Брандън Сандърсън
Към небето (42)

38.

Ресторантът не беше кой знае какво. Струпани маси, пълни с по-млади пилоти и кадети. Мрачно осветление. Един човек барабанеше с ръце на някаква музика.

Еф Ем ме дръпна към маса, където Артуро седеше, прегърнал момиче, което не познавах — къса коса, кафява кожа. Кималин седеше изпънала гръб на маса с огромна, много пурпурна напитка пред нея. До нея бе Нед.

Нед. Не го бях виждала от седмици. От онази нощ на площадката за излитане! Той беше с панталони и риза с копчета отпред, якето му беше метнато на облегалката на стола. Странно ми беше да го видя в обикновени дрехи. Най-вече близо до Артуро в пилотски гащеризон.

Чух небрежния глас на Нед над разговорите в заведението.

— Не съм казвал, че съм чак толкова глупав. Аз съм от другия вид глупаци. От симпатичните.

Артуро изви очи, но момичето до него се приведе напред.

— Нед — заяви тя, — тъпото си е тъпо.

— Не е вярно. Разговаряш с експерт. Аз…

— Хора — прекъсна го Еф Ем и разпери ръце, — вижте кого открих да се примъква в базата. Оплакваше се, че не може да застреля нищо през идващите дни.

Нед посочи Еф Ем.

— Виждате ли, тя е от другия вид тъпаци.

Еф Ем го перна по главата и той се ухили. След това се изправи и ме сграбчи в задушаваща, мечешка прегръдка.

— Радвам се да те видя, Пумпал. Поръчай си нещо за ядене. Артуро плаща.

— Аз ли?

— Ти си богат.

— Ти също.

— Аз съм от другия вид богати. От бедните.

— О, в името на светците — възмути се Артуро.

— Не използвайте името на светците напразно — вметна Кималин.

— Ти го правиш непрекъснато!

— Аз съм религиозна. Ти не си. Така че на мен ми е позволено.

Нед се ухили и с крак придърпа стол от съседната маса, след това го побутна към нас. Махна ми с ръка да седна.

Аз седнах, макар и колебливо. Все още бях разсеяна от записа, скрит в джоба на гащеризона. Същевременно, като видях Нед и Кималин, усетих как ме залива приятна топлина. Тъкмо от това имах нужда.

Затова се опитах да забравя за записа, поне засега.

— Пумпал, това е Брин. — Артуро посочи момичето седнало близо — ама много близо — до него. — Приятелка отпреди пилотската школа.

— Просто не разбирам как е възможно всички да го търпите — зачуди се тя. — Той се преструваше, че знае всичко преди да стане пилот. Сега сигурно е невъзможен.

Той я перна шеговито по рамото и се усмихна. Да, беше очевидно, че двамата имат връзка. Как така не бях разбрала, че Артуро си има гадже?

Щях да знам, помислих си аз, ако прекарвах известно време с тях след часовете…

Няколко секунди по-късно Еф Ем постави нещо пурпурно, с мехурчета, пред мен и кошничка с пържени водораслови пръчици. Настани се на своето място и хвърли торбичка към Кималин.

— Намерих ти колието — рече тя. — Беше под леглото.

— Благодаря, миличка — отвърна Кималин и бръкна вътре. — Доста се тръшках на заминаване, нали?

— Ще се върнете ли в ЗСД? — попитах. — Ще говорим ли с Коб? Те имат нужда от пилоти. Може да успеем да ги убедим да ви върнат.

Нед и Кималин се спогледаха, след това Нед отпи дълга глътка.

— Не — отсече той. — Коб беше казал, че по-голямата част от класа ще окапе. Те очакват такова нещо, нали? Няма да ни вземат. А аз не съм сигурен, че мога да причиня това на мама, след като…

Последва мълчание. Разговорът на масата замря.

— Няма да се върна, но поне станах кадет — заяви важно Кималин. — Родителите ми са горди, артилеристите в Пещерата на Изобилието не спират да говорят за мен.

— Но… искам да кажа… летенето… — започнах аз, макар да знаех, че е време да престана.

— Ние не сме като теб, Пумпал — засече ме Нед. — Летенето беше супер. Бих се върнал на мига, но има нещо в ЗСД… културата, изпращането на кадети да участват в битки, отчаянието…

Еф Ем вдигна палци към него. Кималин просто сведе очи. Сигурно си мислеше същото като мен. ЗСД имаше причина за това отчаяние. Когато кадетите летяха, това не беше единствено практика — или дори защото ЗСД се отнасяше равнодушно към живота им. Беше, защото имахме нужда от повече пилоти във въздуха, дори неопитни.

Докато растях в Огнен рай бях разбрала, че битката срещу креляните е благородно, опасно начинание. Преди да дойда във Висина, не бях и предполагала колко близо сме до ръба.

Въпреки това стиснах устни, защото не исках да депресирам останалите. Разговорът се завъртя около някаква голяма игра от вчера — старият отбор на Драйфа бил спечелил. Нед вдигна чашата си, след това и останалите, затова аз се присъединих. Отпих от пурпурната напитка и едва не я изплюх. Беше толкова сладка.

Опитах се да замаскирам вкуса с няколко пържени пръчици. Устата ми се взриви от вкуса и аз застинах, ококорих се. Буквално се разтопих и се превърнах в локвичка. Бях опитвала и преди пържени водорасли, но те съвсем не бяха толкова хубави. Какви бяха тези подправки?

— Пумпал? — повика ме Артуро. — Изглеждаш така, сякаш някой току-що те е настъпил.

Вдигнах една пържена пръчица.

— Страхотно ВКУСНО.

— Тя живее на плъхове през изминалите месеци — изтъкна Еф Ем. — Вкусовите й рецептори са претърпели сериозна атрофия.

— Умееш да си играеш с думите, Еф Ем — отбеляза Кималин. — Не съм чувала друг да говори по този начин.

— Колко мога да изям? — попитах.

— Цялата кошничка е за теб — отвърна Еф Ем. — Нали Артуро плаща.

Започнах да ги тъпча в устата си — беше комично, но го правех нарочно. Истината бе, че имах желание да погълна колкото е възможно повече преди да се събудя или някой да ме изрита оттук, или нещо да експлодира.

Брин се разсмя.

— Тя е агресивна.

— Нямаш представа — отвърна Артуро и се усмихна, докато тя си играеше с къдрица от косата му.

Ангели небесни. Беше истинско престъпление колко малко знаех за колегите си.

— Къде е Джорген? — попитах с пълна уста.

— Той нямаше да дойде — отвърна Нед. — Твърде важен е за нас.

— Значи дори не сте го поканили, така ли? — попитах.

— Не — отвърна Артуро.

— Но той не ти ли е приятел?

— Тъкмо затова знаем, че няма да дойде — намеси се Нед. — Кажете, как е старият Коб? Напоследък да е изръсил някоя интересна ругатня?

— Пумпал за малко да му насини окото последния път, когато говориха — отбеляза Кималин.

Преглътнах пържените пръчици.

— Сбърках като му казах онези неща.

— Ако не кажеш онова, което мислиш — заяви сериозно Кималин, — тогава то ще тормози мислите ти.

— Ти направо го срази — вдигна пръст Еф Ем. — Той разчиташе на малкото нещо, което отричаше!

Сведох поглед над кошничката, която незнайно как беше вече празна. Еф Ем я взе и отиде до бара, вероятно за да ми вземе друга. Чух уреда за пържене, усетих острия мирис да се разнася наоколо и устата ми се напълни със слюнка. Нали не бяха прекалено скъпи? Изобщо пукаше ли ми в момента?

Опитах напитката отново — все още беше прекалено сладка. Еф Ем остави нова кошничка пържени пръчици пред мен и аз ги нападнах. Подправките бяха толкова вкусни. Лакомството накара устата ми да се събуди, сякаш след дълъг сън.

Останалите продължиха със спомени за Драйфа — гласовете им бяха наситени със същата болка, която аз изпитвах. Те усещаха същото. Не бях сама, не и тук.

След малко им обясних какво бяхме направили двамата с Джорген. Те изслушаха сериозно подробностите.

— Трябваше да дойда с вас — рече Артуро. — Мислиш ли, че Коб ще ми позволи да подържа значката й за малко? Преди да я върне на семейството?

Брин го погали по ръката, когато той сведе поглед.

— Помните ли онзи път — сети се Нед, — когато тя се хвана на бас, че може да изяде повече водораслови кюфтета от мен на вечеря?

— Накрая падна на пода — продължи замислено Еф Ем. — Остана да лежи и да пъшка. Оплаква се през цялата нощ, разправяше, че кюфтетата се биели в корема й.

Останалите прихнаха, но Артуро продължаваше да гледа в чашата. Стори ми се… празен. Той за малко не загина в същата битка. Наземният персонал сигурно щеше да е оправил кораба му, докато се върнем от отпуск.

Това, разбира се, ме подсети за работата, която Дърдорко вършеше по Ем-бот. И факта, че му бях длъжница. При това много.

— Еф Ем — попитах. — Какво мислиш за умните момчета?

— Вече съм зает — усмихна се Артуро.

Еф Ем изви очи.

— Зависи. Колко е красив?

— Красив по един ненатрапчив начин.

— Момичета, вече съм зает — повтори Артуро.

— Еф Ем е готова на романтична връзка единствено с някой от долните класи — заяви Нед, — за да се опълчи на системата. Нещо като забранена от звездите, невъзможна любов е единствената, която Еф Ем би приела.

— Цял живот съм била бунтар, Нед — заяви тя.

— Така ли? — ухили се Нед. — А каква напитка има пред теб?

Забелязах едва сега, че нейната напитка беше оранжева, докато на останалите бяха пурпурни.

Тя отново изви очи.

— Ти си тъпак.

— От готините ли?

— От дразнещите.

— Приемам го.

Надприказването продължи, аз се отпуснах назад и се наслаждавах на пържените си пръчици, докато Брин не стана, за да отиде до тоалетната. Без нея останахме само ескадрата и аз умирах да кажа нещо, тъй като не бяхме в щаба на ЗСД, където винаги имах чувството, че някой ни наблюдава.

— Може ли да поговорим за нещо? — попитах най-сетне и прекъснах историята, която Нед разказваше. — Все си мислех за въпросите, които Артуро повдигна в час един път. Не е ли странно, че се бием с врага вече осемдесет години и имаме съвсем бегла представа как изглеждат?

Кималин кимна.

— Колко удобно е, че креляните никога не вкарват повече от максимум сто изтребителя на нападение. Защитните платформи в пояса обясняват защо сме все още живи тук долу, но въпросът ме безпокои. Не могат ли да изпратят двойно повече и да ни смажат?

— Подозрително е — съгласи се Еф Ем. — Много.

— Ти щеше да го кажеш така или иначе — заяде се Нед.

— Не си ли съгласен? — попита Еф Ем.

Той не отговори.

— Не е възможно да сме единствените, които задават тези въпроси, нали? — продължих. — Следователно… Наистина ли ЗСД не знае отговорите? Или просто ги крият?

Както криеха истината за татко.

— Добре, ще се направя на адвокат на дявола — обади се Артуро. — Може би не споделят такива данни с кадетите и онези, които не участват в битките. Знам, че не харесваш адмирала, Пумпал — и има защо, — но нейното минало е безупречно и тя разчита на много добри съветници.

— Независимо от това губим — подчертах и придърпах стола си по-близо до масата, опитах се да говоря тихо. — Знаеш, че е така. Креляните рано или късно ще ни смажат.

Останалите мълчаха, а Артуро се огледа, за да провери дали около нас има маси, от които някой може да чуе разговора ни.

— Те не искат да задаваме въпроси — подхвърли Кималин. — Помните ли онзи път на обяд, когато Артуро говореше? Минаваше един офицер и му нареди да млъкне. Всички освен Коб прекратяват разговорите, които се въртят около трудните въпроси.

— Те имат нужда от глупаци — добави Еф Ем. — Пилоти, които да изпълняват сляпо онова, което им се казва и никога да не влагат и грам оригиналност, състрадание или душа.

Приятелката на Артуро се върна, промуши се между масите, за да стигне до нашата. Аз се приведох по-напред.

— Само… помислете — рекох тихо. — Защото аз непрекъснато мисля за това. — Бръкнах в джоба и напипах чипа.

Разговорът се върна на по-приятни теми, но Еф Ем ме погледна и се усмихна с блеснали очи. Сякаш беше горда от въпросите ми. Тя изглежда мислеше, че съм зомби от Дръзки с промит мозък, но всъщност не ме познаваше. Не знаеше, че почти през целия си живот бях живяла извън тяхното общество, бях обикаляла тунелите в търсене на находки.

Ако не друго, то исках наследниците на Дръзки да са по-смели, по-героични — да приличат повече на героите от приказките на бабчето. Предполагам, че двете щяхме да постигнем съгласие в едно: имаше какво да се желае от настоящето ръководство на ЗСД.

Оставих Еф Ем — по-точно Артуро — да ми купи трета кошничка пържени пръчици. Накрая се извиних. Бях се насладила на времето с тях, но имаше още нещо, което трябваше да направя.

Бе настъпило времето да открия някои отговори.