Брандън Сандърсън
Към небето (38)

34.

Тътрех се по сухата, прашна земя. Компасът ме водеше в правилната посока, което беше важно, защото всичко ми се струваше същото тук, на повърхността.

Стараех се да не мисля. Мисленето беше опасно. Почти не познавах Бим и Утринна роса, а смъртта им ме остави разтърсена за седмици наред. Драйфа обаче ми беше партньор.

Имаше и още. Тя беше като мен. Поне беше такава, на каквато се преструвах и аз. Обикновено беше на крачка пред мен, водеше нападенията.

В нейната смърт видях себе си.

Стига. Никакво мислене.

Това обаче не спря чувствата. Дупката у мен, болката от отворената рана. След това нищо вече нямаше да бъде същото. Вчера не отбеляза единствено смъртта на приятелка. Този ден отбеляза смъртта на способността ми да се преструвам, че тази война е — във всяко отношение — нещо велико.

Радиото ми запримигва. Натиснах копчето.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Сигурна ли си, че това пътуване е разумно? Аз не притежавам способността да изпитвам притеснение, но…

— Предпочитам да остана сама — заявих. — Ще ти се обадя утре или някъде там. — Изключих радиото и го натъпках в раницата, където бях сложила малко месо от плъх и вода за пътуването. Ако не ми стигнеше, щях да отида на лов. Може би щях да потъна в пещерите и никога повече да не се върна. Щях да се превърна в номад, също като клана ми преди създаването на Висина.

И никога повече ли нямаше да летя?

Просто върви, Спенса, казах си аз. Престани да мислиш и върви.

Беше съвсем просто.

Това можех да го направя.

Бях на два часа извън Висина, когато някакъв звук разкъса тишината и аз се обърнах към приближаващ хавъравтомобил. Летеше на три метра над земята и оставяше плътна следа от прах. Да не би някой да беше предупредил адмирала? Да не би да е изпратила военна полиция с някоя измислена причина, поради която нямах право да съм тук.

Не… Когато приближи, познах синия автомобил. Беше на Джорген. Изглежда му бяха подменили енергийната матрица.

Изпъшках, след това се обърнах напред и продължих да вървя. Той спря до мен и сниши автомобила, така че главата му беше едва на метър над моята.

— Пумпал? Наистина ли възнамеряваш да изминеш пеша осемдесет километра?

Не отговорих.

— Ти наясно ли си, че тук навън е опасно? — продължи Джорген. — Трябва да ти наредя да се върнеш. Ами ако попаднеш сред дъжд от отломки?

Свих рамене. Живеех близо до повърхността от месеци и беше опасно един-единствен път, когато открих пещерата на Ем-бот.

— Спенса — повика ме Джорген. — В името на Северната звезда, качвай се. Аз ще те откарам.

— Ти нямаш ли някое събитие за напудрени богаташи, на което да отидеш?

— Родителите ми все още не знаят, че сме в медицински отпуск, така че съм свободен като теб.

Аз? Свободна? Прииска ми се да се изсмея в лицето му.

Но пък той имаше кола. Това щеше да превърне пътуването, което щеше да трае няколко дни, в няколко часа. Мразех го, задето ми даваше тази възможност, тъй като исках да остана сама. Може би за да страдам. Част от мен знаеше, че няма да се добера до тялото на Драйфа с провизиите в раницата си. Сигурно след ден ходене щях да бъде принудена да се върна.

— Искам да дойда с теб — рече Джорген. — Идеята е супер. Драйфа… тя го заслужава. Донесох материали за погребалната клада.

Престани да се оказваш прав, Джорген, помислих си аз. Накрая заобиколих автомобила и се качих до него. Прахта се беше наслоила чак до бедрата ми и се размаза по вътрешността на автомобила, но той изглежда не забеляза.

Натисна дросела и ние полетяхме над земята. Колата имаше малък подемен пръстен, нямаше бустер, единствено основни тласкачи, но толкова близо до земята имах чувството, че пътуваме по-бързо, отколкото в действителност. Особено след като нямаше покрив и вятърът рошеше косата ми.

Оставих движението да ме хипнотизира.

— Искаш ли да поговорим? — попита той.

Не отговорих. Нямах какво да кажа.

— Добрият командир би трябвало да умее да помага на ескадрата си, когато хората имат проблеми — заяви той. — Ти нямаше как да я спасиш, Пумпал. Нищо не можеше да направиш.

— Мислиш, че тя трябваше да катапултира — обърнах се към него.

— Ами… Това вече няма значение.

— Мислиш, че тя не трябваше да упорства и да го свали. Мислиш, че не се е съобразила с протокола и не е трябвало да лети сама. Мислиш си го. Знам, че е така. Ти я съдиш.

— Сега ми се сърдиш на мен за неща, които може би мисля.

— За какво тогава мислиш? Съдеше ли я?

Джорген не отговори. Продължи да шофира, вятърът раздухваше добре поддържаната му, съвършена коса.

— Защо трябва през всичкото време да си такова дърво? — попитах. — Защо предложенията ти за „помощ“ винаги звучат така, сякаш цитираш наръчник? Ти да не си някоя мислеща машина? Наистина ли те е грижа?

Той трепна и аз стиснах очи. Знаех, че го е грижа. Нали го видях онази сутрин в класната стая, докато се опитваше да спаси Утринна роса в симулация. Повтаряше отново и отново.

Думите ми бяха тъпи. Необмислени.

Това се получаваше, когато не мислех.

— Защо изобщо ме търпиш? — попитах. Отворих очи и облегнах глава назад, погледнах към пояса отломки над нас. — Защо не ме издаде, когато съсипах автомобила ти, когато те нападнах или поне още десет пъти.

— Ти спаси живота на Нед.

Обърнах глава и погледнах Джорген. Той шофираше, вперил поглед напред.

— Ти последва приятеля ми в търбуха на звяр — продължи той. — И го изтегли за яката на безопасно място. Дори преди това знаех. Ти си непокорна, устата и… и много ме дразниш. Когато обаче летиш, Пумпал, летиш като част от екип и опазваш хората ми живи.

Той ме погледна, очите ни се срещнаха.

— Ругай ме колкото искаш, заплашвай ме, каквото пожелаеш. Докато летиш, както вчера, докато защитаваш останалите, искам да си в моя отбор.

— И въпреки това Драйфа загина — подчертах. — Кималин напусна.

— Драйфа загина, защото беше безотговорна. Странница напусна, защото се чувства неспособна за тази работа. Тези проблеми, също както твоето непокорно отношение, са по моя вина. Моя работа е всичко в ескадрата ми да тиктака.

— Ако ти дават невъзможни задачи, защо просто не те накарат да надвиеш креляните съвсем сам? Това е точно толкова вероятно, колкото да накараш останалите от нас да…

Той се напрегна, вперил очи напред и аз разбрах, че е приел думите ми като обида. Ангели небесни.

Най-сетне минахме покрай батареята с наземни оръдия и Джорген им се обади, за да не се включат сензорите им за близост. Те го пуснаха без въпроси щом спомена кой е — син на Първи гражданин.

След като подминахме оръдията, се оказа изненадващо лесно да открием смазания изтребител на Драйфа. Той се беше влачил повече от сто метра и бе оставил широка бразда в прашната земя. Беше се раздробил на три едри парчета. Задната част на фюзелажа с бустера очевидно се бе откъснала най-напред. Докато обикаляхме около него, открихме средната част на фюзелажа — каквото бе останало от него, — оставил огромно черно петно на земята. Енергийната матрица беше експлодирала след като се бе ударила в скали и бе унищожила подемния пръстен. Оттам беше дошла светлината, която видях.

Малко парче от предната част — с кокпита — се бе откъснало и продължило още по-напред. Сърцето ми се сви, когато видях разкривените останки на кокпита, смазани в купчина скали отпред.

Джорген приземи хавъравтомобила и аз скочих долу, втурнах се напред. Скочих върху първите скали, след това се качих на други, издрах си пръстите. Трябваше да се кача достатъчно високо, за да видя смазаната кабина. Трябваше да знам. Изтеглих се на висок камък, откъдето погледнах надолу към счупения капак.

Тя беше там.

Част от мен не вярваше, че ще я намеря. Част от мен се надяваше, че Драйфа все някак е успяла да се измъкне от смазания изтребител — че е тръгнала да се връща, ранена, но жива. Самоуверена, както винаги.

Това бе просто фантазия. Защитният й костюм отчиташе жизнени показатели и ние всички имахме трансмитери за спешни случаи, които да активираме, ако имаме нужда от спасяване. Ако Драйфа беше оцеляла, ЗСД щяха да знаят. Един поглед потвърди, че тя сигурно е загинала при първия удар. Беше смазана — притисната от разкривения метал на пилотската кабина.

Извърнах поглед, студ нахлу в гърдите ми. Болка. Празнота. Погледнах към белега на земята, оставен от кораба й, докато се е разбивал. Тази дълга линия сякаш показваше, че накрая тя е успяла да изправи кораба си в хоризонтално положение, че се е доближила до позиция на плъзгане.

Значи почти беше успяла. С отнесено крило и счупен подемен пръстен, тя почти бе успяла да се приземи.

Джорген изпъшка, докато се качваше. Подадох му ръка, но понякога забравях колко съм дребна в сравнение с някой като него. Той едва не ме събори, когато дръпна ръката ми.

Качи се с усилие на камъка до мен и погледна бързо Драйфа. Пребледня и се обърна настрани, седна на горната част на скалата. Аз стиснах зъби, след това се насилих да се кача в кокпита и да сваля значката на Драйфа от окървавения й пилотски костюм. Най-малкото, което можехме да направим, бе да върнем значката на семейството й.

Погледнах раздраното лице на Драйфа, единственото й останало око се взираше напред. Дръзка до самия край, не че това й беше помогнало. Смела… страхлива… тя си оставаше мъртва, така че какво значение имаше?

Почувствах се като ужасна приятелка заради тези мисли. Затворих окото й, след това излязох и избърсах ръце в гащеризона си.

Джорген кимна към автомобила.

— Нося нещата за клада в багажника.

Спуснах се долу със светлинното въже и той ме последва. В багажника на колата имаше масло и сноп дърва, което ме изненада. Очаквах въглища. Той наистина беше богат, след като се бе добрал до подобно нещо. Качихме се отново в кораба, след това изтеглихме вързопа със светлинното въже.

Започнахме да трупаме дървата в пилотската кабина, едно по едно.

— Така са го правели прадедите ни — обясни Джорген, докато работехме. — Изгори кораба в океана.

Кимнах и се запитах колко ли ниско мнение имаше той за образованието ми, ако предполагаше, че не знам това. Нито един от нас не беше виждал океан, разбира се. На Метален рой нямаше такива неща.

Излях масло върху дървата и тялото, след това отстъпих назад и Джорген ми подаде запалката. Запалих малка съчка, след това я хвърлих върху капака.

Неочаквано лумналите пламъци ме изненадаха и по челото ми изби пот. Двамата се отдръпнахме и най-сетне се качихме на по-висока скала.

По традиция приветствахме пламъците.

— Върни се при звездите — рече Джорген — офицерската част. — Лети сред тях, воине.

Това не беше цялата елегия, но бе достатъчно. Седнахме на камъните, за да наблюдаваме — по традиция — докато огънят не угасна. Потрих значката на Драйфа, върнах й блясъка.

— Аз не съм дързък — рече Джорген.

— Какво? Мислех, че си расъл в дълбоките пещери.

— Искам да кажа, да, от Дръзки съм, от пещерите на Дръзки. Само че не се чувствам дързък. Не знам как да бъда такъв като теб. И като Драйфа. Още от дете всичко за мен беше предначертано. Как да следвам великите речи — да се противопоставя на креляните, да се противопоставя на съдбата ни — след като всичко, което правя, е предопределено от седем правила?

— Поне си имал уроци по летене и влезе безпроблемно в ЗСД. Поне можеш да летиш.

Той сви рамене.

— Шест месеца.

— Моля?

— Това е времето, с което разполагам след като завърша, Пумпал. Сложиха ме в класа на Коб, защото се предполага, че е най-безопасният за кадетите — и щом завърша, ще летя шест месеца. Тогава ще имам достатъчно богато досие като пилот, за да ме уважават връстниците ми, и семейството ми ще ме изтегли.

— Могат ли да го направят?

— Да. Сигурно ще представят нещата като спешен случай в семейството — че има спешна нужда да заема длъжност в управлението по-скоро от очакваното. Ще прекарам останалата част от живота си по срещи, ще посреднича за татко със ЗСД.

— А някога ще имаш ли възможност… да летиш?

— Мога да излизам за удоволствие. Но как може да се сравни с летенето на истински изтребител в битка? Как да излизам за едното удоволствие. — Той вдигна поглед към небето. — Татко открай време се страхува, защото много обичам да летя. Честно да ти кажа, по време на упражнения — преди да започна официалното си обучение — мислех, че две крила ще ми помогнат да избягам от наследството му. Само че аз не съм дързък. Ще направя онова, което се очаква от мен.

— Хм — изсумтях.

— Какво?

— Никой не нарича твоя баща страхливец. А ти… ти все още живееш в неговата сянка. — По някакъв начин Джорген беше впримчен също като мен. Всичките му заслуги не можеха да му купят свобода.

Двамата гледахме как жаравата на кладата гасне, докато небето притъмняваше, а древните светлини помръкваха. Разказахме си няколко спомена за Драйфа — въпреки че никой от нас не беше присъствал, когато екипът ни вечеряше и знаехме нещата от втора ръка.

— Тя беше като мен — заявих най-сетне, когато час по-късно огънят угасна. — Много повече от мен напоследък.

Джорген не ме попита какво имам предвид. Просто кимна и на отблясъците — светлината на няколко въгленчета все още се отразяваше в очите му — лицето му не ми се струваше толкова подходящо за удари, колкото преди. Може би защото забелязах чувствата зад маската на авторитарното съвършенство.

Когато и последните искри от огъня угаснаха, ние станахме и отново отдадохме чест. Джорген слезе при автомобила си и обясни, че трябва да се обади на семейството си. Аз останах на високата скала и отново погледнах следата, останала от катастрофата на Драйфа.

Винях ли я, че похаби живота си? Или я уважавах, задето отказа — на всяка цена — да бъде заклеймена като страхливка? Можех ли да изпитвам едновременно и двете?

След като тя почти бе успяла, мислех си аз и забелязах почти здравото крило наблизо. Назад беше опашката на корпуса. Откъсната, сама.

Включително и бустера.

В този момент осъзнах нещо. Щяха да минат седмици преди някой да дойде, за да огледа останките. Ако се питаха къде е бустерът, сигурно щяха да предположат, че се е взривил в първоначалното попадение на деструкторен огън.

Де да можех някак да го пренеса до пещерата…

Нямаше да е равносилно на кражба от мъртвец. Ангели небесни, самата Драйфа щеше да ми каже да взема бустера. Щеше да иска да летя и да се бия. Как точно щях да го отнеса обратно? Той със сигурност щеше да е много по-тежък, отколкото можех да нося…

Погледнах седналия в колата си Джорген. Смеех ли да го направя?

Имах ли друг избор? Видях вериги в багажника, докато разтоварвахме дървата…

Слязох от скалите и се насочих към колата, приближих се точно когато той изключваше радиото.

— Все още няма спешни случаи — заяви той. — Но трябва да вървим.

Поколебах се за момент и най-сетне попитах:

— Джорген, какъв товар може да поеме колата ти?

— Голям. Защо?

— Готов ли си да направиш нещо, което звучи малко откачено?

— Като да излезем и да организираме наше си погребение за приятелка ли?

— Още по-откачено — натъртих. — Но имам нужда да го направиш, без да задаваш много въпроси. Престори се, че съм полудяла от мъка или нещо подобно.

Той ме погледна предпазливо.

— Какво точно искаш да направя?