Брандън Сандърсън
Към небето (24)

21.

Коб удържа на обещанието си — накара ни да работим много упорито.

Упражнявахме координирани виражи, формации и упражнения за опазване на партньора. Работихме, докато пръстите ни изтръпнаха и се вдървиха, а ръцете ме боляха, сякаш бях вдигала тежести, умът ми буквално стана на каша. Той дори ни накара да работим през обедната почивка, помоли един от помощниците да донесе сандвичи за всички. Аз, както винаги, ядох пастърма от плъхове и гъби.

Диодите в шлема ми се охладиха, докато работех. Адмиралът си въобразяваше, че от някакви показания ще успее да определи дали съм страхливка. Що за лудост беше това?

Нямаше време за подобни тревоги. Коб ни накара да избягваме отломки, да упражняваме завъртане със светлинно копие, както и превключване на щита. Беше изтощително в добрия смисъл и единствения път, в който се сетих за Бим, беше когато осъзнах, че никой не се оплаква, но този ден не ни позволиха да ползваме оръжия.

Когато Коб най-сетне ни пусна, имах чувството, че мога да се свия на място и да заспя.

— Артуро — обади се Нед, когато стана и се протегна, — тези проектори са доста добри. Мислиш ли, че ще успеят да симулират свят, в който не си безобразно трагичен пилот?

— На всички ни трябва такъв — отвърна другото момче, — както и копче за изключване на твоето радио. Сигурен съм, че ще напредваме с гигантски отскоци, ако не ни се налага да слушаме безкрайното ти дрънкане. Освен това, доколкото си спомням, ти си този, който се блъсна в мен одеве.

— Ти ми пречеше.

— Момчета, момчета — намеси се Драйфа, докато минаваше покрай тях. — Не може ли да сключим примирие? Намерете обща тема и признайте, че и двамата сте трагични пилоти.

— Да, бе! — възмути се Артуро. — Ти само гледай, Драйфа, един ден ще те накарам да си вземеш думите назад.

— Толкова съм гладна, че съм готова още сега да си ги взема и да ги изям — призна тя, — стига да имат приличен сос. Дано столовата не е затворена. Страннице, може ли да изям твоя десерт?

— Какво? — попита момичето и вдигна поглед от защитния гащеризон — който сгъваше, за да го остави на мястото си, както правеше всеки ден, когато излезеше от кокпита си.

— Ти си готина и така нататък — продължи Драйфа. — Предполагам, че ще отстъпиш, ако настоявам достатъчно дълго. Та може ли да ти изям десерта?

— Благословени да са звездите ти — отвърна Кималин. — Ако обаче докоснеш пая ми, ще ти отскубна пръстчетата. — Тя се изчерви, когато го каза и вдигна ръка пред устата си.

— Ще го направи, Драйфа — пошегувах се аз. — Никога не се доварявай на милите и добрите.

— Така си е — съгласи се Драйфа. — Това не е ли… — Тя млъкна, когато разбра, че аз съм го казала. След това се обърна и излезе.

Познавах този поглед. Откакто Джорген издаде, че съм дъщерята на Преследвач, нещата между нас с Драйфа се промениха.

Останалите се изнизаха от стаята. Въздъхнах, събрах си нещата и се подготвих за изтощителния преход до пещерата. Метнах раницата на гръб и забелязах, че Еф Ем не е тръгнала. Беше застанала до стената, наблюдаваше ме. Беше толкова висока и красива. Като кадети на ЗСД облеклото ни е стандартно. За ежедневната работа можем да избираме между гащеризон или стандартни униформи на ЗСД, ако ги предпочитаме. Трябваше обаче да сме готови да се преобличаме в пилотски дрехи, ако ни повикаха.

Повечето от нас носеха гащеризони, тъй като бяха най-удобни. Не и Еф Ем. Освен лъснатите ботуши, тя често носеше шита по поръчка униформа с яке, което изглеждаше по-стилно на нея, отколкото на останалите. Беше толкова съвършена, че приличаше по-скоро на статуя, отколкото на човек.

— Благодаря ти — каза ми тя, — за онова, което каза одеве. За Бим, Утринна роса и звездите.

— Не ти ли се стори „прекалено агресивно“? — попитах. Еф Ем все се оплакваше, че останалите сме прекалено агресивни, което за мен нямаше смисъл. Нали агресията беше част от войната?

— Повечето от онова, което казваш, са пълни глупости — заяви Еф Ем. — Многословното перчене е извинение да пробутваш патриотарски мантри, които са били насадени в теб, след като цял живот са ти набивали в главата индоктринациите на Дръзки. Само че онова, което каза одеве, идваше от сърцето ти. Аз… ами, имах нужда да го чуя. Благодаря ти.

— Ти си странно момиче, Еф Ем — признах. Нямах представа какво означаваше казаното.

Седналият на бюрото си Коб изсумтя и ме погледна над документите. Тъкмо ти ли наричаш някой странен, сякаш питаха очите му.

Поговорих с Еф Ем в празния коридор; кадетите от другите ескадри бяха приключили часовете си много отдавна.

— Искам да сме наясно — каза Еф Ем, докато вървяхме заедно, — че не те виня за отношението ти. Ти си продукт на огромно обществено напрежение, което принуждава младите да заемат все по-агресивна позиция. Сигурна съм, че дълбоко в себе си си сладурана.

— Всъщност не съм — ухилих се аз. — Но нямам нищо против, че хората ме подценяват. Може би и креляните ще направят същото, така че ще се насладя на изненадата в очите им, когато избода очите от черепите им.

Еф Ем ме погледна втрещена.

— Стига да имат очи под броните. Или черепи. Каквото и да имат, аз ще го изтръгна. — Погледнах я, след това се усмихнах още по-широко. — Шегувам се, Еф Ем. Донякъде. Казвам подобни неща, защото ме забавляват. Също както в старите приказки, нали ги знаеш?

— Не съм чела тези приказки.

— Едва ли ще ти харесат. Ти защо винаги подчертаваш, че останалите са прекалено агресивни? Не си ли от Дръзки?

— Отгледана и възпитана съм като дете на Дръзки — призна тя. — Само че избирам сега да съм, както казват долу, от Недоволните — възразявам срещу начина, по който се води войната. Мисля, че трябва да отхвърлим потисничеството на военното правителство.

Заковах се на място, бях шокирана. Никога преди не бях чувала подобни думи.

— Значи… си страхливка.

Еф Ем се изчерви, изпъна гръб и ми се стори още по-висока.

— Мислех, че тъкмо ти трябва да си по-внимателна, когато употребяваш тази дума.

— Извинявай — изчервих се аз. Тя беше права. Въпреки това ми беше трудно да разбера какво казваше. Разбирах думите, но не и значението им. Да се отхвърли военното правителство ли? Че кой тогава ще води войната?

— Все още имам желание да се бия — продължи Еф Ем, вирнала високо глава. — Само защото искам промени не означава, че ще позволя креляните да ни унищожат. Ти обаче даваш ли си сметка как се отразява на обществото ни да се обучават деца още от раждането им да се идеализират и величаят боевете? Да се обожествяват Първите граждани като светци? Би трябвало да учим децата ни да са по-грижовни, по-любопитни — не само да рушат, но и да строят.

Свих рамене. Тези неща можеш да ги кажеш безпроблемно, когато живееш в дълбоките пещери, където бомбата няма да избие семейството ти. Но пък беше хубаво да чуеш някои отговори на жената, която бе толкова изискана, беше ми трудно да мисля за нея като за „момиче“, въпреки че бяхме на една възраст.

Ако продължа да вървя с нея към столовата, сигурно щях да се натъкна на военните полицаи и да си навлека неприятности. Те престанаха да ме изпращат до класната стая всеки ден, но нито за момент не вярвах, че това означава, че мога да отида на вечеря с останалите. Затова казах довиждане на Еф Ем и тя се затича, за да настигне останалите.

Тръгнах към изхода, бръкнах в раницата за вода, но си спомних, че съм оставила последната пълна манерка до мястото си в класната стая. Изтощена след днешните упражнения, аз се затътрих обратно към стаята.

Коб беше включил холограмата в средата на стаята и бе пуснал малка версия на бойно поле. Пред него кораби с размерите на топки прелитаха сред отломки, които падаха, обгърнати от огън и дим. Крелянски кораби, не по-големи от значки, стреляха.

Той гледа отново вчерашната битка, досетих се аз. В която загинаха Бим и Утринна роса. Нямах представа, че битките се записват.

Забелязах кораба си, когато се включи в битката. Отново усетих завладяващия хаос, вълнението, че най-сетне участвам в битка. Почти чувах експлозиите. Долових разтревожения глас на Кималин. Чух собственото си дишане, развълнувано, остро.

Очакване, дори малко страх се надигнаха у мен, докато гледах — напълно безсилна. Утринна роса загина отново.

Коремът ме присви. Само че аз нямаше да извърна поглед.

В стаята корабът ми мина през мелето, сдоби се с опашка. Гмурнах се под падащ отломък — използвах светлинното копие, за да завия, — след това се промуших между два крелянски кораба.

Коб спря симулацията с жест. Пристъпи напред, съсредоточено заоглежда кораба ми — застинал във въздуха сред зрелищно шоу от деструктори, падащи нишки светлина и взривени кораби. След това пренави симулацията и я пусна отново, наблюдаваше маневрата ми.

— Почти изпаднах в безсъзнание — признах от прага. — Не контролирах скоростта си и не овладях завоя преди Грав кап да се претовари.

— Независимо от това, маневрата ти е забележителна — похвали ме той. — Особено за кадет. Страхотна, почти невероятна.

— Досадник е по-добър от мен.

— Джорген е отличен техничен пилот, но той не усеща нещата като теб. Напомняш ми за баща си. — Той го каза… мрачно.

Неочаквано се почувствах неловко, затова отидох до симулатора и си взех манерката. Коб прегледа останалата част от битката и аз се насилих да видя отново как моят кораб и корабът на Бим преследват крелянския бомбардировач. Коб спря симулацията, когато четири странни охранителни кораба се отделиха от вражеския бомбардировач — същите, които след малко щяха да унищожат Бим.

— Какви са? — попитах.

— Нещо ново. Не са променили тактиката си повече от десетилетие. Какво се е променило сега? — Той присви очи. — Оцеляваме благодарение на това, че предвиждаме действията на креляните. Всеки път, когато се досетиш какво ще направи врагът, ти имаш предимство. Без значение колко са опасни, ако знаеш следващия им ход, можеш да го контрираш.

Ха. Това ми направи силно впечатление и аз закимах.

Коб изключи холограмата и закуцука до бюрото си.

— Вземи. — Той плъзна кутия по плота, после ми я подаде. — Одеве забравих да ти го дам.

Лично радио?

— Обикновено ги даваме на обучени пилоти, които не са дежурни и се връщат в Огнен рай. Тъй като ти живееш извън базата, прецених, че трябва да имаш. Да е в теб непрекъснато. Ще получиш общо повикване при крелянска атака.

Взех устройството, което бе правоъгълно, подобно на кутия, може би с размерите на малка гиричка. Татко имаше такова.

Коб махна с ръка, за да ме освободи, след това седна и започна да преглежда документите.

Аз не си тръгнах, имах въпрос.

— Коб?

— Да?

— Защо не летите с нас? Другите инструктори придружават кадетите си.

Стегнах се за гняв и упреци. Коб просто докосна крака си.

— Стари рани, Пумпал. Стари рани. — Той бе свален скоро след Битката за Висина. Кракът му се закачил, когато катапултирал.

— Не ви е нужен крак, за да летите.

— Някои рани — обясни тихо той — не са толкова очевидни колкото изметнатия крак. Трудно е да влезеш в кокпита, след като си видял как умират приятелите ти. Пробвай да го направиш, след като свалиш някои от твоите хора.

Неочаквано ми стана студено, сякаш бях катапултирала на голяма височина. Да не би да искаше да каже…

Да не би да казваше, че той е свалил баща ми?

Коб ме погледна.

— Да не мислиш, че някой друг ще получи заповед да го свали, хлапе? Аз бях негов партньор. Последвах го, когато избяга.

— Той не е избягал.

— Бях там. Той избяга, Спенса. Той…

— Баща ми не беше страхливец!

Срещнах погледа на Коб и за втори път днес той погледна настрани.

— Какво се случи там, Коб? — Присвих очи към него. — Защо си мислят, че ще направя същото, като следят показанията на мозъка ми? Какво не ми казвате?

Макар да не бях приела официалната версия, част от мен винаги предполагаше, че някаква грешка е причината за репутацията на татко. Че в объркването хората са решили, че се е превърнал в страхливец, което не беше вярно.

Сега обаче имах шанс да разговарям с човек, който е бил там. Човекът, който… който бе дръпнал спусъка…

— Какво се случи? — попитах и пристъпих напред. Исках да го кажа дръзко, предизвикателно, но чух единствено шепота си. — Ще ми кажете ли? Какво видяхте?

— Нали си чела официалния доклад? — отвърна Коб, но така и не ме погледна в очите. — Креляните прииждаха на мощна вълна, носеха животозаличаваща. Бяха по-многобройни от когато и да било преди и позицията им издаваше, че са открили база Висина. Отбихме една атака, но те се прегрупираха. Докато се подготвяха да ни нападнат отново, баща ти изпадна в паника. Развика се, че силите на врага били прекалено многобройни, че всички ще умрем. Той…

— На кого го каза? На целия флот ли?

Коб замълча.

— Да. Пред четиримата, които бяхме останали. Той не спираше да крещи, след това се отдели и отлетя настрани. Трябва да разбереш колко опасно беше това за нас. Ние буквално водехме битка за оцеляването на човешкия вид — ако други кораби започнеха да се оттеглят, щеше да настъпи хаос. Не можехме да си позволим…

— Вие го последвахте — прекъснах го аз. — Той се е откъснал и е полетял настрани, а вие го последвахте. Тогава го свалихте, така ли?

— Заповедта дойде почти веднага от щурмовия командир. Свали го за назидание, така че никой да не си въобразява, че може да се спаси с бягство. Бях се закачил на опашката му, той не отговори на повикванията ни. Затова включих ОМП, свалих щита му, след това… след това стрелях. Аз съм войник. Следвам заповеди.

Болката в гласа му беше толкова истинска, толкова лична, че почти се почувствах засрамена, че съм настояла да ми разкаже. За пръв път… решителността ми се пропука. Възможно ли беше да е истина?

— Закълнете се — настоях аз, — че се е случило точно това.

Коб най-сетне срещна погледа ми. Този път го задържа и не се обърна настрани — но също така не отговори на въпроса ми. Видях го как стисна зъби. В този момент разбрах, че липсата на отговор беше самият отговор. Той ми беше разказал официалната версия.

И тя беше лъжа.

— Крайно време е да се прибираш, кадет — заговори Коб. — Ако искаш копие от официалния запис, ще ти дам.

— Но това е лъжа. Нали? — погледнах го отново и той кимна едва забележимо.

Целият ми свят се озари. Трябваше да съм ядосана. Трябваше да съм бясна на Коб, задето е натиснал спусъка. Вместо това бях във възторг.

Татко не беше избягал. Баща ми не беше страхливец.

— Но защо? — попитах. — Какво може да се спечели като се лъже, че един от пилотите е избягал?

— Върви — нареди Коб и посочи вратата. — Това е заповед, кадет.

— Затова Железен юмрук не ме иска в ЗСД — осъзнах. — Тя знае, че ще задавам въпроси. Защото… Ангели небесни, тя е била вашият щурмови командир, нали? Тя е дала заповедта да застреляте баща ми. Името е променено в докладите, но тя е единствената, която пасва…

Погледнах Коб и забелязах, че лицето му е поруменяло от гняв. Може да беше и от смущение. Той ми беше казал тайна, при това важна, а… сега ми се стори, че съжаляваше. В момента нямаше да успея да измъкна повече от него.

Грабнах си раницата и излязох бързо. Сърцето ми беше разбито от загубата на приятелите, а сега трябваше да обмисля и факта, че инструкторът ми е убиецът на татко.

Засега поне… почувствах се като войник, който забива знамето на върха на хълм, отвоюван с много усилия. През всичките тези години бях мечтала и учила с увереността, че баща ми е герой.

И бях права.