Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (11)

Девета глава

Халек ги остави да водят. Със замислено изражение пред него вървяха Яновски отдясно и Лу Сканън, шефът му, от отляво; всички следваха възбуждащото ухание от парфюма на Дебра нагоре към луксозния апартамент. Отзад идваше близо двуметровият великан Ковалски, който се мъчеше да се отърве от портиера Харолд.

— Ще мога да измъкна нещо и за вас, момчета, като се откача от смяна. Само още един час ми остава. Какво ще кажете, тържество за чудо и приказ, а? Ама май купонът още не е свършил. Прав ли съм, а?

Спайк чу как Ковалски се завъртя на токовете си и щракна с пръсти:

— Частно парти, Харолд. Чаткаш ли?

Харолд изцеди от слузестото си гърло противен кикот.

— Разбира се! Може би ще успея да взема разни филми. Какво ще кажеш?

Търпението на Ковалски рухна с въздишка.

— Донеси само малко кафе.

— Кафе? Имаме шампанско. Така партито може да продължи. Как смяташ? Не? Добре, добре, кафе. Колко?

Спайк усети полъх до дясната си вежда, когато Яновски рязко се обърна и изръмжа:

— Донеси и цяла бъчва, но веднага.

— Да, сър. Слушам, сър! — отговори Харолд. — Тръгвам.

Докато те вървяха напред, а Харолд се отдалечаваше, заглъхващият му глас смотолеви:

— Само минутка-две. Може и по-малко.

Спайк чу как Дебра пъхна ключа в специалната брава „Рабсън“, превъртя го и той изтегли волфрамовото резе от стоманената каса. Лъхна го вълна сух и топъл въздух, когато влязоха в апартамента и затвориха вратата след себе си.

Сканън тутакси изръмжа:

— Откъде да започнем?

— Обади се на управителя в Стейтвил — викна в отговор Яновски, като непрекъснато щракаше с пръсти, за да си спомни нещо. — Ковалски, как му беше името?

— Олховски.

— Точно така — изсумтя Яновски, — но и първото му име е като фамилия.

— Какво? — попита Сканън.

Спайк остана сам, запристъпва без усилие из познатия мрак и намери любимия си стол. Спокойно седна в окото на бурята и закри с пръсти невиждащите си очи.

Ковалски също щракна с пръсти и извика:

— Малкото му име беше като някоя съвсем обикновена фамилия, например Смит, или Бенсън, или Джоунс…

— Дженкинс! — извика Яновски, сякаш току-що беше спечелил игра на асоциации. — Дженкинс Олховски.

Ръчният часовник на Спайк изпиука за кръгъл час. Той се провикна сред глъчката:

— Пуснете телевизора!

Продължителната тишина, която можеше да означава единствено объркване, бе прекъсната от въпроса на Ковалски:

— Защо?

— За новините. Старк заслужи петнадесет минути слава — обясни Спайк.

— Добра идея — каза Сканън и се насочи към апарата. Набитият агент от ФБР се наведе със сумтене и попадна на Седми канал.

— Зарежете новините — промърмори Яновски, — обаждам се на Олховски.

Спайк чуваше как дебелите му пръсти барабанят по слушалката в такт със сигнала.

Спайк се съсредоточи върху телевизора. Острият носов глас на водещата Дарси Уилсън изпълни апартамента:

— Водещите новини тази вечер. Държавният секретар Бейкър замина за Багдад за среща със Саддам Хюсеин. По всичко личи, че проблеми в съветските републики застрашават перестройката на Горбачов. В нашия щат един влак дерайлира до Стоуки и местните жители бяха евакуирани. В най-строго охранявания затвор в щата Илинойс — Стейтвил…

— Заето — изсъска Яновски, — можете ли да си представите?

— Ш-ш-ш-ш-шт — изшътка Дебра, — ето!

Дарси Уилсън провлачи думите:

— … утре предстои тържественото откриване на новата сграда, гости на което ще са губернаторът на щата, сенаторът Саймън и трима конгресмени.

— Какво за Старк? — попита Халек тъмнината.

— Ш-ш-ш-шт — повтори Дебра, — ей сега!

Дарси Уилсън продължаваше да приказва с равния си и незаинтересован тон:

— Преди две години съдебните власти в Илинойс поръчаха тази сграда, за да се облекчат условията в пренаселения затвор и да се открият повече места. Новата сграда ще бъде най-голямата в Стейтвил, на пет етажа и с килии за хиляда затворници.

Във външната врата влезе нечий ключ. Спайк се обърна натам и чу как пистолетите изхвърчаха от кобурите. Три, като се брои и златният на Яновски. След миг вратата се отвори и гласът на Харолд извика:

— Кафе!

Само след секунда Харолд изпусна таблата и чашите се разбиха върху дървения под. Спайк различи само човката на термоса, която тупна с плътен звън, отскочи и се търкулна нанякъде. Дишайки учестено, Харолд запелтечи:

— Н-н-н-н-н-н-е стреляйте! Божичко, аз съм бе, хора! Нося кафето, за бога!

— Майка ти не те ли е учила да чукаш — ревна Яновски.

Спайк чу как един по един пистолетите се прибраха. Гласът на Дарси Уилсън продължаваше да напява:

— Спортните новини. Джейк Холкинс съобщава какво очаква Майк Дитка от „Мечките“ в плейофните мачове и как — изненада, изненада! — в Милуоки Майкъл Джордан отбелязва 42 точки срещу „Елените“. Прогнозата за времето — и пак изненада, изненада! — очевидно ни чака сняг, сняг и само сняг. Повече от мен при следващата ни среща.

— Е…? — каза Ковалски.

— Къде е? — прошепна Сканън.

— Къде е какво? — попита Харолд.

— Разчисти и се махай — нареди Яновски.

— Но…

— Преди да съм ти наритал скапания задник — изръмжа Яновски.

Спайк чуваше безпомощния Харолд да събира парчетата счупен порцелан в таблата, а накрая попита:

— Още кафе?

— Вън! — изкрещя Яновски и се втурна към него.

Много преди да го стигне, Харолд се беше изпарил зад затръшнатата врата. Спайк усети как в душата му властно се настани буца лед.

— Какво ще правим?

Гласът на Сканън изсумтя:

— Майлс?… да, слушай… знам кое време е… да-аа… сигурно… Млъквай… Слушай, Старк е офейкал… Ей така. Духнал е. Преди няколко часа. Занасяйте си задниците в офиса. И вземете папката. Точно така, цялото досие. Пратете го по факса.

Спайк чу ръката на Сканън да почуква по слушалката, после той попита:

— Деб, какъв е номерът на факса ти?

Преди Дебра да успее дори да се обърне, Спайк отговори по памет. Рано или късно всички щяха да разберат. Щом си сляп, не значи непременно, че си глупав или безполезен.

— Благодаря — каза Сканън и продиктува номера на Майлс. — И ако храните някаква надежда за бъдеща служба във ФБР, елате при нас, тук, в дома на Халек… Да… „Карлтън“, на северния бряг на езерото… Триста и четири… Да-а. Доскоро. Ало, карайте внимателно — хлъзгаво е.

Сканън едва бе затворил телефона, когато се намеси бумтящият глас на Яновски:

— Хайде пак да опитаме Стейтвил. — След няколко секунди пак щракна с пръсти: — Заето!

— Местната преса сигурно е чула сирените, обади им се — предложи му Сканън.

— Ако са чули, защо нямаше нищо в новините? — извика Яновски.

Вероятно Сканън бе свил рамене в последвалото мълчание. В сценарий за филм — или в света на зрящите — точно на това място най би отивало едно свиване на раменете. Халек прочисти гърлото си, извиси дълбокия си баритон и предложи:

— Свържи се с телефонистката. Кажи й полицейска тревога. Тя ще прекъсне разговорите в момента и ще те свърже.

— Май съвсем си изтървах нервите.

След миг вече говореше с телефонната централа:

— Сержант Яновски от чикагската полиция. Свържете ме с управителя Олховски. Да, зная, че е късно, но ме е търсил преди час… Да-а-а. Добре, ще изчакам.

Още не бе спрял да кашля, когато отново заговори:

— Получих съобщението ви за Тим Старк. Но нищо не се каза по новините. Как стана?… Какво?… Исусе, Олховски, не говорите сериозно!… Вие какво? Смятате, че дотогава ще го хванете? Но все пак най-добрата помощ, на която можете да разчитате, беше от тези милиони очи, които не видяха нищо по телевизията. Ако не включите това в редовната им програма, ще се обадя сам.

Яновски изхриптя, докато Олховски говореше нещо, и после се разсмя:

— Добре, знаете ли какво? Не мисля, че ще го свършите. В интерес на истината, дори съм дяволски убеден в обратното. Толкова съм убеден, че сега ще се обадя на всичките телевизионни станции в града.

Слушалката се тресна и Спайк чу мърморенето на Яновски.

— Политика! Господи, какъв задник! Иска да го потули! Старк е офейкал преди два часа, а хората са в пълно неведение. Бог знае къде ще е първият му удар!

Спайк вдигна ръка с надеждата, че ще го забележат. По продължителното мълчание разбра, че са го видели, и попита:

— Защо да нанася удар? Наясно е, че са по петите му. За него ще е най-добре да стигне до големия път за Индиана, а после на изток.

— Спайк, не знаем какво ще направи. Трябва да се задоволим с правдоподобни предположения. Имаме психичния му профил. Имаме и заплашителните писма, които ти изпращаше. Дори ако се колебаем, че е тръгнал след теб, снимките ни убеждават напълно.

Ледена тръпка премина през стомаха на Спайк. Той се облегна назад, сложи ръце на коленете си и попита:

— Какви снимки?