и направих десен завой. — Джорген, Еф Ем, там ли сте?

— Тук сме, Пумпал — отвърна Еф Ем.

— Вие двамата. Заемете позиция до бомбардировача. Аз ще отведа рояка креляни около него и се надявам да ги разсея достатъчно, за да можете да се приближите. Когато това стане, включете ОМП, за да обезвредите бомбардировача. Не ни остава много време.

— Разбрано — отвърна Джорген. — Еф Ем, с мен ли си?

— Следвам те.

Направих широк лупинг, подминах Кималин — която летеше внимателно настрани от главното бойно поле. Антуражът ми не й обърна никакво внимание, решили, ме аз съм най-опасният противник.

— Страннице — обадих се по частния канал. — Трябва да свалиш този бомбардировач.

— Ако този кораб се разбие, ще детонира бомбата — отвърна Кималин. — Ти ще умреш. Дори да избягаш, всички във Висина ще умрат.

— Можеш ли да извадиш от строя двигателите на кораба? Или пък направи нещо, за да може бомбардировачът да пусне бомбата.

— Подобен изстрел би…

— Кималин, какво би казала Светицата?

— Не знам!

— Ами ти какво би казала? Помниш ли? Първия ден, когато се запознахме?

Направих завой и се устремих отново към бомбардировача. Териер и неговите кораби заедно с Артуро и Нед се бяха нахвърлили върху черните изтребители. Аз се насочих към тях, поведох останалите кораби, за да създам небивал хаос.

— Под трийсет секунди — уведоми ме тихо Ем-бот.

— Каза ми да си поема дълбоко дъх — напомних на Кималин. — Да посегна…

— И да си грабнеш една звезда — прошепна тя.

Пристигането ми, както и това на преследвачите, създаде тъкмо хаоса, на който се надявах. Корабите се пръснаха във всички посоки, а черните охранители се отдръпнаха, опитаха се да избегнат сблъсък със собствените си колеги.

В ума си чух крелянската заповед, отправена към бомбардировача. Очите ме придружаваха, някак станаха по-ярки — по-изпълнени с омраза — когато чух крелянските думи в ума си.

Започнете обратно броене за детониране след сто секунди.

— Ем-бот! — извиках. — Някой току-що нареди бомбата да избухне след сто секунди!

— Ти откъде знаеш?

— Чувам ги!

— Как ги чуваш? Те не използват радио, което мога да следя! — Той замълча. — Да не би да чуваш комуникациите им, които са по-бързи от скоростта на светлината?

От дясната страна забелязах проблясък.

— ОМП задействан! — изкрещя развълнувано Еф Ем. — Щитът на бомбардировача е свален!

— Страннице, огън! — изкрещях на свой ред.

Червена линия прониза бойното поле. Мина покрай крелянските кораби, точно над крилото на Джорген, когато той включи на свръхскорост, за да избяга от бомбардировача.

Проклета да бъда, но лъчът прониза точното място между бомбардировача и бомбата, прекъсна държачите. Бомбардировачът продължи да лети напред.

Бомбата, освободена, полетя надолу.

— Животозаличаващата падна! — изрева Териер. — Всички кораби, на свръхскорост, изнасяйте се! Незабавно!

Всички се пръснаха, включително креляните. Всички, освен мен. Аз се гмурнах.