Брандън Сандърсън
Към небето (55)

50.

— Тук командването — каза Железен юмрук по радиото. — Кадет, откъде намерихте този кораб?

— Има ли значение? — попитах. — Дайте ми направление. Къде са тези креляни?

— Ескадрата им се състои от петнайсет кораба, момиче.

Преглътнах.

— Направление?

— 57–113.2-1500.

— Добре. — Пренасочих се и включих на свръхскорост. Грав капс се включиха през първите няколко секунди, след това стиснах зъби, когато джи форсът ме порази. Моят Поко започна да се тресе от усилието, дори на сравнително ниската скорост от Маг-5. Ангели небесни. Какво държеше този кораб? Плюнка и молитва ли?

— Колко остава докато влязат в зоната на смъртта? — попитах.

— Под осем минути — уведоми ме Железен юмрук. — По наши изчисления, ще ги достигнеш след около две.

— Супер. — Поех си дълбоко въздух и увеличих на Маг-6. Не смеех да увелича заради изгорялото крило. — Може да дойдат още подкрепления. Когато ги видите, кажете им какво става.

— Още такива като теб ли има? — попита тя.

— Надявам се. — Всичко зависеше от това дали Артуро и останалите ще успеят да откраднат корабите. — Просто се налага да удържа креляните докато те пристигнат. Сама. С кораб, който няма щит.

— Ти нямаш щит?

— Визуално потвърждение за креляните — съобщих, и напълно пренебрегнах въпроса й. — Започва се!

Крелянските кораби се устремиха към мен. Знаех, че са само петнайсет, но тъй като летях сама, без защита, все едно бяха цяла армада. Веднага се отклоних настрани, а около мен заблестяха деструктори. Поне дванайсет поеха след мен и предупреждението за опасна близост запищя.

Направих остър завой, прииска ми се да имаше отломки, за които да се захвана за по-бързо маневриране. Извих и незнайно как избегнах изстрел. В този момент го видях. Един по-бавен, по-голям кораб. Носеше се напред с огромна бомба под него, голяма почти колкото самия кораб.

— Командване — обадих се аз, докато се гмурвах, а около мен свистеше огън от деструктори. — Потвърждавам наличието на животозаличаваща.

— Свали го, кадет — нареди незабавно адмиралът. — Чуваш ли ме? Ако имаш видимост, свали този кораб.

— Разбрано — отвърнах и направих двоен лупинг. Грав кап индикаторът ми заблестя, краткият му ефект премина и джи форсът ме лепна за едната страна на кокпита.

Останах в съзнание — сама не знам как — докато два крелянски кораба не ми пресякоха пътя. Инстинктът ми казваше да поема след тях. Аз обаче завих в друга посока и корабите зад мен ме последваха с неистов огън на деструктори.

Нямаше да издържа дълго в тази битка. Нямаше да успея да удържа, докато дойдат Артуро и останалите. Креляните щяха да ми видят сметката много преди това.

Трябваше да се добера до бомбардировача.

Креляните се опитаха да ме отклонят настрани, но аз преминах между двама и корабът ми се разтресе, когато пресякох следата им. Това обикновено не се случваше; атмосферните гребла изравняваха следите по време на полет. Моите все още работеха, за щастие, но очевидно не бяха в добра форма.

Зъбите ми тракаха, толкова силно се тресеше корабът. Заобиколих още изтребители и се съсредоточих над целта, стрелях с деструкторите.

Отбелязах няколко попадения върху бомбардировача, но щитът му ги пое, аз не бях достатъчно близо, за да включа ОМП. Малките, странни кораби, които придружаваха бомбардировача се отклониха и полетяха към мен, отблъснаха ме на една страна.

Направих дълъг завой, опитах се да пренебрегна факта, че ме преследват почти две вражески ескадри.

Съсредоточих се над кораба си. Над маневрите.

Аз, контролът, корабът. Заедно откликвахме на…

Дясно.

Отклоних тъкмо когато крелянски изтребител се опита да ме засече.

Те ще изпепелят всичко. Гмурнах се неочаквано под концентрирана барикада.

Ляво. Следващият завой го направих инстинктивно, приплъзнах се между два вражески кораба и станах причина да се сблъскат.

Беше неестествено. Някак, и аз не знам как, чувах всичко в ума си. Някак разбирах и знаех… командите, които дават на вражеските кораби.

Чувах ги.

 

 

Джуди стоеше безмълвно пред холограмата и около нея бавно се събраха помощници и младши адмирали. Бяха освободили всички ескадри от битката за корабостроителницата и ги бяха из пратили към Висина.

Те обаче бяха твърде бавни. Дори ескадра Бурен прилив, на която тя нареди по-рано да тръгва, бе още далече. В момента най-важен бе червеният силует сред синия рояк. Едно великолепно червено петно, което се движеше сред атакуващите и някак успяваше да избегне вражеските атаки и огъня от деструкторите.

Незнайно как тя бе изправена пред необичайно предизвикателство и оцеляваше.

— Да сте виждали подобно летене досега? — попита Риколфр.

Джуди кимна.

Беше виждала същото. При един-единствен друг пилот.

 

 

Не можех да го обясня. По някакъв начин усещах заповедите, които идваха отгоре и казваха на крелянските кораби какво да правят. Чувах ги… чувах ги как обработват информацията, мислят.

Не беше нещо поразително, но пък ми бе предостатъчно. Беше точно толкова, колкото да пилотирам раздрънканото си Поко и да направя нов лупинг, откъдето стрелях отново по бомбардировача.

Това бяха пет попадения, помислих си аз, докато ме притискаха нови четири кораба от охраната. Щитът на бомбардировача сигурно бе почти свален. Обучението на Коб си каза думата и ме предупреди да съм готова да превключа на свръхскорост веднага щом поразя врага. Щом животозаличаващата паднеше на земята, взривът щеше да…

— Пумпал? — чух гласа на Джорген.

Почти ме изтръгна от концентрацията. Завих, избегнах отново врага.

— Пумпал, ти ли си? — попита той. — Моят командир те спомена по канала. Какво става?

— Ами… — промълвих през стиснати зъби. — Прекарвам си чудесно и без теб. Тъкмо ще има повече креляни за мен.

— Аз съм с ескадра Бурен прилив — продължи Джорген. — Идваме на помощ.

Хитроумните лафове и смелостта изчезнаха.

— Благодаря — промълвих и усетих, че потта овлажнява вътрешността на шлема ми, докато се опитвах да направя завой за нов подход към кораба.

Червени изстрели бяха насочени към мен, драскаха кораба ми. Аз обаче можех да ги избегна. Знаех какво…

Експлозия разряза кораба ми, отнесе част от носа на Покото. Някой ме беше уцелил, нещо, което не бях предвидила.

Изтребителят се разтресе, от носа се вдигна дим, конзолата се превърна в една огромна червена светлина. Все още можех да маневрирам и се отклоних настрани.

Този изстрел, помислих си аз. Един от задните кораби ме уцели и аз не чух заповедите му в ума си.

Отново поех към бомбардировача. Натиснах спусъка, ала нищо не се случи. Ангели небесни… деструкторите бяха на носа ми. Бяха повредени след попадението.

Контролната ми сфера дрънчеше, заплашваше да се счупи. Точно както Дорго ме предупреди.

— Имаш една минута преди бомбардировачът да достигне зоната на смъртта, Звездна десет — предупреди тихо Железен юмрук.

Не отговорих, стараех се да избягам на вражеския рояк.

— Ако навлезе в зоната — продължи адмиралът, — имаш разрешение да свалиш бомбардировача. Потвърждаваш ли, пилот?

Животозаличаващите бяха така създадени, че ако бъдат простреляни или се ударят в земята, да избухнат. Значи, ако успеех да сваля бомбардировача, когато се окажеше прекалено близо, взривът щеше да унищожи Висина, но да защити Огнен рай.

— Потвърдено — отвърнах и завих.

Нямах оръжие.

Чух свистенето на въздуха, сякаш капакът ми го нямаше. Носът ми продължаваше да гори.

По-малко от една минута.

Набрах височина, след това се гмурнах, а креляните продължаваха да ме следват.

Щитът на бомбардировача бе почти свален.

Насочих носа право към бомбардировача под мен, след това включих на свръхскорост.

— Кадет? — повика ме Железен Юмрук. — Пилот, какво правиш?

— Нямам оръжия — изсъсках през стиснати зъби. — Ще се врежа в него.

— Разбрано — прошепна тя. — Светците да бдят над теб, пилот.

— Какво? — извика Джорген по линията. — Какво? Да се врежеш ли? Пумпал!

Устремих се към вражеския бомбардировач.

— Пумпал — повика ме отново Джорген. Гласът му едва се чуваше над пищенето на предупредителните сигнали и рева на въздуха около кокпита ми. — Пумпал, ще умреш.

— Да — прошепнах. — Но въпреки това ще победя.

Насочих се право към кораба, съпроводена от вражески огън. Тогава — най-сетне, тласнат до крайност — горкият ми, счупен кораб се предаде.

Подемният пръстен отказа.

Корабът ми се гмурна неочаквано и аз пропуснах бомбардировача. Тласкан от вятъра, без поддръжката на подемния пръстен, корабът ми започна да се върти, напълно извън контрол.

Всичко се превърна във вихър от дим и огън.