Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (4)

Втора глава

Тим Старк стоеше до укрепения с решетка прозорец, който гледаше от стая за разпити номер 3 към преградения двор долу, и погледът му се спря върху ескортирания автобус, който превозваше затворниците от Кук Кънтри. Докато психиатърът бръщолевеше нещо зад гърба му, той застана между него и прозореца. Бавно и безшумно провери здравината на ключалката и касата. Има начин да се избяга от всеки затвор. Просто трябва да откриеш какъв е и кога да го използваш. А той бе твърдо решен да избяга. И то скоро.

— Мистър Старк — бърбореше психиатърът, — ъ-ъ… Тим. Може ли да те наричам Тим?

Старк задържа погледа си върху дългата върволица нехайни негри, които се процеждаха в двора от стъпалата на автобуса. Строй се в колона. Изправи се. Изпъчи се. Млък. Ходом марш. Раз, два, раз, два… Змията от затворници се тътреше напред, обградена от ченгета с вид на инструктори от морската пехота, подбрали балъците пред себе си. Добре дошли в Стейтвил, задници такива.

— Тим. Защо да не те наричам Тим?

Наричай ме, както искаш, задник такъв. Няма да ми е за пръв път. Старк продължаваше да стои с гръб към него, пръстите му разтоварващо пукаха. Какъвто и да е пътят навън, няма да е оттук. И със сигурност няма да е сега. Разбира се, можеше да счупи врата на психиатъра за половин секунда, но на всеки две минути минаваше въоръжен патрул. Дори и прозорецът да беше отворен, нямаше достатъчно време. Дори и да се измъкнеше сух навън, какво щеше да прави после? Да открадне патрулна кола от пазачите с 12-калиброви пушки? Дори и да я откраднеше, какво щеше да прави после? Да разбие портала посред бял ден? Всичко опираше до проклетата кола. Даже ако имаше късмет и вратата беше отворена.

Никакъв шанс. Не беше видял и ден късмет през живота си. Ако разчиташ на късмет, значи не мислиш. Това щеше да каже Уейд. Винаги това казваше, използвай главата си. Мисли. И после пак мисли. Ръчкай за пробойни в плановете си. Запълни ги. Промени плана. Използвай шансовете си.

Първо план.

— Тим? Ще останем тук колкото искаш.

Все още гърбом, Тим сви рамене. Десет години и четири месеца, преди да стигне до първото съдебно заседание за освобождаване под гаранция. Какво значение имат няколко часа с тоя чекиджия?

Тим чуваше как психиатърът почуква с химикалката си по пластмасовото бюро. Изгаря от нетърпение. Става късно. Неотложна среща. Жена и деца вкъщи. Идва Коледа. Няма да говори още дълго. Търпение.

— Виж, Тим. Вече си в изолация. А и тези гафове в досието ти. Трябва добре да си помислиш как ще изглежда всичко това, когато се събере комисията за опрощаване на присъдите.

Чакане му е майката, онзи вече не издържа.

— Виж, какво значи това, а? Искаш здраво да ти насолят задника, така ли?

— Никога не ме заплашвай — промърмори Тим. Стана изведнъж.

— Какво?

Млък. Нито дума повече.

— Какво каза? Никога не ме заплашвай, това ли чух? Чудесно. Защо пък да те заплашвам? Защо просто не забравим случилото се? Това ли искаш? Знаеш ли колко изкарва някой белязан, като го пуснем след нещо подобно? И знаеш ли колко ще им трябва на тия групови изнасилвани да се докопат до теб?

Тим сви рамене. Зад автобуса от Кук Кънтри строежът на новата сграда на затвора беше почти завършен. Пътностроителните машини, багерите и булдозерите лазеха към огромните ремаркета, готвеха се да си тръгват. Всевъзможни камиони за отпадъци заставаха на опашката и бавно се изпълваха с отломки. Утре щеше да е големият ден на управителя. Утре щеше да пререже лентата. Поръчаното отгоре разширение беше готово и пресата щеше да остане потресена.

Блясък на светкавица разцепва мрака над неосветено плато някъде дълбоко в мозъка му и разпалва нови хоризонти.

Скоро. Но как?

Химикалката продължаваше да потраква по бюрото. Дълбока въздишка.

— Виж, Тим. Длъжен съм да го направя. Правилникът го изисква. Дай да забравим мълчанието на старите затворници. Ти си белязан човек. А и сигурно си корав тип. Видях архивите. Тюлени. Тайна операция в Афганистан. Засекретен брой убити и оръжейна експертиза. Министерството на отбраната не ни дава нищо повече. Но и така е ясно, че си кораво момче. И какво от това? Ти си съвсем сам. Трябва да има към триста трепачи, които само чакат да им дойдеш. За бога, човек трябва и да спи понякога, не смяташ ли?

— Свършихме ли?

— Не.

Тим отново сви рамене. Отдолу мина покрит камион, пълен догоре с преплетена неразбория от дървени греди за скелета, неизползван кабел, невлезли в употреба винилни водопроводни тръби и други боклуци. На предната врата намали, спря с остро изскърцване, но не достатъчно дълго, за да се слегне летящият прах, после с трополене дръпна напред и превали портала. Зъзнещият пазач му махна, без дори да го погледне.

Старк премести очи през двора обратно към редицата чакащи самосвали. Наемни работници. Никакви затворници. И никакви пазачи. Ясно като бял ден.

Той вдигна поглед към охранителните кули по протежението на стените. Постоянно някой се взираше надолу. Какво наблюдаваха? Сградите на затвора и дворовете. Игралните площадки и входовете на гимнастическите салони. Управителят не искаше сакатлъци. Утре беше големият му ден.

— Тим… Тим! По въпроса за досието — да пробваме дали това ще опресни паметта ти, имало някакво сбиване в четвърти коридор на Сграда С. Дори да не си бил замесен в началото, вече си. Прав ли съм? Ако не съм, сега му е времето да говориш, защото, ако нищо не кажеш, всичко влиза в досието, Тим, а комисията внимателно преглежда всички досиета. Само търсят повод, какъвто и да е повод, за да кажат „не“. Схващаш ли?

Тим отново сви рамене. Нямаше никакво значение какво говори психиатърът. Вече не. Сега вече имаше план.

— Доколкото знам, в тази суматоха четирима черни — трепачи — се нахвърлят върху един бял. Сигурно не си бил ти, нали, Тим? Естествено, има значение дали просто си се защитавал или…

— Или какво?

Тежка въздишка. Дълбока и продължителна. След което психиатърът каза:

— Имало е свада. Започнал побой. Охраната пристигнала почти веднага, но дотогава единият от трепачите вече бил мъртъв, други двама били осакатени — в момента са в болница, а последният бил избягал. Какво знаеш за това?

— Така се случи.

— Тоест?

Сега химикалката тракаше непрестанно.

Тим отново сви рамене.

— Забравил съм.

— Но ти си бил там.

— Какво от това?

— Сега колко време мислиш, че ще изкараш?

Тим пак сви рамене.

— Не можеш да ги избиеш всичките.

Тим на свой ред въздъхна, скръсти ръце на прозореца и положи глава върху тях. Чу как психиатърът затвори папката зад гърба му и измърмори:

— Не бих искал да съм на твое място. Не и сега. За нищо на света.

— Свършихме ли?

— В случай че нямаш някоя последна молба.

Тим се обърна за първи път и се усмихна. Почеса се по тила, пъхна ръце в джобовете си, наведе брадичка напред и изръмжа:

— Попитай управителя дали мога да получа едно прекрасно преебаване за Коледа, задето реших шибания му негърски проблем, а?