Брандън Сандърсън
Към небето (3)

1.

Дебнех внимателно врага в пещерата.

Бях си свалила ботушите, за да не проскърцват. Бях махнала и чорапите, за да не се подхлъзна. Скалата под краката ми беше приятно хладна, докато правех безшумна крачка напред.

На тази дълбочина единствената светлина идваше от бледото излъчване на червеите на тавана, които се хранеха с влагата, която се просмукваше през пукнатините. Трябваше да седиш минути наред в мрака, за да могат очите ти да се приспособят на бледата светлина.

Ново потрепване в сенките. Ето там, близо до онези тъмни буци сигурно се намираха укрепленията на врага. Застинах както бях клекнала, ослушвах се, за да доловя как врагът драска по скалите, докато се придвижва. Представих си крелянин: ужасяващо извънземно с червени очи и тъмна броня.

С уверена ръка — мъчително бавно — вдигнах пушката на рамо, притаих дъх и стрелях.

Наградата ми беше писък на болка.

Супер!

Докоснах китката и активирах светлинната гривна на татко. Тя оживя с червеникавооранжев отблясък и за миг ме заслепи.

Тогава се втурнах напред, за да си прибера наградата: един мъртъв плъх, проснал се на земята.

На светлината сенки, които си бях представяла като вражески укрепления, се оказаха скали. Врагът ми беше охранен плъх, а пушката самоделен харпун. Девет години и половина бяха минали от онзи съдбовен ден, когато се качих на повърхността с татко, но въображението ми беше по-мощно от когато и да било. То ми помагаше да разчупя монотонността, да се преструвам, че правя нещо много по-вълнуващо от лова на плъхове.

Вдигнах мъртвия гризач за опашката.

— Сега вече познаваш размаха на гнева ми, долен звяр.

Оказа се, че странните малки момиченца порастват и стават странни млади жени. Аз обаче прецених, че е най-добре да практикувам моите подигравки за времето, когато наистина щях да се бия с креляни. Бабчето ме научи, че великият воин знае как да си вдъхне сили, за да пропъди страха и несигурността и да ги внуши на врага.

Натъпках придобивката си в торбата. С този ставаха осем — нелош улов. Щях ли да имам време за още един?

Погледнах към светлинното въже — на гривната, в която се прибираше, имаше малък часовник до скалата за зареждане. 0900. Изглежда беше време да се връщам; не можех да изпусна прекалено много от училище.

Метнах торбата на рамо, взех си харпуна — бях го изработила от ненужни части, които бях открила в пещерите — и се отправих към дома. Следвах картите, които бях начертала сама и непрекъснато обновявах в една малка тетрадка.

От една страна ми беше мъчно, че се връщам и оставям тихите пещери. Те ми напомняха за татко. Освен това ми харесваше колко е… колко е празно тук. Никой не ми се подиграваше, никой не ме зяпаше, никой не шушукаше обиди, докато не бях принудена да защитя честта на семейството с юмрук в тъпото му лице.

Спрях на познато разклонение, където подът и таванът отстъпваха пред странни метални шарки. Кръгове, обозначени със сложни писания, покриваха и двете повърхности; все си мислех, че това са древни карти на галактиката. В далечния край на нишата огромна древна тръба излизаше от скалата — една от многото, които пренасяха вода през пещерите, пречистваха я и я използваха, за да охлаждат машините. От един шев капеше вода в кофата, която бях оставила и тя бе наполовина пълна, затова отпих жадно. Беше хладна, освежаваща, с привкус на нещо метално.

Не знаехме много за хората, които бяха построили тази машинария. Също като пояса отломъци, това е било тук, когато малкият ни флот се разбил на планетата. Били са хора, тъй като написаното на места като тавана и пода на тази ниша бе на човешки езици. Колко далечна връзка имахме с тях си оставаше загадка дори сега. Нито един от тях не живееше вече тук, а разтопените места и древни останки на повърхността издаваха, че са водили своя война.

Налях останалата част от водата в манерката си, след това погалих с признателност широката тръба, върнах кофата на място и продължих. Машината сякаш откликна на допира ми с далечно, познато жужене. Последвах звука и скоро приближих до място от лявата страна, където камъкът прекъсваше.

Влязох в дупката и погледнах Огнен рай. Родната ми пещера и най-големият подземен град, който съставляваше съюза Дръзки. Наблюдателницата ми беше на високо място, осигуряваше ми зашеметяваща гледка на просторна пещера, пълна с тесни апартаменти, построени като кутийки, които се разцепваха една друга.

Мечтата на баща ми се беше сбъднала. Като разбиха креляните онзи ден преди девет години, новоизлюпените пилоти на изтребители бяха вдъхновили създаването на нация. Десетките навремето номадски кланове се бяха събрали, колонизирали Огнен рай и пещерите около него. Всеки клан пазеше името си, което отвеждаше към кораба или онази част от кораба, на която са работили. Моят клан беше Механикови — от старото название на екипа по поддръжка на двигателя.

Всички заедно се наричахме Дръзки. Името беше заимствано от флагманския кораб.

Както може да се предполага, когато се събрахме, привлякохме вниманието на креляните. Извънземните все още се опитваха настървено да унищожат човешката раса, така че войната продължи и ние имаме нужда от непрекъснат поток от изтребители и пилоти, които да защитават новосъздадената нация.

Над сградите на Огнен рай се извисяваше апаратът: древна работилница за топене и рафиниране на метали, които изпомпваха разтопени скали от долу, след това създаваха части за построяването на изтребители. Апаратът бе и невероятен, и уникален; въпреки че машини в други пещери осигуряваха топлина, електричество или филтрирана вода, единствено апаратът на Огнен рай беше в състояние да осигури сложната изработка.

Горещина бликаше от пукнатината и по челото ми избиха капки пот. Огнен рай беше жежко място заради рафинерии, фабрики и цистерни с водорасли. Макар да беше добре осветено, вътре цареше сумрак с червено-оранжевата светлина от рафинериите, която блестеше над всичко.

Оставих пукнатината и тръгнах към старо шкафче за инструменти, което бях открила в стената тук. Заключалката му изглеждаше — на пръв поглед — като всяка друга част от каменния тунел и затова бе сравнително сигурно място. Отворих го и вътре видях малкото си тайни вещи. Части за харпуна, резервната ми манерка, пилотската значка на татко. Потрих я за късмет, след това прибрах светлинната гривна, тетрадката с картите и харпуна в шкафчето.

Извадих грубо копие с каменно острие, затворих, след това метнах торбата на рамо. Осем плъха бяха изненадващо неудобни за носене, особено когато — дори на седемнайсет — имаш тяло, което отказва да стане по-високо от метър и петдесет и един.

Тръгнах към обичайния вход на пещерата. Двама от сухоземните войски — които почти никога не участваха в истински битки — пазеха входа. Макар да ги познавах и да си говорехме на малки имена, те ме накараха да отстъпя настрани, докато уж искаха разрешение, за да ме пуснат да вляза. Истината бе, че им доставяше удоволствие да ме карат да чакам.

Това се случваше всеки ден. Всеки проклет ден.

Най-сетне Алуко пристъпи към мен и започна да преглежда подозрително торбата.

— Каква точно контрабанда очакваш да внеса в града? — попитах го аз. — Камъчета? Мъх? Може би скали, които са обидили майка ти?

Той погледна копието ми, сякаш се питаше как съм успяла да хвана осем плъха с такова просто оръжие. Нека се чуди. Най-сетне тикна торбата в ръцете ми.

— Заминавай, страхливке.

Сили. Вирнах брадичка.

— Някой ден — заявих — ще чуеш името ми и сълзи на благодарност ще се появят в очите ти, когато си помислиш какъв си късметлия, че навремето си помагал на дъщерята на Преследвача.

— Предпочитам да забравя, че съм те познавал. Заминавай.

Все така с вдигната глава влязох в Огнен рай, след това се насочих към Великия индустриален хълм, името на квартала ми. Връщах се по времето, когато смените свършваха и се разминавах с работници в разноцветни гащеризони, всеки цвят показваше мястото им при голямата машина, която поддържаше съюза Дръзки — и войната срещу креляните. Работници в канализацията, техници по поддръжката, специалисти по водораслите.

Нямаше, разбира се, пилоти. Пилотите, които не бяха дежурни, оставаха дълбоко в пещерите като резерва, докато дежурните живееха в база Висина, същата база, която баща ми беше загинал, за да защити. Тя вече не беше тайна, но се беше разраснала до голяма инсталация на повърхността и там имаше десетки самолети с цялата пилотска структура, както и тренировъчна част. Там щях да живея от утре, след като издържа изпита и стана кадет.

Минах под огромната метална статуя на Първите граждани: група хора, които държаха символични оръжия, протегнали ръце към небето, заели предизвикателни пози, зад тях се издигаха кораби и оставяха ленти от метал. Може и да пресъздаваше образите на онези, които бяха водили битката за Висина, но татко не беше сред тях.

Следващият завой ме отведе до апартамента ни, една от многобройните метални кутийки, които излизаха от централна, по-голяма. Нашата беше малка, но достатъчно голяма за трима, особено откакто прекарвах дните си в пещерите, за да ловувам и проучвам.

Мама не беше вкъщи, но открих бабчето на покрива да навива водорасли, за да ги продава на нашата количка. На мама не й беше позволена официална работа заради онова, което се предполагаше, че е направил татко, затова се налагаше да преживяваме като вършим нещо необичайно.

Бабчето вдигна поглед, когато ме чу. Казваше се Бека Нощносянкова — аз носех нейната фамилия — но дори онези, които едва я познаваха, я наричаха бабче. Преди няколко години изгуби почти напълно зрението си и сега очите й бяха млечно бели. Тя се беше прегърбила и работеше с тънките си като клечки ръце. Независимо от всичко си оставаше най-силният човек, когото познавах.

— О-о-о — започна тя. — Тези стъпки май са на Спенса! Колко улови днес?

— Осем! — Стоварих плячката пред нея. — Няколко са особено сочни.

— Сядай, сядай — нареди бабчето и отмести настрани рогозката, пълна с водорасли. — Дай да ги почистим и да ги сготвим! Ако побързаме, ще ги приготвим, за да може майка ти да ги продаде още днес, а аз ще ощавя кожите.

Май трябваше да отида в час — бабчето бе забравила отново — но какъв беше смисълът? Тези дни само ни четяха лекции за различни длъжности, които могат да се изпълняват в пещерите. Аз вече си бях избрала каква да бъда. Въпреки че тестът за пилоти се предполагаше, че е тежък, ние с Родж учехме от десет години. Щяхме със сигурност да издържим. Защо тогава ми трябваше да слушам колко е велико да си работник при водораслите или нещо подобно?

Освен това, тъй като трябваше да ми остава време за лов, пропусках доста часове, така че изобщо не бях подходяща за останалите длъжности. Редовно посещавах часовете, свързани с летенето — поддръжка и поправка на изтребители, математика, военна история. Всички други часове, на които успявах да присъствам, бяха просто бонус.

Седнах и помогнах на бабчето да одере и изкорми плъховете. Тя работеше чисто и ефикасно, по усет.

— За кого — попита тя с наведена глава и почти затворени очи, — искаш да ти разкажа днес?

— За Беулф.

— А, краля на гетите ли? Няма ли да бъде за Лейф Ериксон? Той беше любимецът на баща ти.

— Да не би да е убил дракон?

— Открил е нов свят.

— С дракони ли?

Бабчето прихна.

— Змия с пера, според някои легенди, но не знам да са се били. А Беулф е бил велик човек. Той е от прадедите ти. Чак на стари години сразил дракон; първо се прочул, като се биел с чудовища.

Работех безмълвно с ножа, дерях и изкормвах плъховете, отделях месото и го хвърлях в гърнето, където да се задушава. Повечето хора в града преживяваха на паста от водорасли. Истинско месо — от добитък или прасета, отглеждани в пещерите на специално осветление и със специална апаратура — беше истинска рядкост за всекидневното меню. Затова се купуваха плъхове.

Обичах начина, по който бабчето разказваше истории. Гласът й омекваше, когато чудовищата се разсъскваха, след това зазвучаваше гръмко, когато героите постигаха велики дела. Тя работеше чевръсто, докато редеше приказки за древния викингски герой, който помогнал на датчаните, когато били в нужда. Той бил воин, когото всички обичали, който се биел храбро, дори срещу по-многоброен и силен противник.

— И когато чудовището се притаило, за да умре на спокойствие — разказваше бабчето, — героят вдигнал цялата ръка и рамо на Грендел като зловещ трофей. Той бил отмъстил за кръвта на падналите, доказал се със сила и доблест.

Под апартамента ни се чу цъкане. Мама се беше прибрала. Засега нямаше да обръщам внимание на този факт.

— Той — попитах — с голи ръце ли изтръгнал ръката?

— Бил е силен — уточни бабчето, — и истински воин. Но бил от стареите, които се биели с ръце и мечове. — Тя се приведе напред. — Ти ще се биеш умело и с двете ръце, и с ум. Когато пилотираш звезден изтребител, няма да ти се налага да изтръгваш ръце. Правиш ли си упражненията?

Извих очи.

— Видях те — повиши глас бабчето.

— Нищо не си видяла.

— Затвори очи.

Затворих очи и отпуснах глава назад, вдигнах очи към тавана на пещерата, далече над нас.

— Вслушай се в звездите — нареди бабчето.

— Чувам единствено…

— Вслушай се в звездите. Представи си, че летиш.

Въздъхнах. Обичах бабчето и приказките й, но тази част винаги ме отегчаваше. Въпреки това се стараех да направя онова, на което тя ме учеше — седях с отпусната назад глава и се опитвах да си представя, че се извисявам нагоре. Постарах се да накарам всичко около мен да избледнее, да си представя как ярко блестят звездите.

— Навремето правех това упражнение — спомни си тихо бабчето, — с мама, докато бяхме в машинното на Дръзки. Работехме на самия флагман, боен кораб, по-голям от цялата тази пещера. Седях и слушах жуженето на двигателите и нещо друго. Звездите.

Опитах се да си я представя като малко момиче и това донякъде ми помагаше. Докато бях със затворени очи, имах чувството, че се рея. Извисявам се нагоре…

— Ние от машинното — продължи бабчето — бяхме странни на фона на останалите от екипажа. Те ни имаха за странни, но благодарение на нас корабът се движеше. Ние осъществявахме пътуването сред звездите. Мама казваше, че е така, защото чуваме звездите.

Стори ми се… за секунда… че чувам нещо там далече. Дали не беше въображението ми? Далечен, чист звук…

— Дори след като катастрофирахме тук, ние, хората от машинното, останахме заедно — продължи бабчето. — Кланът Механикови. Ако другите разправят, че си странна, то е защото си спомнят това и може би се страхуват от нас. Това е наследството ти. Наследството на воини, които са пътешествали сред звездите и ще се върнат сред звездите. Слушай.

Изпуснах дълга въздишка за успокоение, когато — каквото и да беше онова, което ми се стори, че чух — заглъхна. Отворих очи и за секунда останах шокирана, че съм отново на покрива, заобиколена от червеникавата светлина на Огнен рай.

— Поддържали сме двигателите — повторих аз, — и сме движели кораба, нали? Това какво общо има с воините? Нямало ли е да е по-добре да стреляме?

— Единствено глупакът си въобразява, че оръжията са по-важни от стратегията и движението! — обясни бабчето. — Утре ще ти разкажа отново за Сун Дзъ, най-великия генерал на всички времена. Той показал, че позицията и подготовката печелят войни — не мечовете и копията. Забележителен човек е бил този Сун Дзъ. Той е от прадедите ти, да знаеш.

— Предпочитам Чингис хан — отвърнах.

— Тиранин и чудовище — отсече бабчето, — въпреки че има много, на което да се научиш от живота на великия хан. Разказвала ли съм ти за сърцатата кралица Боудика, застанала начело на въстание срещу римляните? Тя също е…

— От прадедите ли? — намеси се мама и се качи по стълбата от външната страна на сградата. — Била е от келтските племена. Беулф е бил швед, Чингис хан монголец, а Сун Дзъ китаец. И всички тези хора се предполага, че са прадеди на дъщеря ми, така ли?

— Всичко от старата земя е нашето наследство! — опъна се бабчето. — Ти, Спенса, си от хилядолетен род на воини, който стига до старата земя и най-чистата й кръв.

Мама изви очи. Тя бе моя пълна противоположност — висока, красива, спокойна. Видя плъховете, след това скръсти ръце и ме погледна.

— Може и да има кръвта на воини, но днес е закъсняла за училище.

— Тя е в училище — натърти бабчето. — Важното.

Станах и избърсах ръце в един парцал. Знаех как Беулф ще се изправи срещу чудовища и дракони… но как щеше да се изправи пред майка си в ден, когато би трябвало да е на училище? Задоволих се със свиване на рамене.

Мама ме погледна.

— Той е загинал — заяви тя. — Беулф е загинал, докато се е сражавал с дракона.

— Бил се е дори след като силите са го напуснали! — поправи я бабчето. — Той поразил звяра, макар това да му е коствало живота. И осигурил нечуван мир и просперитет на хората си! Всички велики воини са се борили за мир, Спенса. Не го забравяй.

— Най-малкото — обади се отново мама — са се били за ирония. — Тя погледна отново плъховете. — Благодаря. Но сега върви. Утре не е ли тестът за пилоти?

— Готова съм за теста — отвърнах. — Днес е ден, в който да науча за неща, които не са ми нужни.

Мама ме погледна строго. Всеки велик воин знае кога е сразен, затова прегърнах бабчето и прошепнах:

— Благодаря.

— Душа на воин — прошепна в отговор тя. — Не забравяй упражненията си. Вслушвай се в звездите.

Усмихнах се, след това тръгнах и се измих набързо преди да се отправя към училище и, както се надявах, последния си ден там.