Брандън Сандърсън
Към небето (35)

31.

Полетът ми с Ем-бот, макар и кратък и през повечето време по права линия, успешно засенчи следващите две седмици симулации.

Изпълнявах маневра, преследвах крелянски кораб със серия от остри завои около отломки, а Драйфа беше до крилото ми. Само че мислите ми се отнесоха. Крелянският кораб се измъкна.

— Ей! — извика Кималин, когато се прегрупирахме. — Хора, видяхте ли? Не катастрофирах!

Слушах с половин ухо — все още разсеяна — докато те си говореха.

— Аз обаче катастрофирах — призна Еф Ем. — Ударих се в отломък и се озовах на земята в огнена купчина.

— Вината не е твоя! — отвърна Кималин. — Както Светицата казва, истинският провал е изборът ти да се провалиш.

— Освен това, Еф Ем — добави Артуро, — ти си катастрофирала по-малко, отколкото останалите от нас, взети заедно.

— Както е тръгнало, няма дълго да запазя това постижение — оплака се тя.

— Ти действаш като провокатор с тази днешна катастрофа — обади се Драйфа, — защото никой не го очакваше от теб. Това е бунт от твоя страна.

Еф Ем се изкиска тихо.

— Можете да направите онова, което никой не очаква от вас — обърна се към нас Джорген, — и поне веднъж да се подредите в права редица. Амфи, виждам те.

— Добре де, добре — рече Артуро и закръжи с изтребителя си, за да застане на място. — Въпреки че, технически погледнато, Джорген е катастрофирал по-малко от теб, Еф Ем. Летял е два пъти по-малко. Много е трудно да се надуваш, след като само се оплакваш и раздаваш заповеди.

— Както Светицата казва — намеси се Кималин сериозно, — истинският провал е, когато сам избереш да се провалиш.

Джорген не каза нищо, за да се защити, въпреки че ми се стори, че си пое дълбоко въздух. Намръщих се. Истина бе, че Джорген се отдръпваше и ни наблюдаваше как правим упражнения, и в повечето случаи ни инструктираше, вместо да лети. Но може би останалите щяха да реагират различно, ако знаеха, че той остава до късно и се упражнява сам.

Неочаквано се засрамих. И за позивната на Джорген, и за начина, по който останалите се държаха с него, вината беше моя, поне отчасти. Той не заслужаваше всичко това. Да, истина е, че той можеше да е нетърпим, но се стараеше да даде най-доброто от себе си.

Когато Коб ни изпрати за нова битка, аз си спомних думите на Дърдорко.

Ами аз? И аз ли съм страхливец, Спенса?

Сигурна бях, че не е. Само че аз през цялото си детство се бях придържала към едно простичко правило, подсилено от приказките на бабчето. Добрите хора бяха смели. Лошите бяха страхливци. Знаех, че татко бе добър човек, така че за мен беше очевидно, че няма начин да е избягал. Край на историята. Затваряме книгата.

Ставаше ми все по-трудно да се вържа за това черно-бяло въже. Бях обещала на Драйфа, че няма да съм страхливка. Но нима имаше страхливец, който възнамеряваше да се обърне и да хукне? Никога не бях и помисляла, че мога да избягам от битка, но все още се изненадвах от истинските чувства на пилот. Колко много ме болеше, когато изгубихме Бим и Утринна роса, колко смазана се чувствах понякога.

Възможно ли бе нещо подобно за кратък момент да стане причината татко да избяга? И ако се беше случило, можех ли да се зарека, че няма някой ден да направя съвсем същото?

Заобиколих един отломък и едва не закачих крилото на Драйфа.

— Стига, Пумпал — обади се тя. — Мисли над играта. Не откъсвай очи от топката.

— Каква топка?

— Извинявай, метафора от лигата.

— Не съм участвала в много игри. — Работниците получаваха билети като награда за отлични заслуги. Но беше добре да говорим за нещо, да се разсея от тревогите, които ме измъчваха. — Почти не знам какво си правила. Не беше ли нещо свързано с хавърбайкове? Летеше ли?

— Не точно — отвърна Драйфа, докато лавирахме напред и назад, а крелянски кораб — както бе в упражнението — ни преследваше упорито. — Дигбол лигата получава подемни пръстени, които са твърде малки за корабите. Нашите байкове могат да достигнат пълни три-Д на малки тласъци, но всеки байк има определено време във въздуха. Част от стратегията е да знаеш кога да използваш това време.

Тя ми се стори замислена и тъжна.

— Липсва ли ти играта? — попитах.

— Малко. Най-вече екипът ми. Това обаче е много по-хубаво. — Огън от деструктор се пръсна край нас. — По-опасно. По-вълнуващо.

Направихме вълнообразна маневра и се разделихме в противоположни посоки под тежкия обстрел с деструктори. Драйфа остана да преследва целта, докато аз направих лупинг и се спуснах надолу, за да осигуря огнева подкрепа, докато преследвам врага.

На следващия завой настигнах Драйфа. Нашата цел летеше съвсем ниско, едва на стотина фута от земята. Ние се спуснахме и вдигнахме облаци синьо-сива прах зад нас, префучахме покрай отломки, паднали в древността. Те отдавна бяха проверени за подемни пръстени и лежаха като скелети в разровен гроб.

— И така — рече Драйфа, докато летяхме през долини в преследване на целта, — кажи за теб. Никога не си разказвала какво си правила преди ЗСД.

— Не трябва ли да „мислим над играта“?

— Да, с изключение на случаите, когато съм любопитна.

— Ами… бях ловец на плъхове.

— За някоя от протеиновите фабрики ли?

— Не, действах соло. Скаутите на фабриката ловуват в долните пещери, затова си направих харпун и обикалях по-далечните пещери, хващах плъховете сама. Мама продаваше месото на работниците, когато се прибираха.

— Леле. Ти си била страшна работа.

— Мислиш ли?

— Абсолютно.

Усмихнах се, стана ми приятно.

Креляните се обърнаха и ускориха нагоре.

— Влизам — предупредих и включих на свръхскорост. Понесох се под ъгъл и джи форсът се качи на максимум.

Тази вечер, помислих си за креляните, останките ви от пепел ще се смесят с праха на планетата, а вятърът ще разнася виковете ви на болка. Влязох в следата на кораба и се приближих достатъчно, за да включа ОМП и да сваля щита му.

Драйфа прелетя покрай мен, огънят от деструкторите й проехтя над сигнала, който ми съобщаваше, че щитът ми е свален. Крелянският кораб избухна на разтопени парчета.

Драйфа извика възторжено, но след това аз се изчервих, спомних си къде ме бяха отвели мислите ми. Прах при прахта и викове носени от вятъра ли? Подобни неща, които навремето толкова ме възпламеняваха, сега ми се струваха… не бяха точно думите на герой, по-скоро на човек, който се опитва да говори като герой. Татко никога не би казал подобни неща.

Докато реактивирах щита си, заблестя светлина на комуникационния панел, показа ми, че Коб слуша.

— Добре свършена работа — отбеляза той. — Вие двете сте добър екип.

— Благодаря, Коб — отвърнах.

— Би било още по-добре, ако Пумпал може да прекарва време с останалите от нас — добави Драйфа. — Вместо да спи в пещерата си.

— Кажи ми, когато възнамеряваш да отнесеш въпроса към адмирала — засече я Коб. — Тогава ще изляза от сградата, за да я слушам, докато ти крещи. Коб край.

Светлината угасна и Драйфа се изравни с мен.

— Начинът, по който се отнася към теб, е тъп, Пумпалче. Ти си страшна работа. Вземи само нещата, които винаги казваш.

— Благодаря — отвърнах. Усетих как бузите ми пламнаха. — Сега вече тези неща обаче ме карат да се срамувам.

— Не им позволявай да те сломят, Пумпал. Бъди каквато си.

А каква бях? Вдигнах поглед нагоре и се попитах дали симулацията прави дупки сред отломките — дали ти позволява да видиш небето над пояса.

Направихме още няколко упражнения преди Джорген да ни повика да се подредим. Ние се реехме на място и аз проверих часовника на таблото. Беше едва 1600? Все още ни оставаха няколко часа тренировки. Да не би Коб да имаше намерение да ни пусне рано и да ни остави повече време за центрофугата както вчера?

— Добре — заговори Коб по радиото. — Готови сте за следващия урок.

— Ще използваме ли деструктори? — възкликна Кималин.

Наведох се напред на седалката и погледнах към кокпита й. Биехме се с деструктори от седмици.

— Извинявам се — усети се тя. — Поувлякох се.

Крелянски бомбардировач се появи пред нас. Беше по-голям и мощен от обикновените крелянски кораби. Беше със същата форма, но в средата, между крилата, носеше огромна животозаличаваща. Бомбата беше дори по-голяма от кораба. Потръпнах, когато си спомних последния път, когато бях видяла такава — когато с Бим я преследвахме.

Показа се сцена: истински хаос по време на битка, някои от корабите крелянски, други на ЗСД.

— Наземните ни оръдия имат обхват от сто и двайсет километра от Висина — уточни Коб. — Оръдията трябва да са достатъчно големи, за да поразят крелянски кораби през щитовете — да не говорим, че трябва да са достатъчно големи, за да раздробят едри отломъци, за да изгорят, докато падат. Като са толкова големи, функционалната им арка си има лимит. Много са добри за далечни обекти, но не уцелват близки.

— Ако креляните се спуснат достатъчно ниско — около шестстотин фута от земята, — минават под обхвата на големите оръдия. По-малките оръдия, като онези, на които се е обучавала Странница, не могат да пробият крелянските щитове. Ако изтребителите не изключат щитовете с ОМП, малките оръдия няма да свършат работа.

Симулацията освети определен кораб сред онези, които се биеха в далечината. Друг бомбардировач.

— Креляните ни разсейват с битки и падащи отломки, след това често се опитват да промъкнат бомбардировач, който носи животозаличаваща — продължи Коб. — Трябва винаги да сте нащрек, да наблюдавате, да съобщавате за животозаличаващи. Ще ви предупредя, че те са използвали примамки.

— Ние съобщаваме — обади се Драйфа, — и след това я обстрелваме, нали? Или още по-добре — първо стреляме, след това докладваме.

— Ако го направите — отвърна Коб, — ви чака проблем. Животозаличаващите са често така направени, че да експлодират, ако бъдат повредени. Ако стреляте по някоя от тях в неподходящ момент, ще избиете десетки колеги пилоти.

— О — възкликна Драйфа.

— Единствено адмиралът или действащият команден състав могат да дадат разрешение за стрелба по животозаличаваща — обясняваше Коб. — Често можем да прогоним бомбардировач като го заплашим — животозаличаващите са ценни и доколкото знам, трудно се правят. Ако по този начин не се получи, адмиралът ще изпрати специален щурмови екип, който да свали бомбардировача.

— Бъдете крайно предпазливи. Огнен рай е дълбоко под повърхността и единствено пряко попадение отгоре може да достигне достатъчно дълбоко, за да навреди, но при разрушаването на животозаличаваща от прекалено близо — дори от четирийсет или петдесет километра — може да унищожи Висина с вълната, която се вдига след взрива. Така че ако забележите бомбардировач, се обаждате незабавно, след това оставяте някой с опит, данни и власт да реши какво да правите. Разбрахте ли?

Неколцина измърмориха „Разбрано“. След това Джорген ни накара да повторим един след друг. Може и да се отнасяхме доста остро с него, но ангели небесни… той беше изключително дразнещ понякога.

— Чудесно — заговори отново Коб. — Командире, прекарай хората си през това бойно поле. Ще разиграем сценарии, в които практикуваме забелязване, съобщаване и… да, сваляне на животозаличаващи. Някакви предположения колко често ще взривявате и себе си?

 

 

Оказа се, че се взривяваме непрекъснато.

Упражненията с животозаличаващи бяха сред най-трудните, които бяхме правили. През първите ни дни на летене се бяхме научили да правим така нареченото пилотско сканиране. Бърза преценка на всички неща, които трябваше да имаме предвид, докато летим: индикатори на бустерите, навигационни инструменти, височина, комуникационни канали, партньори, останалите от екипа, терена… още поне десет неща.

Влизането в битка добавяше още за наблюдение. Нареждания от щурмовия командир или от Висина, тактика, враг. Усетът на пилота към обстановката бе една от най-изтощителните части от работата.

Правенето на всичко това, докато наблюдавахме за бомбардировач… ами, трудно беше. Много трудно.

Понякога Коб ни пускаше симулация на едночасова битка и така и не изпращаше бомбардировач. Понякога изпращаше по седем — шест примамки и един истински.

Бомбардировачите бяха забележително бавни — максималната им скорост беше Маг-2 — но носеха смъртоносен товар. Когато избухнеше бомба, тя поразяваше с три вълни. Първата експлозия имаше за цел да порази надолу, да пробие скалите или да отвори пещерите. Следваше втората експлозия — в странен зеленикавочерен цвят. Тази извънземна корозия заличаваше живота, предизвикваше верижна реакция в органичната материя. Третата експлозия представляваше шокова вълна, която да изтласка ужасната горяща зелена светлина навън.

Упражнявахме симулация след симулация. Непрекъснато се случваше някой от нас да взриви бомбата прекалено рано, без да предупреди останалите да включат на свръхскорост и да се изтеглят — при което изпаряваше цялата ни ескадра. Много пъти не преценявахме правилно колко сме се доближили до Висина — така че когато унищожавахме бомбардировача и детонирахме бомбата, Коб докладваше мрачно: „Току-що унищожихте цялото население на Висина. Честито.“

След едно особено досадно упражнение, шестимата се събрахме заедно и останахме да наблюдаваме как зелената светлина се разширява.

— Аз съм… — започна Коб.

— Вие сте мъртъв — прекъсна го Еф Ем. — Разбрахме, Коб. Какво трябва да правим? Ако бомбардировачът се доближи прекалено много до града, имаме ли някакъв друг избор?

— Не — отвърна тихо Коб. — Нямате.

— Но…

— Ако се стигне до разрушаването на Висина или спасяването на Огнен рай — обясни той, — Огнен рай е по-важен. Има причина, поради която въртим една трета от корабите, пилотите и командния състав в дълбоките пещери. ЗСД може да оцелее — може би — ако Висина бъде разрушена. Но без апарата, който да произвежда нови кораби, ние загиваме. Така че ако адмиралът нареди, обстрелвате бомбата, за да детонира, дори да разруши Висина.

Наблюдавахме как зелената светлина пълзи през все по-разширяваща се окръжност от разрушение. Най-сетне избледня.

Коб ни караше да правим летателни упражнения, докато аз изтръпнах от изтощение и реакциите ми станаха забавени. След това ни накара да започнем отново. Искаше да ни набие в главите винаги да очакваме бомбардировачи, без значение колко сме уморени.

По време на последното упражнение аз мразех Коб така, както не бях мразила друг. Дори повече от адмирала.

И този път не успяхме да спрем бомбата. Рестартирах позицията си и се приготвих за ново упражнение. Само че куполът около мен изчезна. Замигах, учудена, че отново се намирам в истинския свят. Останалите започнаха да свалят шлемовете и се изправиха, за да се протегнат. Колко ли беше часът?

— Не познавам ли тази последна битка, Коб? — попита Артуро и стана. — Не е ли това Битката за Траджерто?

— С някои изменения — потвърди Коб.

Траджерто, помислих си аз. Беше отпреди пет години; тогава едва не бяхме изгубили Висина. Крелянски флот се промъкнал и унищожил по-малките наземни оръдия. За щастие два скаутски кораба на ЗСД свалили животозаличаващата преди да се доближи прекалено много до Висина.

— Значи използвате исторически битки за нашите симулации? — попитах и се опитах да се отърся от умората.

— Разбира се — отвърна Коб. — Да не би да мислите, че имам време да измислям тези симулации?

Нещо ми направи впечатление, но бях твърде изтощена, за да определя какво. Излязох от тренажора, подхвърлих шлема си на седалката и се протегнах. Ангели небесни, бях гладна, но не си носех вечеря — новата пастърма все още не бе готова.

Чакаше ме дълъг, гладен и уморителен преход. Грабнах си раницата, метнах я на гръб и поех.

Драйфа ме настигна в коридора, след това кимна към близкото спално помещение. Забелязах изражението й. Те може и да имаха възможност да се преструват на уморени, да внасят храна в стаите си…

Поклатих глава. Нямаше смисъл да дразня адмирала.

Драйфа вдигна юмрук.

— Страшна работа си — прошепна тя. Намерих енергия за усмивка и също вдигнах юмрук, след това се разделихме.

Затътрих се към изхода. Останалите класни стаи бяха празни, освен една, където инструкторът обучаваше друга ескадра кадети.

— Най-добрите пилоти могат да изведат кораб от неконтролируемо падане — обясняваше женски глас, който се разнасяше в коридора. — Първата ви реакция може да е да катапултирате, но ако искате да станете истински герои, ще направите нужното, за да спасите подемния пръстен. Човек от Дръзки защитава хората, не себе си.

Това бе обратното на онова, на което ни учеше Коб.

На път към овощната градина извън базата, забелязах, че радиото ми мига. Ем-бот искаше да говори с мен. С огромно усилие го убедих да престане да се намесва в линията ми, докато се обучавам. Бе много вероятно някой да ни чуе.

— Здрасти — обадих се аз. — Отегчен ли си?

— Аз не се отегчавам. — Той замълча. — Но ще ти кажа, че мога да мисля хиляда пъти по-бързо от човешкия мозък — така че дванайсет часа за теб е сравнително дълго време. За мен обаче е много дълго време.

Усмихнах се.

— Ама мнооооого дълго — добави той.

— Какво мислиш за днешното обучение?

— Водих си внимателно бележки за по-нататък — рече той. Повечето вечери преглеждах с Ем-бот какво съм сбъркала. Неговите програми предлагаха отличен анализ на летенето ми. Той понякога имаше коментари, които не бяха твърде ласкателни, но нощните прегледи доказаха, че са ефективни и ми помогнаха да оправя начина си на летене — и аз почувствах, че се справям по-добре от когато и да било.

Не бяхме излизали да летим повторно. Дърдорко извади Грав капс на кораба и щитовете, за да ги разглоби и документира. За тази работа не можех да му помогна, но нямах нищо против, тъй като имах достатъчно упражнения, които занимаваха мислите ми.

— Наистина ти трябва помощ срещу бомбардировачите — каза ми Ем-бот. — Днес умря или разруши града седемнайсет пъти, а успех постигна едва два пъти.

— Благодаря ти, че ми напомни.

— Старая се да ти бъда от помощ. Разбирам, че човешките спомени избледняват и са непълни.

Въздъхнах и излязох от овощната градина, започнах по-отегчителната част от връщането у дома.

— Битките бяха интересни — заяви Ем-бот. — Аз съм… много се радвам, че преживя някои от тях.

Крачка след крачка. Кой да помисли, че седенето в кутия, при което се движат единствено ръцете, може да е толкова уморително? Умът ми се чувстваше така, сякаш бе изтръгнат, наложен с пръчка до смърт от някой варварин, след това натъпкан обратно вътре.

— Ти си много привлекателна и интелигентна — продължи Ем-бот. — Спенса? Подпрограмата ми за морална подкрепа функционира ли? Ти си двукрако. И много ефикасно превръщаш кислорода във въглероден двуокис, съществен газ за растителния живот…

— Просто съм уморена, Ем-бот. Напоследък много ми се събра.

— Деветнайсет битки! Въпреки че четири от тях бяха същите, само обърнати от различен ъгъл и представени с няколко характерни действия на врага.

— Да, това са исторически битки — отвърнах. — Както Коб каза…

Замълчах.

— Спенса? — попита той. — Не чувам стъпки. Да не би за момента да не си двуного?

— Исторически битки — повторих и осъзнах нещо, за което трябваше да се сетя отдавна. — Те имат записи на стари битки.

— Те следят движението на всичките си кораби — напомни ми той — и имат данни от скенер на движението на врага. Подозирам, че пресъздават триизмерни модели за обучение и анализ.

— Мислиш ли… че имат запис на Битката за Висина? Битката, от която…

От която татко е дезертирал.

— Сигурно го имат някъде — продължи Ем-бот. — Това е най-важната битка в историята на твоите хора! Основата за… О! Баща ти!

— Може да мислиш хиляди пъти по-бързо от човешкия мозък — отвърнах, — но ти трябваше толкова време, за да загрееш един простичък факт.

— Аз забавям разговорите. Ако насоча пълното си внимание, ти трябват няколко минути според относителното време, за да изречеш една, единствена сричка.

Да, това се връзваше.

— Записът от битката на татко. Ти можеш ли… да го вземеш? Да ми го покажеш?

— Мога да прихвана единствено онова, което те предават в момента — отвърна той. — Струва ми се, че ЗСД се опитват да минимизират радио комуникациите, за да не привличат вниманието на очите.

— На какво? — попитах.

— На очите. Аз… нямам представа какво е това. В това отношение има дупка в депата ми за спомени. Ха. — Корабът ми се стори искрено учуден. — Спомням си този цитат: „Използвай физически корди за пренос на данни, избягвай предавания и сложи щитове на по-бързите процесори. В противен случай рискуваш вниманието на очите“. Това е всичко. Любопитно…

— Значи може нашите комуникации да не са чак толкова примитивни колкото винаги казваш. Може би те просто внимават. — Тръгнах отново. Раницата ми се струваше толкова тежка, сякаш бе пълна с гилзи.

— Така или иначе — заяви Ем-бот — предполагам, че има архив някъде в базата. Ако имат запис на Битката за Висина, там е първото място, на което трябва да се провери.

Кимнах. Не бях сигурна дали да се почувствам развълнувана или още по-смазана от факта, че поне на теория можех да видя последната битка на татко. Да видя лично дали той наистина е дезертирал и да се сдобия с… какво? Доказателство ли?

Затътрих се напред, опитвах се да реша дали съм достатъчно гладна, за да ям, когато се върна в пещерата, или просто да си легна. Когато приближих, видях, че светлината на радиото ми светна отново.

Вдигнах го към главата.

— Почти се прибрах, Ем-бот. Можеш…

— … общо бойно повикване — каза операторът. — Адмиралът вика всички пилоти — включително кадетите — в базата за евентуално излитане. Повтарям: инвазия от седемдесет и пет крелянски кораба. Излезли са от пояса на 104.2-803-64000. Всички пилоти на служба да се съберат за общо бойно повикване. Адмиралът вика всички пилоти…

Застинах на място. Почти бях забравила първоначалната причина, поради която Коб ми беше дал радио. Но днес? Точно днес ли?

Едва ходех.

Седемдесет и пет кораба? Три четвърти от максималния капацитет на креляните. Небесни ангели!

Обърнах се и погледнах дългия път към Висина. След това летаргично се насилих да затичам.