Брандън Сандърсън
Към небето (51)

47.

Ние се изстреляхме нагоре.

— Следват ни креляни! — съобщи Джорген по радиото. — Повтарям. Пълна ескадра креляни, може би две — двайсет кораба — ни преследват.

— Какво направихте, тъпи кадетчета? — попита Носа.

Джорген не ни защити, както бих направила аз.

— Моля за извинение, господине — отвърна той вместо това. — Очаквам заповеди.

— Всеки от вас поема с двойка опитни пилоти. Ще ви сложа с…

— Господине — прекъсна го Джорген. — Предпочитам да летя с моята ескадра, ако позволите.

— Добре, добре — съгласи се Носа, след това изруга, когато креляните се спуснаха отгоре. — Просто останете живи. Ескадра Кошмар, до всички кораби, отбранителни маневри. Привлечете вниманието им и следете за животозаличаваща. Ескадра Буреносен прилив е на няколко километра; ще получим подкрепления съвсем скоро.

— Пумпал, ти поемаш върха — нареди Джорген и превключи на частния ни канал. — Чу заповедта. Никакво перчене, никакво преследване. Преминаваш в отбрана, докато пристигнат подкрепленията.

— Разбрано — отвърнах и Еф Ем също потвърди. Подредихме се като триъгълник и петима креляни незабавно се отправиха в нашата посока.

Аз насочих всички ни на по-ниско, след това направих завой, като използвах огромен къс. Завъртяхме се около него, след това се върнахме и се озовахме в средата на креляните, които се опитваха да ни последват. Те се пръснаха.

— На това ли му казваш отбранителни маневри, Пумпал — попита Джорген.

— Да не би да съм стреляла?

— Канеше се.

Отдръпнах пръст от спусъка. Този ми развали кефа.

Светлината над нас помръкна и затрептя, когато започна нощният цикъл. Моят капак даваше доста добра видимост на тъмно, за да освети бойното поле, но някакъв мрак се спусна над мен — а мракът бе прорязван от червени деструктори и блясъка на бустери.

Тримата останахме заедно, извивахме, избягвахме врага през хаоса, докато чакахме ескадра Бурен прилив да пристигне.

— Очакваме още две ескадри подкрепления — съобщи Джорген. — Чакат в случай че на някой от късовете ни чакат врагове. Скоро ще станем много. Дотогава продължаваме с отбранителни маневри.

Ние потвърдихме и Еф Ем застана на върха. За съжаление, тъкмо когато заемаше позиция, група креляни започна да ни обстрелва. Отбранителните ни маневри запратиха Джорген в една посока, а Еф Ем в друга.

Стиснах зъби и последвах Джорген, докато включвахме на свръхскорост и завихме около един падащ къс, последвахме двамата креляни, които бяха на опашката на Еф Ем. Около нея блестяха деструктори, докато тя извиваше, и пое поне две попадения върху щита си.

— Еф Ем, дясно по мой сигнал! — извика Джорген. — Пумпал, готова ли си?

Ние се подчинихме, движехме се като добре смазана машина. Еф Ем направи завой около отломък, докато ние с Джорген изпълнихме завъртания, за да се окажем странично пред нея и да пресечем пътя й. Изостанах, когато Джорген включи ОМП и тогава стрелях, уцелих един крелянин и се устремих със завъртане надолу. Останалият се отдели от нас, избяга.

Улових Джорген със светлинното си копие и използвахме инерцията си, за да поемем след Еф Ем, която намали и зае позиция при нас. След това двете заехме защитна позиция от двете страни на Джорген, които бързо превключи щита си.

Всичко приключи преди да имам време да помисля за онова, което току-що бяхме направили. Безкрайните часове практика бяха превърнали всичко във втора природа. Воините победители първо печелят победа и едва след това тръгват на война, е казал Сун Дзъ. Едва сега започвах да разбирам какво е имал предвид.

Доколкото можах да преценя от битката, броят ни беше почти същият като на креляните, към които се присъединиха още кораби отгоре. В този момент ми се прииска да се оттегля, но останах във формацията, избягвах крелянския огън и отвеждах техни групи изтребители на трудни гонитби сред хаоса на битката.

Съсредоточих се, докато с периферното си зрение не забелязах нещо. Един по-голям кораб, точно зад бавно спускащ се отломък. Не се бях озъртала специално, просто мозъкът ми — обучен и опитен — го бе забелязал.

— Това не е ли животозаличаваща? — попитах другите.

— Ангели небесни — възкликна Джорген. — До командването, имаме животозаличаваща. 53.1-689-1200 се спуска заедно с елипсовиден къс, който маркирам в момента с радио сигнал.

— Потвърдено — отвърна студен глас. Самата Железен юмрук. Тя рядко разговаряше директно с нас, въпреки че често слушаше размяната на реплики. — Оттеглете се от тази позиция, дръжте се така, сякаш не сте забелязали нищо.

— Адмирале! — обадих се аз. — Мога да отбележа попадение, а сме извън границата, отвъд която е опасно за Висина. Позволете да го сваля.

— Не, кадет — отсече Железен юмрук. — Оттеглете се.

Спомените ми се върнаха към деня, в който загина Бим. Ръката ми се вдърви на контролната сфера, но аз я отдръпнах със сила и последвах Джорген и Еф Ем далече от животозаличаващата.

Оказа се изненадващо трудно. Сякаш корабът ми държеше да не изпълни командата.

— Браво, Пумпал — обади се Коб по частната линия. — У теб има страст. Сега показваш въздържание. Ще направим от теб първокласен пилот.

— Благодаря, господине — отвърнах. — Само че животозаличаващата…

— Железен юмрук знае какво прави.

Ние се оттеглихме и други ескадри получиха заповед да се качат високо в небето. Бойното поле промени формата си, когато животозаличаващата — на пръв поглед пренебрегната — се спусна по-близо до земята и се насочи към Висина. Аз я проследих нервно, докато четири аса от ескадра Бурен прилив се отделиха и поеха след нея. Щяха да я отдалечат максимално далече от главната битка, за да защитят останалите от нас, в случай че бомбата детонира. Ако те не успееха, тогава очакваните подкрепления щяха да прихванат животозаличаващата.

Нашето трио се сдоби с опашки, затова трябваше да лавирам, за да избегна огъня. Цяла глутница креляни ме последваха, но секунда по-късно Джорген и Еф Ем се намесиха и ги откъснаха от мен. Еф Ем дори отбеляза попадение, проби щита дори без ОМП.

— Супер — възхитих се аз от неочакваната, наситена експлозия. — И ти благодаря.

В далечината асовете бяха привлекли вниманието на животозаличаващата. Също както преди, когато Бим беше жив, група по-малки кораби се отделиха от бомбардировача, за да го защитят.

— Коб — заговорих. — Научи ли нещо за корабите, които пътуват заедно с животозалнчаващата?

— Не много — отвърна Коб. — Това е ново поведение, но напоследък придружават всички бомбардировачи. Асовете ще се справят с тях. Ти гледай своята ескадра, Пумпал.

— Добре, господине.

Все още не можех да търпя да наблюдавам битката за животозаличаващата. Ако тя гръмнеше, трябваше да сме готови да включим на свръхскорост преди да последват експлозиите. Затова бях облекчена, когато най-сетне животозаличаващата и ескортът й се заизкачваха в небето, оттеглиха се. Асовете ги последваха, но накрая оставиха бомбардировача да избяга там, откъдето бе дошъл. Усмихнах се.

— Мейдей! — разнесе се глас по общата линия. — Тук Блато. Щитове дезактивирани. Партньор свален. Моля ви. Отговорете!

— 55.5-699-4000! — откликна Еф Ем и аз погледнах към координатите, забелязах Поко изпаднал в затруднение. Зад него се стелеше пушек, той се бе устремил навън, далече от главната битка. Четирима креляни го следваха. Най-добрият начин да бъдеш убит е като им позволиш да те изолират, но Блато очевидно нямаше друг избор.

— Тук Звездна ескадра, Блато — разбра веднага Джорген. — С теб сме. Дръж се и се опитай да завиеш наляво.

Ние се стрелнахме след него и открихме масирана стрелба по команда на Джорген. Деструкторният ни огън не свали нито един вражески кораб, но поне накара повечето да се пръснат. Три поеха наляво, като по този начин щяха да пресекат пътя на Блато. Джорген пое след тях и Еф Ем го последва.

— Все още имаш един на опашката — предупредих. — Аз ще се заема.

— Добре — рече Джорген след кратко колебание. Той очевидно мразеше да се отделя от ескадрата си.

Заех позиция зад кораба. Блато правеше откачени маневри — необмислени, — за да избегне пряко попадение.

— Свали го! — изкрещя той. — Моля те, свали го. Просто го свали!

Отчаяние, крайно притеснение — все реакции, които не бях очаквала от опитен пилот. Той, разбира се, изглеждаше млад. Трябваше да се сетя по-рано, но сега осъзнах, че вероятно е завършил точно преди мен. Може би шест месеца по-рано или пък година, въпреки това си оставаше момче на осемнайсет.

След мен поеха две опашки, които се съсредоточиха над мен. Ангели небесни. Досега Блато водеше преследването и щеше да е трудно да му се осигури допълнителна помощ. Не смеех да включа ОМП, тъй като около мен валеше огън с деструктори — но крелянинът пред мен все още беше с вдигнат щит.

Стиснах зъби, след това включих на свръхскорост. Джи форсът ме притисна на седалката и аз се приближих до крелянина, лепнах се на опашката му и едва следвах движенията му. Бях на Маг-3 и при тази скорост щеше да ми бъде безкрайно трудно да контролирам маневрите.

Само още секунда…

Приближих се максимално и улових крелянски кораб със светлинното си копие. След това се обърнах и изтеглих врага настрани от курса на Блато.

Кокпитът трепереше около мен, когато заловеният крелянин се отправи в друга посока, съпротивляваше се, изпрати и двама ни в неконтролируемо падане.

Опашките поеха след нас и концентрираха огъня си върху мен. Те изобщо не се интересуваха дали няма да уцелят кораба, който държах със светлинното копие; креляните никога не се интересуваха от това.

Погълна ме вълна от огън, който попадаше върху щита ми и сваляше мощността му. Крелянският кораб на светлинното ми копие избухна поразен от колегите си и аз бях принудена да поема рязко нагоре на пълна свръхскорост, за да им избягам.

Това бе крайно рискован ход. Грав кап се изключи, а джи форсът ми подейства като ритник в лицето. Лепна ме за седалката, изтласка кръвта в краката ми. Защитният ми костюм ме притисна, лепна се за кожата ми и аз започнах да правя упражненията за дишане, както бях научена.

Краищата на зрителното ми поле почерняха.

На конзолите ми заблестяха лампички.

Щитът ми беше паднал.

Изключих подемния пръстен, завъртях се на оста си, след това включих на светлинна скорост право надолу. Грав кап успя да поеме част от натиска, но човешкото тяло просто не е създадено да се справя с подобни резки обрати. Прилоша ми, едва не повърнах, когато минах през средата на крелянската формация.

Ръцете ми трепереха на контрола, този път пред погледа ми стана червено. Повечето креляни не откликнаха навреме, но един от тях — един кораб — успя да се завърти на оста си също като мен.

Съсредоточи се, след това стреля.

На крилото ми нещо блесна; чу се експлозия.

Бяха ме уцелили.

От конзолата изригнаха писукания. Заблестяха светлини. Контролната ми сфера неочаквано престана да реагира, не правеше нищо, когато се опитвах да маневрирам.

Кокпитът се разтресе, светът се завъртя, когато корабът ми пое по спирала надолу.

— Пумпал! — незнайно как чух гласа на Джорген над пиукането.

— Катапултирай, Пумпал! Падаш!

Катапултирай.

Не би трябвало да можеш да мислиш в подобни моменти. Всичко трябваше да се случи в миг. Независимо от това, тази секунда сякаш застина във времето.

Ръката ми увисна над лоста между краката.

Светът се въртеше и размазваше. Крилото ми го нямаше. Корабът ми гореше, подемният пръстен не реагираше.

Последва миг на застой между живота и смъртта.

А образът на Драйфа беше в главата ми. Храбра до самия край. Не беше страхливка.

Нямаше да катапултирам. Можех да сваля кораба на земята! Не бях СТРАХЛИВКА! Не се страхувах да умра.

И какво ще им направиш по този начин, запита глас в мен, ако загинеш? Как щеше да подейства смъртта ми на ескадрата? Как щеше да подейства на Коб, на мама?

Изпищях, стиснах ръчката и дръпнах с всички сили. Капакът ми експлодира и седалката ми се изстреля нагоре.

 

 

Събудих се и около мен цареше тишина.

Усетих… вятър, който галеше лицето ми. Седалката ми лежеше на прашната земя, а аз гледах небето. Парашутът потръпваше зад мен; чух как вятърът си играе с него.

Бях изгубила съзнание.

Лежах там и гледах нагоре. Червени линии в далечината. Експлозии. Разцъфваше оранжева светлина. От тук, долу, приличаха на оранжеви цветя.

Обърнах се на една страна. Остатъците от моя Поко горяха наблизо, напълно унищожени.

Бъдещето ми, животът ми, горяха заедно с тях. Останах да лежа, докато битката не приключи и креляните не се оттеглиха. Джорген прелетя наблизо, за да се увери, че съм добре и аз му помахах, за да уталожа страха му.

Докато дойде да ме вземе спасителен екип — спусна се безшумно на подемния си пръстен — вече се бях разкопчала. Радиото и манерката ми бяха оцелели след катапултирането, тъй като бяха закачени на седалката; бях използвала радиото, за да съобщя къде се намирам, а от манерката пих вода. Един медик ме накара да седна в превозното им средство и ме прегледа, докато член на Корпуса по оцеляване излезе навън, за да провери изтребителя ми.

Когато най-сетне се върна, държеше клипборд.

— Е? — попитах тихо.

— Грав капс в седалката са те предпазили да си размажеш гръбнака — каза той. — Има малък проблем, заради камшичния удар, освен ако няма нещо друго, което не ми казваш.

— Не питах за себе си. — Погледнах жената от Корпуса, а след това се обърнах към моя Поко.

— Подемният пръстен е съсипан — отвърна тя. — Почти няма какво да се вземе.

Тъкмо от това се страхувах. Закопчах си колана, след това погледнах през прозореца, когато поехме. Горящият ми Поко се стопи в далечината, накрая изчезна.

Най-сетне се приземихме във Висина и аз слязох; бях схваната, цялото тяло ме болеше. Закуцуках напред. Усетих — още преди да я видя — че една от фигурите, застанали в сумрака на площадката за кацане, ще бъде адмирал Железен юмрук.

Разбира се, че беше дошла. Най-сетне разполагаше с основателна причина да ме изрита. Можех ли да я виня, след като знаех толкова много?

Спрях пред нея и отдадох чест. Колкото и да беше изненадващо, тя също ми отдаде чест. След това свали кадетската значка от униформата.

Не заплаках. В интерес на истината бях твърде уморена и главата ме болеше ужасно.

Железен юмрук завъртя значката между пръстите си.

— Госпожо? — повиках я аз.

Тя ми върна значката.

— Кадет Спенса Нощносянкова, освободена си от пилотската школа. По традиция, като кадет свален малко преди завършването, ще бъдеш включена в списъка на пилотите, към които да се обръщаме в случай че разполагаме с повече кораби.

Въпросните пилоти ги викаха единствено по нареждане на адмирала. Това никога нямаше да ми се случи.

— Можеш да задържиш значката — добави Железен юмрук. — Носи я с гордост, но върни останалата екипировка при интенданта до дванайсет утре. — След това, без да каже и дума повече, тя се обърна и си тръгна.

Вдигнах ръка, за да отдам отново чест и останах така, докато тя не се скри от погледа ми, стиснала в другата ръка значката. Това беше краят. Бях дотук.

Звездната ескадра щеше да има само двама членове.