Брандън Сандърсън
Към небето (26)

23.

— Добре — прозвуча гласът на Коб в ухото ми, докато цялата група се носехме по холографското бойно поле. — Почти убеден съм, че няма да се забиете с носа в първия отломък, който падне покрай вас. Може и да сте готови да научите някои напреднали техники с оръжия.

Дори две седмици след като го изгубихме, аз очаквах Бим да се обади възторжено и да попита за деструкторите. Когато не чух гласа му, заговорих в негова памет.

— Ами деструкторите?

— Не — отсече Коб. — Днес ще тренираме с ОМП.

А, ясно. Толкова време бяхме прекарали в тренировки със светлинните копия, че почти бях забравила, че има и трето оръжие, което може да свали щитовете на врага.

Докато чаках Коб да определи днешните партньори, включих радиото на частен канал и се обадих на Драйфа.

— Почти реших, че ще ни позволи да стреляме, какво ще кажеш, Драйфа?

Тя само изръмжа.

— Накара ме да се замисля за Бим — продължих. — Поне да му бяхме помогнали да си избере позивна.

— Днес съм със Странница — рече Драйфа, когато Коб ни подаде сигнали за двойките на сензорите на екраните. — Драйфа край. — Тя прекъсна канала.

Усетих как лицето ми изстива и стиснах зъби, безмълвно наругах Досадник, задето беше издал произхода ми. Може и да бях свикнала с подобно отношение, но харесвах Драйфа. Това енергично момиче, което обичаше забавленията, ми беше почти приятелка.

Преместих кораба си до Нед, партньора ми за деня. Пред нас група крелянски кораби се появиха в небето и започнаха да летят и описват лениво фигури. Падаха отломки, повечето едри късове, огнени парчета, които се сипеха от небето бързо, оставяха димни следи.

— Така — заговори Коб. — Основно използване на щита. Пумпал, разкажи ни.

Понякога го правеше, проверяваше знанията ни.

— Щитовете на кораба могат да погълнат приблизително 80 кас енергия преди да се претоварят и счупят — заговорих аз. — Това е около два до три изстрела от деструктор, удар на малък отломък или челен сблъсък. Ако щитът ти падне, трябва да го превключиш — и той използва мощност от бустера ти. Това означава да изгубиш инерция и маневреност за половин минута.

— Добре. Амфисбена, тя какво пропусна?

Останах много впечатлена, че той може да произнесе позивната на Артуро, която означаваше двуглав дракон.

— Не много — отвърна момчето. — Винаги предупреждавай партньора си, ако щитът ти падне, за да може да те покрие с деструкторите си, докато го включиш отново. Не че знаем много за използването на деструкторите…

— Натискаш спусъка, умнико — сопна му се Коб. — Не ти трябва много мозък, за да използваш деструктор. ОМП е друга работа. Обърнат Магеланов Пулс. Той сваля всеки щит — включително и вашия — на петдесет метра отстояние.

— Петдесет метра — повтори тихо Еф Ем. — Това е съвсем близо.

— Безобразно близък обхват — подчерта Коб. — Буквално ще помиришете крелянската смрад преди да ги поразите с ОМП.

— Господине — обади се Джорген. — Тревожа се за способността на ескадрата да се приближи чак толкова.

— Де да бяхме посветили един месец над маневри и използване на светлинно копие, докато другите кадети си играеха на детски игри — сопна се Коб. — Вижте, крелянските щитове са силни. Ако участвате в боя по моя начин, можете напълно да изключите преимуществата им. Ако не желаете да се биете по моя начин, тогава вървете да си губите времето като станете фермери на водорасли.

След тези думи ни хвърли в симулацията. Аз не се оплаквах. След толкова много седмици упражнения на какви ли не завои и обръщания, нямах търпение да участвам в нещо, което макар и бегло наподобяваше истинска битка.

На всеки определиха по един крелянски кораб, който летеше без много маневри. Работата ни беше да приближим като двойка, точно на петдесет метра един от друг. Щяхме да пресечем пътя на крелянския кораб и един от нас щеше да включи ОМП. След това спираме и изпълняваме упражнение за бързо възстановяване на щита.

Нямаше да обстрелваме крелянския кораб. Щяхме единствено да практикуваме свалянето на щитовете им с ОМП отново и отново. Въпреки че вражеските кораби летяха без много маневри, се оказа трудно. Трябваше да се приближиш толкова плътно, че имах чувството, че ще се забия в тях. Оказа се, че петдесет метра е точно под границата за спокойно минаване покрай врага. Първите двайсетина пъти аз се отдръпвах прекалено бързо и ОМП сваляше моя щит, но не и този на врага.

Приближаваш. Включваш ОМП. Изтегляш се. Презареждаш.

Повторение.

— Да знаеш — заяви Нед, докато летяхме, — много ще ме изкефи да сваля няколко от тези гадове.

— Не екстраполирай, Никога — прозвуча гласът на Коб в ушите ни. — Днес целта на упражнението е да свалим щитовете им. Това е всичко.

— Ама…

— Ще ги унищожаваме по-нататък. През тези няколко дни ще се съсредоточим над основните ОМП стратегии.

Нед въздъхна по груповата линия.

— Няколко дни ще правим само това ли? На някой друг не му ли се струва, че това е безумно скучно?

Неколцина от другите го подкрепиха, но не и аз. Всеки миг на летене, дори в симулация, беше истинска радост. Тази експлозия от скорост, тази точност… това беше свобода.

Спомнях си татко по-добре, когато летях. Искрата на нетърпение в очите му, вдигнатата нагоре глава — и копнежът да се върне. Всеки път, когато летях, споделях нещо ново с него, нещо лично.

Двамата с Нед направихме още няколко ОМП упражнения и колкото и да е странно — при завоя — крелянският кораб излетя от редицата и ме принуди да го последвам по-упорито. Това не беше нормалното упражнение, но то бе истинско предизвикателство за мен. Когато най-сетне успях да сваля щита му с ОМП, аз дишах тежко, но бях широко усмихната от възторг.

— Кажи, че това последното не беше забавно — подхвърлих по частната линия на Нед. Погледнах към неговата холограма, както беше с шлема. Той може и да беше грубиян, едър, с лице, което изглеждаше твърде голямо за главата му. Не можех да си представя какво му е, когато се свие в кокпита при положение, че беше метър и деветдесет и три.

— Забавно е да си стоиш вкъщи — отвърна той — с вдигнати крака, докато се наслаждаваш на някоя топла напитка. Всичко това тук е просто задължение.

— О, моля те — въздъхнах. — Няма да се вържа на преструвките ти, Нед.

— Какво? — възмути се той. — Аз съм напълно нормален човек.

— Който е расъл в дълбоките пещери.

— Всъщност съм расъл тук. Във Висина.

— Наистина ли? — учудих се аз.

— Да, ходех на училище заедно с Джорген и Артуро там долу, но родителите ми имат овощна градина.

— Значи не си напълно нормално момче — заявих. — Учил си с елита, а родителите ти са изявили желание да поемат най-трудната работа на Метален рой. А и колко братя пилоти имаш?

— Не знам — отвърна той. — Не мога да броя толкова много.

— Ти си най-неумелият, когато се преструваш на тъпак.

— Значи и това не успявам да направя като хората — натърти той. — Допълнително доказателство, нали?

Извих очи, докато се подготвяхме за нов пробег. Нед бе твърдо решил да се прави на огромен, тъп смешник. Само че прекаляваше. Дори камъните не бяха толкова тъпи, на колкото се правеше понякога Нед.

На бойното поле Драйфа и Кималин профучаха покрай крелянския кораб. Драйфа включи ОМП навреме, но Кималин не само че летеше прекалено близо — така че и тя бе засегната, — но изпадна в паника, когато щитът й падна и изви на една страна. Тогава се размаза в крелянския кораб.

Намръщих се. От доста време никой не беше допускал толкова тъпа грешка. Нед подсвирна тихо, след това натисна копчето за връзка.

— Добра експлозийка, Страннице. Седем от десет. Пробвай да завъртиш разрушения си кораб малко повече следващия път, когато падаш.

— Благословени да са звездите ти — измърмори тя по начин, който прозвуча като ругатня.

— Ха! — възкликна Нед.

— Не й се подигравай — казах му по частната линия. — Тя много се старае.

— Всеки има нужда от друг, за да изпусне парата, дори тя. Най-вече тя. Понякога е толкова напрегната, че имам чувството, че си е стегнала колана с две дупки по-назад от нужното.

— Тя просто е от различна пещера — уточних. — Културата й я прави по-любезна.

— Нервна е — настоя той. — Знае, че е най-лошият пилот. Ако не обръщаме внимание, само ще я направим още по-нервна. Вярвай ми.

Какво?

— А какво мислиш за Драйфа?

— Тя е добра — отвърна той. — Но не толкова, колкото си въобразява. — За момент замълча. — Тя се преструваше, че всичко е игра. Била е атлет, нали знаеш?

— Истински ли?

— Да. Играч на дигбол. Носач, една от най-добрите в ученическата лига. Изглежда за нея всичко е състезание, но след това изгубихме Бим и Утринна роса и тя взе че стана мълчалива. Не знае как да реагира, откакто престана да възприема летенето като игра.

— А пък на мен ми се стори, че каза, че си глупав.

— Тъп съм като студена скала.

— А задълбочените ти размисли за състудентите ни?

— Просто си приказвам. Дрънкам, каквото ми дойде на ум. Имаш късмет, че хвана някакъв смисъл. Обикновено само грухтя.

— Я стига.

Направихме още упражнения и през всичкото време Нед издаваше грухтящи шумове. Не можех да определя дали се държи по детски или е завършен шегобиец… или, ами дали не е и двете. Може да имаше и още нещо.

Коб най-сетне ни повика да се строим, след това накара двойките да направят пробега една след друга, за да ни наблюдава поотделно и да каже мнението си за това как напредваме. Макар това да ми доставяше удоволствие, аз се зарадвах на прекъсването — работата беше уморителна.

Наблюдавах всеки соло пробег и осъзнах, че започваме да приличаме на истински пилоти. Начинът, по който Драйфа се завърташе, след като се отделеше от крелянски кораб, бе впечатляващ. Еф Ем може и да беше прекалено внимателна, но в летенето й имаше вдъхновяваща прецизност.

Следващата бе Кималин и тя дори успя да изключи щита на креляните с ОМП. Усмихнах се и я повиках, когато се върна.

— Ей — заговорих по частната линия. — Браво.

— Не катастрофирах — отвърна тя. — Това е нещо ново.

— Ти почти никога не катастрофираш.

— Но и почти никога не се справям блестящо на упражненията.

— Всички си имаме таланти. Твоят са изстрелите от разстояние. Моят е да ругая хората.

— Да ругаеш хората ли? Че ти почти никога…

— Млъквай, грозно изчадие.

Тя се изкиска и аз се усмихнах. Може би Нед беше прав. Може би тя наистина имаше нужда от време на време да изпуска парата.

— Слушай сега, мила — заговори Кималин, — съвсем не искам да те критикувам, но това изобщо не може да бъде наречена ругатня с въображение. Чувам такива думи всеки ден, откакто напуснах Пещерата на изобилието! Там, откъдето идвам, трябва да бъдеш благоразумен.

— Какъв е смисълът?

— Не може да даваш на хората да разберат, че се отнасяш към тях с пренебрежение. Така ще ги засегнеш!

— Значи обиждате хората… без да ги обиждате, така ли?

— Това е нашият начин. Не се притеснявай, ако това за теб няма смисъл. Вдъхновяващо е, че се чувстваш добре такава, каквато си. Така си имала много шансове да учиш уроците на живота!

— Нова е… ами… — ухилих се. — Харесва ми.

— Благодаря ти.

Линията ни пропука и неприятният глас на Досадник се разнесе.

— Страннице, Пумпал, гледате ли как се представя Драйфа? Би трябвало да обръщате повече внимание.

— Гледам — сопнах се аз.

— Добре, защото от моето място ми се струва, че не спирате да дрънкотите и да се кискате.

— Джорген — намеси се и Кималин. — Искам да ти кажа как те възприемат като щурмови командир. Както Светицата е Набожна и Справедлива, аз съм сигурна, че ти ще бъдеш възнаграден с всичко, което заслужаваш в този живот!

— Благодаря, Страннице. Следи внимателно какво става. Джорген край.

Наблюдавах, докато светлината, която посочваше, че той е на линия спря да мига, чак тогава избухнах в смях.

— Това беше най-великото нещо, което съм чувала в целия си живот.

— Е — продължи Кималин, — теб те знаем, че на моменти си малко по-драматична, но с удоволствие приемам комплимента. — Тя полетя, за да направи поредния пробег, докато Коб я наставляваше как да използва бустера си.

— Почти ми се струва, че мястото й не е тук — прошепнах на себе си. — Сякаш тя е твърде добра за нас и същевременно недостатъчно…

— Това е противоречие — избълва гласът на Ем-бот в ухото ми. — Толкова съвършено човешко.

— Да — съгласих се аз, след това изпънах гръб. — Ем-бот?

— Да?

— ЕМ-БОТ.

— Не че имам нещо против да ми се крещи, тъй като емоциите ми са синтетични, но имаш ли нещо против…

— Как? — прекъснах го аз. Отпуснах се на седалката, свих се и зашепнах. — Могат ли останалите да те чуят?

— Инфилтрирах линията ти и изпращам комуникациите директно в шлема ти — каза той. — Безжичният ти излъчвател на комуникации ми дава ключова позиция, за да ги изолирам.

— Какво?

— В чантата ти. Май си я оставила до седалката.

Личното радио, което Коб ми беше дал.

— Както вече казах, методите за комуникация на твоите хора са твърде примитивни — продължи Ем-бот. — А това ми се струва любопитно, тъй като останалата част от технологията ви — с изключение на липсата на великолепен изкуствен интелект — изглежда сравнително подобна на моята. А, да, освен това нямате и хипердрайв ускорители. Както и прилична техника за документация на гъбите. Така че мога да предположа, че сте изостанали във всички важни области.

— Мислех, че се притесняваш да не бъдеш открит! — прошепнах. — Защо ми говориш, докато съм тук?

— Аз съм стелт кораб, Спенса — отвърна той. — Напълно съм в състояние да хакна комуникациите, без да се разкрия. Но те предупреждавам, нямам доверие на това ЗСД, дето говориш за него.

— Което показва, че си умен — подчертах честно. — А на мен имаш ли ми доверие? Въпреки че съм те лъгала?

— Напомняш ми за човек, когото съм забравил.

— Това… е противоречие, Ем-бот.

— Нищо подобно. Казах го и съм сто процента рационален.

Извих очи.

— Това се нарича логика. — Той изчака малко, след това добави по-тихо. — И съм супер добър в нея.

Кималин приключи пробега покрай крелянския кораб и избяга. Така и не включи ОМП.

Но тя можеше да размаже тази проклетия във въздуха, помислих си аз, подразнена заради нея. Стига щитът да е бил свален.

Коб продължаваше да повтаря, че имаме нужда от основното и аз реших, че това има смисъл. Въпреки това не изглеждаше справедливо. Все едно… не я използвахме в пълния й капацитет.

— Пумпал — обади се Коб. — Ти си.

— Какво трябва да правиш? — попита Ем-бот. — Какво правим? Нямам видео. Само аудио.

— Летим — прошепнах, след това задействах бустерите и се издигнах сред холографските отломки — които се обновяваха непрекъснато с нови, които се сипеха от небето.

Целта ми се появи, крелянски кораб, който лавираше между боклуците. Ускорих и се понесох след него, включих на свръхскорост, докато минавах между отломките. Бях почти достатъчно близо…

Някаква светлина започна да мига на таблото ми. Да не би да имах опашка? Какво? Нали трябваше да бъде соло изпълнение, самостоятелно упражнение. Очевидно Коб бе решил да направи задачата ми по-трудна.

Така да бъде.

Завъртях се, за да избягам, тъкмо когато опашката започна да стреля с деструкторите си. Маневрата ме спаси, но целта ми се изплъзна. Няма да те оставя, помислих си аз, включих на свръхскорост и се понесох след нея, взех един завой с висока скорост и я настигнах. Опашката не ме оставяше, продължаваше да стреля.

Имаше попадение, което извади от строя щита ми. Аз обаче се съсредоточих над кораба пред мен, който се гмурна надолу. Затова изключих подемния пръстен и се понесох на свръхскорост в изумително гмурване. Светлините заблестяха на контролния панел, за да ме предупредят, че без подемен пръстен нищо няма да ми попречи да се размажа в земята.

— Не знам с кого се биеш — заговори Ем-бот, — но тези предупредителни пиукания показват, че не се справяш добре.

За потвърждение на думите му, линията на капака предупреди, че съм претоварила Грав капс и джи форс индикаторът светна в червено. В истински кораб щеше да ме притисне джи форса, който при гмурване щеше да изтласка кръвта в главата ми и да припадна.

— Постарай се да не умираш — помоли Ем-бот. — Не искам да оставам с Родж. Той е скучен.

Пресякох следата на друг къс метал, който падаше и гореше — искри отскочиха от щита ми, той светна и пропука от енергия. Бях изгубила опашката, тя изостана, но аз не се бях доближила до целта.

Не мога да продължа с гмуркането, помислих си. Приближавам земята.

Стиснах зъби, след това се захванах със светлинното копие за отломъка тъкмо когато целта ми изви настрани и пое нагоре. Завъртях се около къса, след това реактивирах подемния пръстен и включих отново на свръхскорост. С тази маневра описах пълен кръг и се стрелнах нагоре, минах точно покрай крелянския кораб.

Включих ОМП, след това блестящата линия на капака стана ярко червена.

— Ха! — възкликнах по груповата линия. — Децата ти ще ридаят тази вечер, холографен крелянски негоднико!

— Сериозно, Спин? — заговори Еф Ем. — Каза го иронично, нали?

— Иронията е оръжието на страхливците! — отвърнах. — Също като отровата. Или деструкторите на кораба на Досадник.

— Страхливците няма ли да използват една супер голяма бомба? — попита Еф Ем. — Нещо, което да пуснеш отдалече? Трябва да се доближиш твърде много за отрова.

— Като местния експерт — обади се Нед, — искам да изтъкна, че оръжието на истинския страхливец е канапето и купчина що-годе забавни романчета.

— Мъртва си, Пумпал — натякна Досадник и свали кораба си близо до моя. — Червената ти светлина светна, вероятно е причинила перманентна увреда на ретината. Ако това беше истинска битка, със сигурност щеше да си напълно безпомощна — а корабът ти щеше да е останал без щит. Щеше да умреш след секунди, благодарение на крелянина на опашката.

— Няма значение — отвърнах, развеселена от обидата в гласа му. Той да не би наистина да се чувстваше застрашен от отношението ми? — Задачата ми беше да сваля щитовете на целта, което направих. Опашката ми беше без значение; заповедта на Коб беше да включа ОМП до целта.

— Не можеш да продължаваш да мамиш в симулациите — натърти Досадник. — Ще бъдеш напълно безполезна в битка.

— Не мамя в нищо. Печеля.

— Все тая. Поне този път не разби кораба си в моя. Звездите да са на помощ на човека, който застане между Пумпал и опитите й да изглежда добре в очите на другите.

— Какво? — подразних се аз. — Ти…

— Стига приказки — сряза ни Коб. — Пумпал, летя добре, но Джорген е прав. Ти се провали като позволи да бъдеш убита.

— Казах ти — продължи да натяква Досадник.

— Ама… — започнах аз.

— След като имате време да спорите — прекъсна ни Коб, — очевидно не ви давам достатъчно трудни задачи. Всички да се подготвят за три пробега в гама-М формация преди вечеря. Джорген, въведи ред и направете упражнението.

— Чакайте — надигна глас Кималин. — Вие тръгвате ли си?

— Разбира се, че си тръгвам — отвърна Коб. — Няма да закъснея за вечеря. Коб край.

— Браво — избълва Драйфа. — Благодаря ти, Пумпал, не че има защо.

Чакай малко, не бе възможно тя да вини мен за допълнителната работа, вместо Досадник. Досадник ни организира в гама-М формация, монотонно летателно упражнение. Отне ни не повече от десет минути, но аз кипях през всичкото време и се ядосвах все повече и повече. Не обърнах внимание на Ем-бот дори когато се опита да говори с мен.

Щом приключихме, аз си свалих шлема, без да обърна внимание на Досадник, който искаше да се подредим и да докладваме. Просто… имах нужда да се откъсна от всичко. Имах нужда от няколко секунди за себе си. Избърсах потта от лицето си, пригладих назад косата, която беше залепнала за челото под шлема.

Вдишвай. Издишвай.

Холографският ми кокпит изчезна.

— Какво правиш? — попита застаналия до мен Досадник. — Шлема ли си свалила? Казах да се подредите!

— Трябва ми само минутка, става ли? Остави ме на мира.

— Не се подчиняваш на заповеди!

О, ангели небесни. Не можех да се разправям с него точно сега. Бях объркана, изтощена и безкрайно гневна. Тренировките бяха безкрайно дълги.

— Е? — надвеси се над мен Досадник. Останалите изключиха холограмите и се протегнаха.

Лицето ми изстина. Усетих, че ще изгубя контрол.

Спокойно, Спенса. Можеш да бъдеш спокойна. Потиснах гнева и се изправих. Трябваше да изляза от стаята.

— Какво ще кажеш? — попита Досадник. — Защо непрекъснато подкопаваш авторитета ми?

— Какъв авторитет? — сопнах се аз, грабнах си раницата и тръгнах към вратата.

— Бягаш ли? — продължи Досадник. — Напълно в реда на нещата.

Заковах се на място.

— Май трябва да очакваме неподчинение от дъщерята на Зийн Нощносянков — заяви той. — На семейството ти не му се носи славата на хора, които се подчиняват на заповеди, нали?

Лицето ми беше като лед. Отвътре горях.

Достатъчно.

Обърнах се бавно, след това пристъпих към Досадник и без да кажа и дума пуснах раницата.

Той ме погледна и започна да се подсмива.

— Ти…

Отпуснах се на едно коляно, след това забих юмрук в неговото коляно. Той ахна и когато се преви от болка, аз се извих и забих лакът в корема му. Начинът, по който изпъшка ми се стори толкова хубав, подкладе нещо примитивно вътре в мен.

Лакътят ми му изкара въздуха, не му даде възможност да изкрещи. Докато той стоеше слисан, аз плъзнах глезен към неговия и той тупна назад на пода.

Беше по-едър от мен. Ако се възстановеше, щеше да ме надвие, затова скочих върху него и вдигнах юмрук, готова да го фрасна в тъпото лице.

Спрях разтреперана. Бях бясна. Същевременно ми беше студено, чувствах се спокойна, както когато влизах в бой с креляните. Сякаш контролирах всичко, същевременно бях напълно извън контрол.

Досадник ме зяпаше, застинал на място, напълно потресен. Това негово тъпо лице. Това гадно подсмихване. Всички говореха така с мен. Това мислеха за мен!

— Леле! — ахна Нед. — Ангели небесни!

Коленичих върху Досадник, разтреперана, с вдигната ръка.

— Леле и още как! — повтори Нед и коленичи до нас. — Пумпал, това беше невероятно. Ще ме научиш ли?

Погледнах го.

— Не учим ръкопашен бой — продължи той и направи някакви остри движения с ръце. — Коб разправя, че било безсмислено, но какво ще стане, ако някой крелянин се опита — нали се сещаш — да ми скочи в някоя уличка?

— Никой никога не е виждал жив крелянин, глупако — озъби се Драйфа.

— Да, ами ако е така, защото те нападат хората в уличките? Мислила ли си по този въпрос?

Погледнах Досадник. Чух, че си поемам въздух на едри глътки.

— Пумпал — обърна се към мен Нед. — Всичко е наред. Ти просто ни показваше техники за ръкопашен бой, нали? Как успя да направиш този номер? Два пъти по-дребна си от Джорген.

Спокойствие. Дишай.

— Два пъти ли? — обади се Артуро. — Държа да подчертая, че това означава, че е половин метър висока. Математиката ти нещо не я бива.

Отдръпнах се от Досадник, който изпусна сдържания дъх и се отпусна. Еф Ем изглеждаше ужасена, а Нед вдигна възторжено палци. Артуро клатеше глава. Кималин беше покрила уста с ръка, докато Драйфа — не разбрах какво мисли. Беше кръстосала ръце и ме оглеждаше замислено.

Джорген се надигна неуверено, притиснал ръка към корема.

— Тя удари висшестоящ. Тя нападна друг член на ескадрата!

— Тя малко попрекали, да — заговори Нед. — Но ти си го просеше, Джорген. Нищо чак толкова не е станало, нали? Не може ли да забравим за случката?

Джорген ме погледна и се намръщи.

Не. Това нямаше да остане забравено. Този път си бях навлякла сериозни неприятности. Срещнах погледа му, след това — най-сетне — си грабнах раницата и си тръгнах.