Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (39)

Трийсет и седма глава

Старк кимна, пъхна ръце дълбоко в джобовете на скиорското яке и размърда нос в студения въздух. Слънцето блестеше ярко в прозрачното синьо небе. Лек свеж ветрец разроши косата му, духна върху дрехите му и ги развя. Свобода! Край на стените. Никога повече в клетка. Чувството, че е навън, така го омая, че можеше да забрави всякаква предпазливост. Но не стана така. Той не му се остави. Това бе дисциплината, а само тя даваше истинската свобода.

Още щом подкара по улиците, очите му вече шареха. Не просто нащрек за патрулни коли. Това беше лесно. Трудното бе да намери места, откъдето да се снабдява. Към края — а той почти го беше стигнал — щеше да се нуждае от такива пунктове много наблизо. Все пак предполагаше, че накрая ще разберат откъде взима колите. Дори ги очакваше още сега — или поне скоро — пред гаража. Но той вече нямаше да се върне там.

Нито пък щеше да свие друга кола откъдето и да било. Нямаше да се затруднят да засекат, че следващото обаждане е от Уотърфронт Тауърс. Ще си помислят, че е сгрешил. Не е вярно. Те му трябваха пред гаража. Трябваха му също още две-три нещица от списъка с покупките.

За два дена каране си бе набелязал подходящи места, не по-далеч от три пресечки, между Стейт и Мичиган на юг от Ерий — поредица ниски, схлупени търговски постройки в сянката на истинското сърце на търговията право на юг.

Първата спирка на Старк бе пред изоставено кино шато, преправено на магазин за преоценени дрехи. Високо горе, на неосветено мръсно бяло платнище, висяха пластмасови букви: „Западният Свят на Уилко“. Под тях пишеше: „Мъжко и младежко облекло“. И най-отдолу, едва събрано на оставащото място: „Големи номера“. Още по-долу, намацано на прозореца с червена боя, прочете: „Магазинът се закрива!“, после с жълто: „Всякакви намаления“, пак с червено: „Облечете се като западняци за Коледа“, и накрая подчертан жълт надпис: „Плащаш и получаваш“.

Попипа пачката банкноти в джоба си и се огледа нагоре и надолу по улицата. Не забеляза нищо смущаващо. Кимна си и се шмугна странично в магазина. Тъй като знаеше какво точно иска, той се устреми направо към щанда с каубойските шапки. Още преди да спре отпред, дофуча продавач с карирана риза и ватирана жилетка отгоре, втъкна палци в колана си и попита:

— Да ти помогна, шефе?

— Готини шапки имаш ли?

— Иска ли питане. Същите са като „Стетсън“. Казвам ти, направили са ги лика-прилика. Но са внос от Мексико и са по-достъпни.

— Ей онази там. — Старк посочи черна шапка с перо, затъкнато в лентата от змийска кожа.

— Добър избор. — Дебелакът изпъшка, като се протегна да я вземе. — Само да намерим твоя номер. Знаеш ли го?

Старк поклати глава.

— Опитай тази, струва ми се, че ще ти стане. Я да видим имаме ли късмет. Как е?

Старк си я сложи.

— Малко ми стяга. Но и не искам да ми я отвее вятърът.

— Половин номер по-голяма. Ето.

Старк сложи другата.

— Тази е добре.

— Нещо друго, шефе?

— Едно палто до земята, като това, дето го носеше Клинт Истууд в сериала „Нещавена кожа“.

— О, имаме ги всякакви, шефе.

Старк се доближи до закачалката на лявата стена и започна да преглежда палтата.

— Искам нещо с много джобове, и да са дълбоки. Вътрешни и външни. Такива, дето увисват, но не се разбира какво има вътре.

— К’во ще правиш бе, шефе? — изкиска се продавачът. — Банков обир, а?

Старк му хвърли смразяващ поглед и го накара да млъкне. Избра си едно бежово палто с широки кожени ревери, провери джобовете и дължината и го откачи.

— Това става.

— Още нещо, шефе?

— Дънки „Левис“ имаш ли?

— Ето тук. Кой номер?

— Трийсет и едно, и две.

— Какъв цвят?

— Най-обикновени сини дънки.

— Искаш ли да ги пробваш?

Старк поклати глава, върна ги на продавача, който ги взе, сгъна ги върху палтото и го погледна с очакване.

— Ботуши — каза той.

— Хвана намалението, шефе. Виж, ботуши като тези — „Десперадос“ — са два-три пъти по-скъпи. Ако не ми вярваш, хвърли едно око надолу по улицата. В магазина на скъпчията Диърборн, дето…

Старк седна и погледна чифта за показ. 44-ти. Неговият номер. Сложи си ботушите. Ставаха му. Малко го стягаха, но като ги поносеше, щяха да се отпуснат.

— Ето тези — рече и ги подаде на продавача.

— Тези са от витрината, шефе. Чакай, ще ти извадя други от склада.

— Не искам от склада. Тези ми харесват.

— Сигурен ли си…

— Какво сигурен ли си? — заинати се Старк.

— Искам да кажа, разбира се, господине.

Старк се засмя почти очарователно.

— Не, не, кажи: „Дадено, шефе“.

Продавачът нервно се ухили.

— Дадено, шефе. Ъ-ъ-ъ, нещо друго?

Старк се огледа наоколо на път за касата. Натоварен като магаре, продавачът се тътреше отзад. Под стъкления капак на касата имаше смайващ куп джунджурии за по-импулсивните купувачи. Старк мушна пръсти в купчината и извади парче рижи косми.

— Това купува ли го някой?

— Щръкналите мустаци на Дивия Бил? Че как. Та това е едно от най-търсените…

— Взимам го — прекъсна го Старк.

— Има руси, черни и…

— Искам ето тези.

— Дадено, шефе.

Очите на Старк пробягаха по касата и се натъкнаха на друго съкровище. Той посочи и рече:

— Това.

— Кое?

Старк посочи по-точно. Продавачът несигурно взе нещо. Старк поклати глава.

— По-нагоре.

— Зак ли?

Старк кимна.

— Добър избор — въздъхна онзи. — Десетсантиметрово извито острие и дълга дръжка от палисандър, удобна за хващане. Хубав е. Виж изработката. Десетсантиметрово острие, но съвършено изпипано. Има калъф, който се привързва за глезена, за лов, така че…

— Имаш ли перуки, Уилко от Дивия Запад?

— Не, тук няма. До нас има заложна къща — опитай там.

Старк кимна.

— Още нещо за днес?

— Това е — отвърна Старк и пак се огледа. В отдалечения ъгъл на един пилон до тавана бяха накачулени грозд груби мешки.

— А, и една такава — посочи Старк.

— Цвят?

— Обичайното тъмнозелено — отвърна.

— Военен ли си?

— Бях — каза Старк.

— Често идват такива като теб. Какво мислиш за тая бъркотия с Ирак?

— Колко ти дължа? — Старк подмина въпроса.

— Да видим… — Човекът се умълча и започна да трака цифрите на старомодна сметачна машина. — Общо двеста деветдесет и девет долара и деветдесет и осем цента. Което включва и данъка за щат Илинойс.

— Това е добре — кимна му Старк, — защото не бих ти платил данъка за Тексас.

— Моля? — обърка се продавачът, после се засмя. — Майтапиш се, а?

Старк кимна отново и извади кредитната карта „Американ Експрес“ на Фелдстайн.

Дебелакът погледна и сви устни.

— Съжалявам, приемаме само в брой.

— Зарежи! — въздъхна Старк.

— Момент. Ще попитам шефа.

— Кажи му, че ще платя десет процента отгоре.

Дебелакът се заклати навътре, спря, за да махне някаква треска от панталона си, и продължи. Хвана един плешив прегърбен мъж с дебели очила и му посочи Старк, който ги зяпаше. Заприказваха се. Поглеждаха към него, кимаха, вдигаха рамене. Като че бяха малко предубедени.

— Но да се легитимира.

Продавачът се появи и преглътна.

— Може, но трябва да се легитимирате. Нали няма проблем?

— Какво?

— Нали няма проблем?

— Нали няма проблем…?

Накрая продавачът се усмихна.

— Нали няма проблем, шефе?

Старк отвърна на усмивката, кимна и му подаде картата.

— Първо я провери. Аз ще почакам.

— Разбира се — рече онзи и допълни, — шефе.

Щом продавачът изчезна в задното помещение, Старк бързо се огледа за плешивия старец с очилата. Отзад се чу суматоха. Но на вратата нямаше никой. Старк взе покупките и се изнесе.

 

 

Мушна се в следващата врата на север, в заложната къща. Начинът да се измъкнеш от напечено положение обикновено е смесица от смелост и предпазливост. Ако нямаш достатъчно кураж, никога няма да преодолееш сдържаността си. Ако не си достатъчно потаен, никога няма да се измъкнеш. Понякога най-доброто скривалище е точно под носа на ловеца.

Огромен негър в ослепително бяла фланела бе разгърнал „Илюстрован спорт“ и пуфкаше дълбоката си лула в такт с трещящия касетофон, който щеше да го проглуши. Той го надвика и запита Старк:

— Какво предлагаш, мой човек?

— Моля? — кресна Старк в отговор и намести ножа в джоба си.

Чернилката се пресегна и намали звука.

— Какво ще пробуташ днес, мой човек?

Старк сви рамене.

— В чантата? — предположи негърът и посочи.

— Тя си е моя! Имаш ли перуки?

Дългата черна ръка се мушна под страничния щанд.

— Какъв цвят предпочиташ?

— Рижа. Ето тази — посочи Старк.

Негърът остави лулата и си завря мутрата в неговата.

— Дванайсет долара. От истинска коса е.

Старк задържа дръжката на чантата със зъби, докато със свободната си ръка тършуваше из джоба на ризата за пари.

— Плюс данъка. Нещо друго?

— Това е. — Старк вдигна глава. — Чакай.

— Какво има?

— Прахосмукачката — отвърна той и посочи зад решетката.

— Давам ти я за трийсетак.

— Може ли да я погледна?

— Що бе, работи идеално.

— Трябва да видя дали маркучът ще влезе.

Негърът раздрънка връзката с ключове, докато се опитваше да отключи.

— По дяволите, мой човек. Караш ме да отварям решетката. Знаеш ли как го мразя това.

Но я отвори. Когато мъжът дръпна пръчките на вратата, Старк пусна перуката, остави мешката на земята, обърна се внимателно и заби десетсантиметровото острие до дръжка в гърдите на черния. Задържа го, докато дебелите устни не изпуснаха и последния си дъх, усети последния измъчен напън на спиращото сърце, после отстъпи назад. Гигантът се люшна напред и се строполи на пода.

Старк прибра обратно ножа в калъфа, а калъфа в джоба, прокрадна се покрай стената и затвори вратата на решетката. Пред витрината профуча дундестият продавач от Уилко Западняка, после пак се показа и трескаво се заоглежда нагоре-надолу по тротоара. Внезапно се врътна, хвърли един поглед през прозореца на заложната къща и се втурна обратно към Уилко. Скоро ченгетата щяха да са тук. Но всичко беше наред. Имаше нещо по-важно, което да им задържи вниманието.

Спокойно.

Едно, две, три.

Първо, вземи парите от касата. Старк вдигна мешката и натъпка перуката вътре. После прекрачи жертвата си, запъти се към касата и я опразни. Набързо хвърли един поглед — имаше повече от четиристотин долара. Напъха парите в джоба си, грабна един бръснач и го хвърли при перуката в чантата.

Добре.

Второ. Взе кибрита, който стоеше до тлеещата лула на мъртвия исполин. Клекна зад щанда, драсна една клечка и подпали крайчето на парче вестник в кошчето за боклук. Изправи се бързо и се вмъкна обратно зад решетката, разтвори папките с документи — една, две, три — драсна втора клечка и ги възпламени и трите.

Така беше по-добре.

Щом към тавана се заиздига гъст дим, той помъкна чантата си към:

Трето. Задната врата. На червената табела пишеше: „Алармен сигнал“, „Авариен изход“. Старк погледна трептящите пламъци и кълбата дим и пошепна:

— Ето ви и шибаната авария! — и се втурна навън. Щом махна резето, аларменият звънец се разтрещя до ухото му.

Сега вече бе просто страхотно.

 

 

Мешката се удряше в якето му, докато тичаше. Заобиколи пробитите кофи, прецапа през заледените локви по тясната задна алейка и се насочи към строежа отпред. Алеята свършваше пред стена от шперплат, до която един до друг се виждаха три нужника. Зад тях бе вратата към изкопа, вързана с верига. Отвъд се извисяваше оранжев кулокран, който със скърцане спускаше куката си надолу. Старк стигна до клозетите и видя, че едната врата е затворена. Сети се и захлопа яко.

— Заето! — долетя отговорът.

— ’Айде по-живо бе — извика Старк.

Секунда по-късно гласът изпъшка:

— Опитвам се, братче. Тези неща не можеш да ги командваш.

— Там долу избухна пожар. Ченгетата опразват района. ’Айде!

Вътре в нужника от фибростъкло гласът се размрънка, изруга и промърмори нещо. Старк пусна мешката на земята още преди дръжката да се завърти. Преди мъжът да успее да запита „Къде е пожарът?“, очите му зърнаха кълбата дим, които бълваше задната част на заложната къща. Започна:

— Мам… — но Старк задуши думите в гърлото му.

Завлече отпуснатото тяло вътре, взе каската, ръкавиците и значката-пропуск, разкопча колана с инструментите, сложи си го и заряза трупа в клозета. Като излезе, затвори вратата, натъпка пастелното си яке в мешката и мина през вратата.

Неговата цел бе от другата страна на подемника, притисната в ъгъла на изкопа в малка барачка от дъски. Довечера щяха да я заключат, но през деня не. Вътре имаше точно каквото му трябваше. Като влезе, намери три отворени водоустойчиви сандъка с динамит и малка червена кутийка с взривни капси до тях.

Бързо грабна три червени пръчки и също толкова взривни капси, пъхна ги под ризата си и се обърна. Неочаквано в бараката влетя бригадир с трескав поглед и го попита:

— Какво търсиш тука?

Старк се сви и изхленчи:

— Сестра ми почина, исках да остана за малко сам.

Мъжът не се трогна, само поклати глава.

— Е, съжалявам. Но не тук. Ей там е избухнал пожар.

— Да ти помогна ли да изнесем това?

Началникът го отпрати.

— Просто ще наглеждаме какво става с огъня.

Старк подсмръкна и каза:

— Е, съжалявам.

— И аз.

Старк излезе. Когато си взе мешката, вратата на тоалетната все още бе затворена. Пожарните — цистерни със стълби, маркучи и всичко останало — бяха наобиколили заложната къща. Сигналът за кражба от „Западния свят на Уилко“ бе забравен. Какво значение имаше? Така или иначе бяха обречени на провал. Като Халек.

 

 

Последната спирка на Старк бе през две пресечки. Дори оттам можеше да види стълба бял дим, който се извиваше в небето от заложната къща. Няколко минувачи се загледаха натам, преди да продължат по пътя си. Беше прекалено студено, за да любопитстват. Той влезе в магазина за авточасти „Милтън“, приближи се до щанда и дрънна звънеца.

Отвътре излезе възрастен мъж, около седемдесет и пет, с бяла коса и набола от няколко дена брада, който бършеше ръцете си в парцал. Носеше си миризмата, която го свързваше с другия механик, Еди, преди да си изнесе багажа към по-светли светове. Дядката остави парцала, смигна, прокашля се и изграчи:

— С какво мога да ви помогна?

— Осветители за магистрала.

— Колко?

— Двайсет.

— Друго?

— Една ролка изолирбанд.

— Друго?

— Това е.

— Как ще платите?

— В брой.

— Хубаво е да се плаща в брой. Винаги е хубаво — рече старецът на някого от друго измерение и примлясна. — Отдавна не са ни плащали в брой, доколкото помня.

Старк отброи няколко банкноти от парите от заложната къща и прибра останалите. На стареца му отне доста време да преброи два пъти парите с разтрепераните си ръце, да ги прибере в касата, да извади дребни и да отброи рестото. Като се увери, че не е объркал нищо, той вдигна очи и попита:

— Искате ли торбичка?

Клиентът му се беше изпарил.

— Забрави си рестото — рече си дядото и се зачуди какво да го прави.

 

 

Толкова близо беше. Старк се почувства изнервен, запита се дали някой не го е видял. Голата глава нямаше да им направи впечатление, ако кучката не се изпуснеше. Но на нея не й беше до описания. Освен това брадата и очилата бяха добро прикритие за лицето. Но ръстът, теглото и възрастта все още съвпадаха. Бе сам. Забърза се. Все още можеха да го разкрият, стига някой да пожелаеше. Но бе Коледа, а никой не искаше да си разваля празника.

На връщане обиколи два пъти, като забавяше и спираше на пресечките, все неща, които щяха да му покажат дали някой го следи. Нямаше никой, нито пеша, нито с кола. Сградите бяха ниски, пълни с прозорци, втренчили очи право към него. Но по тях нямаше никой. Беше Коледа.

Като стигна до двете чернилки в товарното помещение на Уотърфронт Тауърс, той си затананика „Тиха нощ“. Тази година Коледа се зададе по-рано и му носеше най-хубавия подарък, който бе получавал през целия си живот. Един милион доларчета.

— Ей, Гари — провикна се по-високият. — Спук каза да се обадиш на Хаунд, мой човек. Пита къде си.

— Майка ми умря, мой човек — отговори Старк през рамо.

— Мамка ти!

Старк продължи напред. Милион доларчета и сладко отмъщение.

Миналата година можеше и да си получат детето срещу парите. Може би. Разбира се, Уейд не искаше да я убива. Което бе глупаво. Живо, детето щеше да забави преследването и да им даде повече време да се измъкнат. Можеха да го свършат, както казваше Халек, чисто. Но той ги изигра. Сега сам щеше да се изиграе. Нещо като внезапен обрат, честна игра, такива работи.

Вътре се спря при монетния телефон за работниците, пусна четвърт долар и набра куриерски услуги „Тутакси“. Когато отговориха, каза:

— Искам да доставите едно пакетче на господин Спайк Халек в „Карлтън“, на северния бряг на езерото. Ще бъде на входа на Уотърфронт Тауърс след, да речем, двайсет минути.

Търпеливо ги изслуша, после изпъшка:

— Добре, половин час. Но не по-късно, ясно?

После затвори и се плъзна по белия тухлен коридор към обиталището си.

Бутна вратата и за последен път влезе в малката стаичка. Погледна жената на Халек. Изглеждаше зле. Косата й се бе сплъстила от пот. Бледа и трепереща, тя дишаше учестено. Погледна го и рече с усилие:

— Вода.

Старк постави мешката на пода и сложи динамита и капсите до осветителите. Взе мръсна чаша с вода и я поднесе към устните й. Тя загълта бързо, задави се и се разтресе от кашлица. Лицето й бе почервеняло, когато отпусна глава на възглавницата. Допря ръка до челото й. Горещо. Пламтеше.

Може би нямаше да издържи.

Изведнъж го обзе страх. Съвсем скоро тя може би вече нямаше да може да говори свързано. Което бе добре дошло. В бълнуванията си нямаше да им каже, че е с бръсната глава. Но да умре по-рано не беше по плана. По план тя трябваше да остане жива до… до края. После да умре, но не по този начин.

Трябваше да придвижи нещата напред.

За да ги накара да се раздвижат, трябваше да им позвъни. Сега. Надвеси се над нея и й прошепна нежно, почти с умиление:

— Затвори очи, отпусни се!

Тя се подчини веднага, стисна клепки, вероятно от страх да не го ядоса.

— Отпусни се — рече той и погали малките й обеци. Опъна ухото й и запита шепнешком: — Диаманти? Той ли ти ги подари?

Бързо кимване. Очите й все още бяха затворени.

— Успокой се. — Старк измъкна от джоба си ножа с десетсантиметровото блестящо острие и го вдигна в лявата си ръка.

— Дали ще ги познае? — прошепна той и постави острието под ухото й. Преди тя да довърши своето „М?“, той рязко и грубо резна с ножа и вдигна в ръка кървящото парченце.

Тя рязко си пое въздух и потисна писъка си. Кръвта потече по потната й шия, после по рамото и попи на възглавницата. Очите й ужасено се взираха ту в ножа, ту в парчето от собствената й плът, ту в очите му.

Той вдигна рамене.

— Искаше да се увери, че си още жива. Ето го доказателството.

Обърна се към бюрото и остави ножа и отрязаното парченце. Надраска бързо няколко думи на една бележка, зави кървящото месо в нея и се върна към любимото си занимание. Докато работеше, й обясни:

— Слагам бомба под задника ти, скъпа. Ако Халек не успее да я обезвреди за шест часа, ще гръмне. Нали ще издържиш още шест часа?

Като погледна Дебра, видя само как клепките й трепнаха. Само толкова.

Пъхна се под леглото и закрепи по една поддържаща скоба за всеки от четирите му крака, така че да стигат точно до една пластинка, плътно прилепнала под устройството с жичките. Нагласи я да се спуска надолу или да се издига, когато жената помръдне. Върна се до бюрото, взе бомбата и я постави отдолу.

Облян в пот, рече на Дебра:

— Ще им кажеш да не я мърдат, разбираш ли. Скрил съм възпламенителите. Ей в това оранжевото е цялата тайна. — Затаи дъх, докато поставяше бомбата, и затегна поставката, като прищипа ъглите й с клещи.

— Това оранжевото е наистина много чувствително. И е десет пъти по-мощно от динамит. Ако малко повече го размърдат… БУМ! — зашепна й той. — Така че твоят човек ще трябва просто да налучка кода, за да я обезвреди. Иначе след шест часа ще станеш на хамбургер.

Преди да се измъкне, Старк закрепи устройството и сложи експлозива в чистото найлоново пликче. После съвсем внимателно, без изобщо да помръдва пакетчето, включи електронния брояч. Червените числа започнаха да отброяват: 5:59:59, 5:59:58…

Изправи се на крака и погледна голото й тяло.

— Нагласихме те — каза и вдигна мешката си. — Опитай се да не мърдаш. Ако се опиташ да се измъкнеш, както преди, ще гръмне. Просто чакай. Помощта вече е тръгнала насам. Ако са достатъчно умни, ще живееш. Ако не… Е, сещаш се какво ще стане тогава. Междувременно аз ще се чупя.

Пъхна австрийския пистолет и паспорта във вътрешния си джоб и грабна мешката. Прибра ножа в калъфката и го мушна в джоба си, хубаво уви бележката около ухото, отиде до вратата и я отвори.

— Одеяло — изхлипа тя.

— Какво?

— М-м-моля те, з-з-завий ме.

— Никой няма да те види, докато дойдат. Пък и не си падам по морала.

— С-студено ми е. — Тя потрепери.

— Аха. Студено ти е.

Тя наведе леко брадичка. Той се загледа в тракащите й зъби и вдигна рамене.

— Не се притеснявай. Ще се сгорещиш за нула време.

 

 

Старк сви наляво, спря за последен път при телефонния автомат за персонала и набра номера на Халек. Отговори на третия път.

— Познай кой е!

— Движим се по плана — каза му Халек.

— Планът се променя — отвърна Старк.

— Какво?

— Чу. Съвсем скоро ще разбереш къде съм. Засега това е всичко. Аз съм на ход. Започваш да сглобяваш пъзела, Батман. Което е добре, защото ще трябва да мислиш и да действаш малко по-бързо.

— Искам да говоря с Дебра.

— Наистина не й е лесно да говори, Халек. Всъщност не й е лесно и да диша. Така че колкото по-скоро млъкнеш и ме слушаш, толкова по-скоро тя ще получи помощ — може би.

Спайк усети как вътрешностите му се свиват на кълбо.

— Добре.

— Просто се отпусни. Нали ти си големият експерт. Сещаш се, че мога да ти пусна запис на нещо, което е казала по-рано, след като вече е мъртва. Затова ще ти дам по-добро доказателство от гласа й, Халек. Посрещни го на вратата — скоро ще пристигне.

Халек не зададе въпрос и Старк продължи:

— Пращам ти нещо топло и нежно, за да ти напомня какво трябва да спасиш. Като узнаеш какво е, ще разбереш защо трябва да следваш инструкциите ми. Ясно?

— Ясно — рече Халек.

— Именно.

— Именно.

— Ето каква е уговорката — бъди на летището час по-рано.

— В пет и половина?

— Да. Сложи парите в не много голямо дипломатическо куфарче, което да можем да вземем като ръчен багаж. Донеси паспорта си и билетите за полет 920 на Пан Ам за Париж. Чакай ме пред рентгеновия апарат в залата на Пан Ам. И да бъдеш сам!

— Разбрано.

— Ще нося бомба, Халек. Ако отпусна едно копченце под пръста си, аз, ти и още около сто човека ставаме на пара. Чаткаш ли?

— Чаткам.

— Браво. Твоята мадама е готова за сделката, но никак не ми изглежда добре. Ако си получа милиона и теб, ще прескочи бездната и ще оцелее. И най-малка хитринка от ваша страна обаче и с едно обаждане я правя на хамбургер. Това чу ли го?

— Да. — Чу как Халек преглъща.

— Я още веднъж да преговорим разписанието, господин гений. И не ме прекъсвай, защото ми е ясно, че записвате. Ако пропуснеш нещо, пусни си го на запис.

— Добре.

— Млък. Лично ти, Халек, идваш с парите. Лично ти, Халек, чакаш в края на залата на Пан Ам. Носиш билетите и паспорт. Ще отидем да проверим парите насаме. И ако надуша нещо нередно, гърмим. Ясно ли е?

— Да.

— Само че преди да излетим, ще трябва да се справиш с нещо!

— Кажи.

— Три магически цифри, господин гений.

— Три цифри?

— Преди да се съберем, трябва да кажеш на приятелите си кода за обезвреждане на коледния подарък, който оставих на твоята любима, Батман. Ако си сгрешил, след шест часа става на пара.

— Как…? Какво…? Какви три цифри?

— Отговорът, умнико, е на записа. Вече съм ти го казал. Просто трябва да го откриеш.

— Ясно.

Старк се разсмя.

— Нищо не ти я ясно. Нали си сляп. — Спря да се смее и продължи: — Слушай сега как ще откриеш кучката. Като тръгнем да се качваме на самолета, ще подхвърля на пътеката към него едно ключе от гардероба. Щом се отделим от терминала, ченгетата могат да го вземат. Отговорът е в шкафчето. Като се доберат до нея, ще разберат останалото.

— Разбирам — каза Халек и явно му премаля.

Старк довърши:

— Ако приятелите ти изпишат верните цифри на екранчето на електронния детонатор и после натиснат „пренастройка“, приятелката ти ще живее щастливо. Ако не — бум! — Старк силно се изсмя. — Ще се видим в пет и половина. И да не забравиш за малкия ми подарък — вече е на път.

Изкачи служебното стълбище и се озова на партера. Управителят вдигна пръст и посочи назад:

— Помощният персонал да ползва задната врата, моля.

Старк вдигна среден пръст и рече:

— Напускам.

— Не ни уведомявате, както му е редът, господине. Може и да не ви платим.

Старк вече беше излязъл. Колата на куриера от „Тутакси“ вече чакаше отпред. Вътре едно хлапе със слушалки дъвчеше дъвка и разглеждаше списание „Мощта на Нинтендо“. Вдигна очи и каза:

— Вие ли сте с пакета за Халек?

Старк кимна.

— Сложете го в плика и го запечатайте.

Старк го направи.

— Как ще платите?

— Колко?

— Петнайсет.

Старк му подаде една банкнота от десет долара и една от пет.

Хлапето ги прибра, взе пакета и каза:

— Обикновено дават нещичко и на шофьора.

Старк задържа мешката си на рамо, сложи ръка на шофьорската врата и се усмихна.

— Ще ти дам съветче. Карай внимателно, задник такъв.

Като се отдръпна, Старк вдигна ръка. След три секунди едно такси спря да го вземе.