Брандън Сандърсън
Към небето (40)

36.

— Няма да те питам откъде намери това — каза Дърдорко. Беше застанал с ръце на ханша и оглеждаше бустера, който двамата с Ем-бот бяхме преместили в пещерата.

— Ето, затова си при инженерите — отвърнах. — Умен си.

— Не чак толкова умен, че да стоя настрани от тази каша — заяви той.

Ухилих се. Поддържащите системи на Ем-бот включваха малък мобилен подемен пръстен за поправки. Напълно засенчен от големия, с който летеше, той представляваше малък пръстен, не по-голям от двете ми ръце съединени заедно, с източник за самозареждане.

Двамата с Дърдорко поставихме пръстена за поддръжка под бустера. Така — след като го активирахме — вдигнахме тежкия метал около метър във въздуха. Двамата го избутахме на място зад Ем-бот, близо до мястото, на което трябваше да бъде инсталиран.

— И сега? — попитах. — Ще стане ли?

— Вероятно ще направя така, че да стане — отвърна Дърдорко, докато правеше нещо по бустера с гаечен ключ. — Дали ще успея да го накарам да работи или не зависи от това колко е повреден. Моля те, кажи ми, че не си го изтръгнала от здрав кораб на ЗСД.

— Нали каза, че няма да питаш?

Той прехвърли гаечния ключ от едната ръка в другата и погледна бустера.

— Гледай да не забравиш да ме споменеш в благодарствената си реч, когато станеш велик пилот.

— Шест пъти.

— И да кръстиш първородния си син на мен.

— Първородният ще бъде Разрушител Екзекутор. Но номер две ще бъде на теб.

— И да ми опечеш страхотни водораслови бисквитки или нещо такова.

— Ти сериозно ли искаш да ядеш нещо, което аз съм пекла?

— Като се замисля, ангели небесни, не. Но следващия път, когато аз опека нещо, гледай да си заредена с комплименти. Да не чувам повече „Щеше да има по-хубав вкус, ако вътре имаше месо от плъх“.

— Кълна се в честта си на пилот — заявих.

Дърдорко сложи отново ръце на ханша, след това се ухили широко.

— Ще го направим, нали? Ще накараме тази стара кофа да полети.

— Бих се обидил — обади се Ем-бот през високоговорителите от двете страни на кораба, — ако бях човек!

Приятелят ми изви очи.

— Би ли занимавала с нещо това чудо? Не искам да ми дрънкоти, докато работя.

— Мога и да разговарям с нея и да те притеснявам! — подвикна Ем-бот. — Вършенето на много неща едновременно е съществено умение на изкуствения интелект, за разлика от човешкия мозък.

Дърдорко ме погледна.

— Не исках да ви обидя! — добави корабът. — Имаш много хубави обувки!

— Работихме над комплиментите му — уточних.

— Не са толкова тъпи, колкото останалата част от облеклото ти.

— Той все още има нужда от практика.

— Просто го накарай да престане да ме притеснява, моля те — поиска Дърдорко и примъкна кутията си с инструменти. — Честно, ако някога намеря човек, който мисли, че е добра идея да направя машина, която ти говори, докато я поправяш…

Качих се в кокпита, заключих, регулирах налягането и ограничих звука.

— Остави го на мира, Ем-бот — настоях и се настаних на мястото си. — Много те моля.

— Както желаеш. Процесорите ми са заети и без това, опитват се да измислят подходяща смешка за факта, че Дърдорко ми инсталира нов задник. Логичните ми вериги спорят, че отдушникът за старо масло е всъщност по-добър метафоричен анус.

— Нямам желание да говоря за скатологичните ти функции — заявих и се облегнах назад. Погледнах през стъклото, но навън имаше единствено чернота и тъмни скали.

— Убеден съм, че човешките същества имат нужда от хумор в моменти на депресия — съобщи Ем-бот. — За да олекотят мрачния си поглед и да забравят трагедиите.

— Аз не искам да забравям трагедиите си.

Ем-бот замълча. След това, с по-тънък гласец — почти уязвим — попита:

— Защо човеците се страхуват от смъртта?

Намръщих се към конзолата, където знаех, че има камера.

— Това да не би да е поредният ти опит за хумор?

— Не. Искам да разбера.

— Ти бълваш дълги коментари за хората, но не разбираш нещо толкова просто като страх или смърт.

— Да дам определение за това? Да. Да го разбера?… Не.

Отпуснах глава назад. Как може човек да обясни морала на един робот?

— Спомените ти липсват, нали? Депата за спомени са били унищожени, когато си катастрофирал. Значи разбираш какво е загуба.

— Разбирам. Само че не мога да усетя липсата на собственото си съществуване — по дефиниция. Защо тогава да се страхувам?

— Защото… някой ден ще престанеш да бъдеш тук. Ще престанеш да съществуваш. Ще бъдеш разрушен.

— Аз се зареждам непрекъснато. Зареждал съм се в продължение на сто седемдесет и две години. Каква е разликата, ако не бъда зареден?

Заиграх се с копчетата на контролния панел. Все още ми оставаше шест дена отпуск. През това време щях просто да… си седя ли? Да се възстановявам? Всъщност само човърках дупката в мен, както дете чопли коричката на рана.

— Спенса? — повика ме Ем-бот и ме върна при себе си. — Трябва ли да се страхувам от смъртта?

— Добрият гражданин на Дръзки не се страхува — отвърнах. — Така че може би ти си програмиран по този начин умишлено. Всъщност аз не се страхувам от собствената си смърт. Не се страхувам от нищо. Не съм страхливка.

— Разбира се.

— Но загубата на другите ме… разтърси. Би трябвало да съм достатъчно силна, за да устоя. Знам на каква цена се става пилот. Тренирала съм, подготвяла съм се и съм слушала приказките на бабчето и… — Поех си дълбоко дъх.

— Моят пилот ми липсва — призна Ем-бот. — „Липсва“ ми заради загубата на знания. Без прилична информация не мога да преценя бъдещите си действия. Способността ми да осъществя интерфейс със света и да бъда ефикасен е по-ниска. — Той се поколеба. — Аз съм съсипан и не знам как да изпълня целта си. Ти така ли се чувстваш?

— Може би. — Стиснах ръка в юмрук и се насилих да спра да се въртя. — Но ще победя това чувство.

— Сигурно е хубаво да имаш свободна воля.

— И ти имаш свободна воля. Вече сме говорили за това.

— Аз я симулирам, за да изглеждам по-близък до хората — отвърна той. — Но не я притежавам. Свободната воля е способността да игнорираш програмата си. Хората могат да игнорират техните, но аз — на фундаментално ниво — не мога.

— Хората не са програмирани.

— Напротив. Имате твърде много противоречиви програми, нито една от които не осъществява свестен интерфейс, всички искат различни функции по едно и също време — или същите функции поради противоречиви причини. В същото време понякога ги игнорирате. Това не е недостатък. Това ви прави такива, каквито сте.

Замислих се над казаното, но бях толкова неспокойна, че ми беше трудно да стоя мирно. Отворих капака и излязох, след това си взех радиото и раницата.

Дърдорко беше погълнат от работата, тананикаше си мелодия, която не познавах, докато сваляше счупените късове от фюзелажа, полепнали по бустера.

Пристъпих към него.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах.

— В момента не. Може да ми потрябваш след ден или два, ако трябва отново да подменям кабели. — Свали още една част, след това бръкна в дупката с отвертка. — Добре че оправих превключвателя за щита. Това ще ми отнеме известно време.

— Между другото, как мина? — попитах. — Чертежите, които нарисува за щита?

Родж поклати глава.

— Точно както се притеснявах. Отнесох чертежите на шефовете, но тъй като не можах да обясня какво е различното на новия щит, който бях „създал“, не стигнахме доникъде. Щитът на Ем-бот — и неговите Грав капс — са извън възможностите ми да разбера как точно са направени. Трябват ни истински инженери, които да проучат кораба, не стажант.

Спогледахме се, след това Дърдорко се върна към работата си. Нито един от нас не искаше да обсъжда още идеята, по-точно казано истината, че наистина трябваше да предадем Ем-бот. Аз се криех зад факта, че той не иска да го направим и заплашва да унищожи собствените си системи, ако го направим. Истината беше, че и двамата извършвахме предателство като работехме тайно над него.

Дърдорко изглежда наистина имаше нужда да се съсредоточи, затова престанах да го притеснявам. Погалих Кръвожадния по „главата“, при което той затръби от удоволствие. След това излязох от пещерата и тръгнах.

— Къде отиваш? — попита Ем-бот, когато включих радиото.

— Трябва да направя нещо — отвърнах. — Не просто да седя тук и да мисля над загубата.

— Когато се чувствам така, пиша нова подпрограма за себе си.

— Хората не функционират по същия начин — обясних, вдигнала радиото до главата си. — Но нещо, което ти каза, ме накара да се замисля. Ти спомена, че имаш нужда от свястна информация, за да прецениш как да действаш.

— Ранните представители на изкуствения интелект били неподатливи творения — заяви той. — Трябвало да бъдат програмирани, за да действат на базата на обстоятелствата — и затова всяко дискретно решение трябва да включва списък с инструкции за всяка възможност.

— По-напредналите представители на изкуствения интелект имат възможност да екстраполират. Разчитаме на базови правила и програми, но адаптираме избора си на подобни ситуации, на които сме се натъквали. И в двата случая данните са от съществено значение за правилния избор. Без минал опит, на който да разчитаме, ние не можем да преценим как да постъпим в бъдеще. Това е повече, отколкото искаше да знаеш, но ти ми нареди да оставя Родж на мира, затова търся неща, които да кажа на теб.

— Благодаря ти.

— Освен това човешките същества имат нужда от приятели, които да ги изслушват, когато скърбят. Така че чувствай се способна да разговаряш с мен. Аз ще се държа приятелски. Имаш хубави обувки.

— Само това ли забелязваш у хората?

— Винаги съм искал обувки. Те са единствената част от облеклото, което има някакъв смисъл, ако има идеални природни условия. Те не играят роля за странните ви и необясними табута, според които не трябва да допускате никой да вижда…

— Наистина ли това е единственото, което можеш да измислиш, за да успокоиш човек, който скърби?

— Това е номер едно в списъка ми.

Супер.

— В списъка има седем милиона точки. Искаш ли да чуеш номер две?

— Да не би да става въпрос за мълчанието?

— Това дори не е включено в списъка.

— Премести го на номер две.

— Добре, аз… О.

Свалих радиото и тръгнах по познатата пътека. Трябваше да правя нещо, а те нямаше да ми позволят да летя. Може би щях да отговоря на един въпрос.

Някъде в щаба на ЗСД имаше холограмен запис на Битката за Висина. И аз възнамерявах да го намеря.