Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (5)

Трета глава

— Имаш ли 25 цента? — попита Дебра.

Въпросът й наруши мълчанието и отекна във високите стъклени прозорци, които трополяха от блъскащите пориви на вятъра отвън. Спайк Халек се ровеше в джоба си и пресяваше разпилените дребни монети. За разлика от банкнотите с монетите беше лесно. 25-центовите бяха леки и не приличаха на нищо друго с техния размер. Тези по десет и по един цент бяха по-сходни, но едноцентовите бяха винаги по-дебели. И така за нула време си съставяш безпогрешна представа.

Като разпозна с пръсти монетите и отдели три, той попита:

— Три стигат ли?

— Чудесно. — Стъпките й се приближиха с потракване към него и спряха.

Слушай внимателно и по вървежа можеш да познаеш някой човек не по-зле, отколкото по гласа. Научават те на това в училището за слепи. Докато другите от групата, които също като него бяха изгубили зрението си, се бореха за елементарни умения, Спайк стана първенецът на класа. И защо не? Преди да бъде ослепен в кабината за озвучаване и звукозапис, той сам измисляше звуци за актьорите, които се движеха по сцената. И те бяха отлични. Стъпките бяха също така неповторими, както гласовете. Дебра вървеше забързано, сякаш в галоп, подскачаща и хвърковата походка, която показваше като в огледало цялата й енергичност, външността й, самата нея.

— Четвърт — напомни му тя и щракна с пръсти. Стар навик, до който прибягваше, за да го изведе от — както ги наричаше, неговите „трансове“.

Той се протегна към разпръскващия се облак „Репешаж“, прицели се точно там, където трябваше да бъде ръката й. Обикновено я уцелваше. Ако не сполучеше, щеше да познае по шумоленето на дрехата й, че поднася длан към мястото на срещата. Когато звукът е пътеводна светлина в живота ти, ушите ти се превръщат в очи.

Тя препусна обратно по твърдия под право към големите прозорци. Знаеше, че се отдалечава — не само защото стъпките й станаха по-слаби, но и защото ехото от стъклото го достигна по-бързо.

— Как е навън? — попита той.

Скиорското й яке прошумоля, когато тя се обърна наполовина, намести с една ръка туристическия телескоп и го завъртя на скърцащата му поставка. Отвърна, заливайки се от смях:

— Хайде да те видим сега колко си умен, гений такъв. Защо сам не си отговориш на въпроса? Как е навън?

Той се усмихна в отговор.

Прекрасна жена. В нея имаше повече доверие, отколкото на всичко, което някога бе притежавал. Лесно можеше да стане мързелив, зависим, отстъпчив. Ако не внимаваше, нуждата щеше да се изврати в потребност, а нищо чудно вече и да бе станало така. Тя не искаше такава съдба за него. Искаше го също толкова силен и независим, както когато го бе открила преди една година.

Той преодоля крачка по крачка разстоянието до прозореца, като изчисляваше по интервалите в ехото от стъпките си къде да спре. Закова се на една ръка разстояние. Стъклото на прозореца издрънча в отговор, сякаш го поздравяваше.

— Навън е ветровито — каза той.

— Колко си проницателен! Аз пък мислех, че е просто Чикаго.

Той се усмихна. После разпери пръсти и върховете им докоснаха стъклото.

— И студено.

— По-добре, но нищо впечатляващо. Откъде си сигурен, че не те будалкам? Откъде знаеш, че не стоим на наблюдателницата при О’Хеър, а не на върха на Сиърс Билдинг?

— Елементарно — разсмя се той.

— Направо ме убеди.

— Почти Коледа е. Ако бяхме в О’Хеър, на излизане от таксито всичко щеше да бръмчи и да жужи. Ревът на реактивните самолети, гласовете, които обявяват останалите полети — невъзможно би било да сбъркам.

— Добре, тогава отписваме О’Хеър. Откъде обаче си сигурен, че сме на Сиърс Билдинг?

— Големината, тежестта и разположението на входната врата. Стъпките през фоайето до асансьорите. Издигането на асансьорите плюс секундите до спирането…

— Да не си ги броил?

Той кимна и продължи:

— Самото спиране ми подсказва, че е много висока сграда. После другите асансьори. И пак издигането, плюс секундите до наблюдателницата. Образът на самите звуци от наблюдателницата, плюс шума от прозорците. Всичко пасва.

— И?

— Какво и?

— Всеки път, когато затаиш дъх по този начин, знам, че нещо премълчаваш.

Той сви рамене. Беше права. За пореден път. Той си пое дълбоко въздух и си призна:

— Причината, поради която бях абсолютно сигурен, беше… по памет.

— Миналата година?

Той кимна.

— Изглежда, сякаш е било в друг живот.

— Връща се при мен в сънищата. Понякога се чудя дали наистина всичко е свършило.

Чу поставката на телескопа да изскърцва, после спря — обективът попадна на нещо. Без да може да спре прилива на адреналин, той мушна ръце в джобовете си и тежко преглътна.

— Ти поне имаш същите очи, както и преди година. Какво става сега навън?

Отговорът й отскочи от лоста между прозореца и пода.

— Не си го спомням толкова добре, колкото тази черна година оттогава насам.

— Когато си уплашена, зениците ти се разширяват. Всичко изглеждат по-ярко, отколкото е в действителност.

— Сигурно съм била много уплашена.

— Но не беше сама.

— Не, не бях. Единствено Джейни беше сама.

Спайк се пребори с надигналата се вълна от спомени.

— И така, как е навън?

Дебра отново прегракнало се разсмя.

— Студено, ветровито, с кръпки Карл Сандбергова^[1] мъгла, която се промъква на котешки лапи през града на широките плещи.

— Много поетично.

Телескопът заскърца насам-натам и рязко спря.

— Тя стоеше точно там.

— Виждаш ли мястото?

— От време на време, когато кълбата облаци се разнесат. Тази година няма сняг, но това може и да се промени.

— Все още не мога да повярвам, че го направихме, че наистина го направихме — измърмори той.

— Ти го направи, Спайк. Ние помагахме.

— Освен Яновски.

Дългата пауза се утаи във въздишка:

— Яновски също помогна, по собствения си перверзен начин.

— В последния момент, когато можеше да се окаже — той се мъчеше да намери думи — прекалено късно.

Дебра въздъхна пак, след това заговори с дълбокия си гърлен глас:

— Спайк, погледни на нещата по този начин. Какво, ако беше откликнал веднага? Какво, ако беше приел открито всяка една възможност, която му предлагаше? Какво, ако не те беше принудил да го убедиш с железни доводи, че сигналите за откуп идват от място, чието разположение може да се установи абсолютно точно?

— Можехме да стигнем до Джейни, преди да я преместят.

— Или пък да се включим прибързано, като кръстосваме нашир и надлъж града с патрулни коли и надути сирени. Помисли как щяха да реагират Хенсън и Старк на едно такова внезапно активизиране на патрулните коли, втурнали се с всичка скорост по код за отвличане. Може би Джейни изобщо нямаше да стигне жива до наблюдателната площадка.

Спайк изчака един миг със стиснато гърло, преди да кимне в знак на съгласие:

— Може би.

— Важното е, че си върнахме Джейни жива и здрава.

— Или важното е, че получих куршум от снайперист, докато спасявах Джейни.

— Е и? — Дебра беше груба, понякога дори коравосърдечна. Може би просто си беше такава. Тя беше — или някога е била — ченге. Извъртя се към него, защото гласът й се усили, и му каза:

— Може би ако не беше прострелян, нямаше да те направим почетен полицай на Чикаго. Може би ако не беше прострелян, нямаше да изглеждаш чак такъв герой, какъвто те изкара списание „Пийпъл“ в специален материал, посветен на теб.

Тя си пое дъх и се канеше да продължи, когато Спайк я сряза:

— А може би ако не ме бяха изкарали такъв герой в статията на „Пийпъл“, Тим Старк нямаше да ме заплашва и да ми изпраща от Стейтвил писма, пропити с омраза.

— Спайк?

— Какво?

Успя да я чуе как скръсти ръце под едрите си гърди:

— Направи си сам една дребна услуга, сладурче. Поднеси си подранил коледен подарък. Приеми, че Тим Старк е на много дълга почивка на държавни разноски. Данъците ти се харчат по предназначение. Сега ще се отпуснеш ли?

Спайк се обърна. Може би трябваше да се отпусне. Джейни беше в безопасност, сега от ново покушение я пазеха двама внимателно прикрити телохранители. Тя изглеждаше същото ведро, енергично, весело и игриво дете, което познаваше преди, ако не се брои, че беше станала малко по-предпазлива. Майка й — сестрата на Спайк, Елън, й беше помогнала да го преодолее. А също бащата на Джейни, Брайън. Единият от похитителите беше мъртъв. Другият бе в затвора.

Щастлив край, нали така? А сънищата?

Стига вече. Къде изчезна прочутият хумор?

— Хей, Дебра?

— Какво, жребецо?

— Мислиш ли, че японците ще ни оставят да наричаме тая сграда Сиърс Билдинг?

— Разбира се.

— Защо да се разбира?

Тя тихичко се изкикоти.

— Ти как мислиш? Че ще го кръстят Накатоне Билдинг ли? Не смятам, че могат да си позволят да наемат Брус Уилис за охрана, не си ли съгласен?

Хуморът се пръсна като спукан балон. Образът на терористите го заля с порой от страх, събуди спомена за нощните му кошмари. В тях Тим Старк се връщаше и изпълняваше заплахите си. Въпреки високите си стени и безбройните си системи за сигурност Стейтвил изглеждаше прекалено наблизо, за да се чувства спокойно.

Дебра сигурно бе усетила как го обзема униние, защото следващото, което каза, бе:

— Както е да е, това приключи. А животът продължава. Следващата спирка е партито на Яновски. Да не си загуби ума от страх?

— Разбира се, защо не?

Прозвуча някак небрежно. Но въпросът бе реторичен. И той знаеше отговора. Навестяваше го в сънищата му.