Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (23)

Двайсет и първа глава

Спайк Халек усети студен въздух да облъхва лицето му, когато пантите изскърцаха, за да пропуснат Лу Сканън и Кевин Майлс през вратата. Един пакет, изпратен предишната нощ от Министерство на отбраната, току-що беше кацнал на бюрото на Сканън. Може би съдържанието му щеше да им даде по-добър ориентир за извратените пътеки в главата на Тим Старк. Може би нямаше. Но за момента разполагаха с твърде малко информация, за да продължат нататък.

Освен това Сканън трябваше да посрещне група специални агенти, на които беше възложено да преследват Старк по силата на неизпълненото федерално разпореждане за миналогодишното отвличане на Джейни Гранвил. Ако те го хванеха първи, Сканън нямаше да се подчини на правораздаването на щата Илинойс. Ако им паднеше в ръцете, щеше задълго да лежи в строгия тъмничен затвор Левънуърт. През последните 30 години оттам не беше избягал никой.

Вратата се хлопна точно когато телефонът иззвъня. Спайк стана и тръгна натам, но Ковалски сграбчи слушалката и отговори с простичкото:

— Да?

И разговорът продължи така, едностранно — една много дълга минута с разочаровани въздишки между думите:

— Да… да? Но можете ли да ми осигурите нещо извънредно?… Доброволци например… Защо не?… Какво пречи да поставим въпроса пред отделните отряди?… Защо изведнъж сме се разтревожили за благоразумието? Слушай, Дженкинс… И колко човека са? Трима?… Добре, четирима, ако броим и мен. Само четирима!… Старк е убил двама души през последните 24 часа… Не ме занимавай с правни глупости, Дженкинс… Исусе! Весела Коледа и на теб!

Ковалски тресна слушалката. Стъпките на Дебра изшумоляха по дебелия килим. Бяха достатъчно тихи, но Халек все пак можеше точно да прецени на какво разстояние се намираше и безпогрешно да познае какво държеше в протегнатата си ръка. Показалецът й бе свит около дръжката на чаша с прясно приготвено кафе от Суматра. След като отпи от приятната смес, Спайк погледна натам, накъдето знаеше, че стои Ковалски, и попита:

— Кой беше?

— Командир Джон Дженкинс.

— Чекиджията Дженкинс? — възкликна Дебра. — Как е станал началник?

— С много лизане на задници.

Спайк се усмихна и предположи:

— Дават ти още трима души да търсите Старк, нали?

— Четирима, както каза той, като броим и мен.

— Това е повече, отколкото събрахме миналата година, а тогава все пак намерихме Джейни — напомни му Дебра.

— Тогава всичко беше по-различно. Те стояха на едно място, а сега Старк е в движение. Освен това има и по-лоша вест.

— Какво? — Гласът на Дебра бе изпълнен с напрежение. — Исусе, да не би да е станало друго убийство?

Спайк предположи, че Ковалски е поклатил отрицателно глава, защото продължи:

— Дженкинс няма нищо против издирването, но снема охраната ви. Не е убеден, че Старк има, както се изрази, „достатъчно оперативни параметри за реалистична инициатива“.

Дебра си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Какво? Дженкинс мисли, че Старк е излязъл да подиша чист въздух?

— Така изглежда.

Спайк познаваше Дебра толкова добре, че почти я видя как поклаща глава, преди да каже:

— С право си е спечелил прякора.

— Някакви идеи? — попита Ковалски.

Съзнанието на Спайк отново видя Дебра да поклаща глава.

— Действай зад гърба му. Притисни сержантите. Виж кой можеш да спечелиш.

— Дженкинс ги държи здраво. Знае, че един ден ще искат повишение и не могат да го прецакат или да действат зад гърба му. Иска ми се Яно още да беше при нас. Старият му кучи син винаги знаеше как да се оправи.

Дебра каза:

— Яно е извън всичко това. Дори още да беше на работа, не мисля, че Дженкинс щеше да го назначи по случая.

Ковалски отвърна:

— Може би си права. Остава ми да направя, каквото мога.

— Наистина не знам какво можеш да сториш — въздъхна Дебра.

Спайк си представи как грамадният мъж вдига китката си и проверява колко е часът миг преди той наистина да каже:

— Господи, трябва да тръгвам. Но ми е страшно криво да ви оставя сами. Просто имам предчувствие. Нали ги знаете тези предчувствия?

Дебра каза:

— Да, познавам тези предчувствия, Убиецо. И ако искаш наистина да използваш Яновски, спомни си какво ни казваше той. Половината от тези предчувствия са налудничави, другата половина — погрешни, и само едно на милион се оказва вярно. Така че забрави интуицията и се довери само на фактите.

Ковалски въздъхна.

— Ех, Яно. Прекалено голям човек, за да можеш да се мериш с него.

— Погледни от този ъгъл, Убиец — каза Дебра и го потупа по гърба, — ти все пак можеш да се мериш с него поне на ръст, нали?

Ковалски се засмя с едно пренебрежително „да“ точно когато телефонът пак иззвъня.

— Кой мислите, че може да е?

— Не и Старк — каза Спайк, докато отиваше да го вдигне. — Не и ако е толкова умен играч, колкото Фелдстайн твърди, че е.

Между следващото иззвъняване и момента, в който Ковалски вдигна слушалката, нямаше време да се обясни главоломният скок в успешното проследяване на телефонните разговори, който Спайк Халек поднесе като дар на ФБР, след като точно преди година безпогрешно откри похитителя на Джейни Гранвил по страничните шумове, промъкващи се в обажданията за откупа.

Лу Сканън му осигури пълен картбланш, щедра субсидия от фондовете на службите и превъзходен технически екип консултанти направо от Централната лаборатория във Вашингтон. Съчетан с новите технологични постижения в записването и проследяването на телефонните обаждания, богатият опит, който Халек бе натрупал в Холивуд в областта на звуковата техника и звуковите ефекти, въоръжи блюстителите на закона с бърза, подвижна, надеждна и лесна за използване система за документиране и анализиране на обаждания за откуп, заплахи и предупреждения за бомби.

Като използваше собствения си апартамент и време, за да усъвършенства оборудването и да завърши окончателно аналитичния софтуер, Спайк беше проектирал и сглобил прототип на устройството за проследяване на заплахите. Беше започнал с очевидното — да идентифицира личността на говорещия, телефонния номер и мястото, откъдето се обаждаше. Това определяше източника и улесняваше предприемането на незабавни ответни действия. После Спайк бе включил в системата звуков анализатор с няколко канала, който първо записваше и дигитализираше звука по електронен път, а после чрез допълнителна компютърна програма, която той бе написал като специално допълнение към анализатора, разлагаше сигнала на съставящите го честоти, улавяйки същевременно повтарящи се шумови особености по време на обажданията — като например биене на барабан, крачки, звън на метална лъжичка, която разбърква чаша кафе. Оттам насетне чувствителността и сложността на анализ минаваше на изключително деликатни, направо стряскащи ума нива.

Само от постъпващите обаждания анализът на шумовите линии можеше да определи на какво разстояние се намира насрещният телефон, дали обаждането става от безжичен телефон и колко отдалечен е той от телефона-майка. Отделно бе инсталирана и езикова програма, способна да познае по говора родното място на обаждащия се и отразените в речта му влияния от други места. С нейна помощ Халек можеше да каже къде е роден, къде е отраснал и къде е учил човек, къде и за колко е гостувал и пътешествал.

С колкото повече и по-добра информация разполагаше системата, толкова повече и по-добри резултати можеше да даде. Ако се въведеше запис с гласа на заподозрения, тя можеше да действа като звуков следотърсач, изграждайки диаграма на гласа му с различни статистически нива на достоверност. Ако съответният запис съдържаше точни отговори на някои въпроси, системата можеше да сравни промените във височината и интонацията при провеждания в момента разговор посредством специална функция, наречена „измерител на психологическото напрежение“. При психически нормалните заподозрени това бе по-прецизен начин да се констатира лъжата, отколкото с обикновените детектори на лъжата. Оптималните възможности на системата й позволяваха дори да посочи дали говорещият има хрема, или се опитва да си преправи гласа.

Опитите да се прикрият гласовете — както при строго поверителните интервюта на гангстери по телевизията, бяха безсилни срещу виртуозното постижение на Халек. Деформациите просто се разлагаха аналитично, възстановяваше се оригиналното звучене и гласът се връщаше към истинския си вид.

Всички тези факти бяха известни на опитните престъпници, в това число и на международни терористи и членове на мафията. С малко усилие и повече интерес те можеха да се открият във всяка библиотека, дори и в тази на затвора Стейтвил. Ако Тим Старк беше прочел всичко, написано за него, със сигурност щеше да знае за разработките му. Ето защо бе толкова сигурен, че той нямаше да се обади.

Спайк застана до конзолата на устройството, докато Ковалски вдигаше слушалката със скритата надежда все пак да звъни натрапникът Ед Яновски.

Но не беше той.

Разбра го по внезапната промяна в гласа на Ковалски. Той се обади и започна с „Да?“, после изведнъж покри долната част на слушалката с ръка, обърна се към Спайк и каза:

— Мисля, че е той.

— Старк ли? — прошепна Халек.

— Да.

— Превключи на отсрещния телефон — каза Халек и се спусна към конзолата.

Надвеси се над пулта и започна да натиска клавишите. Първо установяване на самоличността, после — команда за запис. Сега щеше да използва всичко, да има пълен дигитален запис. Как щяха обаче да го засекат? Къде бяха хората на Ковалски? Как да им се обади? Неговата линия беше заета с обаждането на Старк. Беше свободна единствено личната линия на Дебра.

Системата беше захапала обаждането като прегладняла акула. Вече нямаше да види миг свобода, докато на свобода беше Старк.

— Дебра — прошепна той и потупа върху екрана, където беше изписан номерът на насрещния телефон. Тя бързо се втурна към него и го записа. Още преди да успее да я спре, тя вече бе тръгнала към стаята, където върху малката тоалетна масичка бе личният й телефон.

— Да? — повтори Ковалски.

Гласът, който се разнесе от микрофона, го смрази:

— Има един човек тука, може би си го искате.

Джейни? Устните на Халек изписаха думата. Явно Ковалски го разбра, защото се приближи и прошепна:

— Не се стряскай.

— Кой се обажда? — попита Ковалски.

Хитро. Печелеше време, предизвикваше объркване и може би създаваше впечатлението, че Старк е сбъркал, че е набрал грешен номер или че просто Спайк вече не живее там.

Старк не се хвана. В заобикалящия го фон се усещаше нещо особено, изкривено, но и някак познато. Той се изсмя остро, почти обидено и попита:

— А ти кой мислиш?

— Не знам — промърмори Ковалски. — Ти ли си, Елмо?

Старк потъна в мълчание, после изръмжа:

— Халек?

— Няма го. Това е рецепцията.

— Глупости! — Думата избухна като мина „Клеймор“ и се разби в задъхани хрипове, после долетя: — Както вече казах, има тука един, искахте да го пипнете май. Само че лоша работа. Няма да успеете пак да го хванете, мой човек. Няма начин. Просто исках да ти звънна, да ти кажа — той се позабави малко, — че съм се върнал.

— Къде можем да те намерим? — попита Ковалски.

— Не се занимавайте да ме търсите. Аз ще поддържам връзка с вас.

Дебра се втурна от спалнята. Ковалски захлупи слушалката, докато тя прошепваше:

— Автомобилен телефон.

Беше го разбрала по първите три цифри. И изведнъж всички странични шумове внезапно придобиха смисъл. Силата на сигнала, която отслабваше и се увеличаваше, свистенето на въздуха през отворения прозорец, слабата свирка на клаксон, може би на около една пресечка. Но най-много се обясняваха паузите в говоренето, когато отклоняваше брадичка от пътя, за да я вдигне към мембраната, инсталирана на тавана, и след това отново я спускаше надолу, за да провери обстановката на платното.

Неопитност. Някой, който не е използвал често автомобилен телефон. Някой, който не знаеше, че мембраната улавя звука от разстояние и не е необходимо да въртиш непрекъснато глава.

— Ей, кой се обажда?

— Как е хлапето?

Спайк настръхна и си пое дълбоко въздух. Дебра се премести до него и го успокои:

— Спокойно, скъпи. Джейни е добре.

— Може би си набрал грешен номер — каза Ковалски.

— А може би не — отвърна Старк и се изхили: — Как е психиатърът?

Въпросът постепенно се загуби в какофонична истерия, която завърши с изщракването на затворената слушалка.

Макар че сега не виждаше, Халек си бе служил с очите си достатъчно дълго, за да почувства уплашените погледи, които си разменяха зрящите. В пълно мълчание, докато той не прекъсна и двете:

— Установяване самоличността на обаждащия се. Чий номер е това?

— Нали не мислиш, че… — започна Дебра.

— Спайк — намеси се Ковалски, — имаш записан разговора. Мога ли да проследя източника?

Спайк премина от „запис“ към „анализ“, запамети електронно разговора и презареди линиите. След като беше готов, кимна към Ковалски и каза:

— Действай!

Огромното ченге се възползва от правомощията си, за да се добере до службата за специални услуги на „Илинойс Бел“, и две минути по-късно съобщи новината, от която всички се страхуваха:

— Обадил се е от колата на Фелдстайн — рече Ковалски.

— Къде е Фелдстайн тогава? — попита Дебра и в края на изречението гласът й секна.

Ковалски вече се беше заел с това. Секунди по-късно той каза:

— Ало, диспечер. Ковалски е. Намери номера на колата на Фелдстайн, Джейкъб.

Изчака, почуквайки нервно с пръсти по телефона. Когато диспечерът се върна, Спайк усети учудването в гласа на Ковалски:

— Четирима със същото име? С автомобилни телефони? Окей. Направи отново проверка. Ще изчакам.

Спайк също изчака още една минута, а Ковалски пак повтори:

— Двама? С автомобилни телефони?

След малка пауза каза:

— Този приятел е доктор, психиатър. Сещаш се, нали? Психиатър.

Следващите секунди им се сториха като година, напрежението ги смазваше. Най-накрая Ковалски каза:

— Да, това е. Нейпървил. Трябва да е той. Пусни го за издирване… Нищо… Не, не е той… Открадната кола. Шофьорът вероятно е въоръжен и опасен. Трябва да се действа изключително предпазливо… Име?… Старк, Тимъти Куинс… Да, същият. Заемете се с това.

Ковалски затвори телефона.

Звукът от щракването още не беше отмрял напълно, когато Дебра попита:

— Нали не мислиш…?

Ковалски отговори:

— Рано е да се каже. Може да извадим късмет.

— Ковалски — тя заекна, — н-н-н-нали не мислиш, че е бил…?

— Тук? — завърши Ковалски.

— Това е въпросът — каза Спайк, замрял в безпрогледен ужас.

Чу как Ковалски въздъхна и спортното му сако изшумя, докато той свиваше рамене.

— Не знам, може би Фелдстайн знае, въпреки че Старк е взел колата му. Може би просто ни предизвиква, опитва се да ни покаже, че може да се движи както му скимне, и ние нищо не можем да направим, за да го спрем.

— Ковалски? — задавено каза Дебра.

— Да?

— Включи повече ченгета във всичко това. От миналата година знаем, че малко оставаше да отидем по дяволите.

— Ще видя какво мога да направя — каза той и гласът му потъна, докато се обръщаше към вратата. Отново им припомни: — Заключете.

— Разбира се — обади се Дебра.

— Кажете на рецепцията да внимават за непознати, да съобщят, ако някой се мотае наоколо. Може би Харолд ще успее да ни помогне.

Дебра се изсмя:

— Харолд? Той ще ти каже всичко, което искаш да чуеш, но на определена цена.

— Имаш ли си монети? — попита Ковалски, докато си закопчаваше шлифера.

— Да — каза тя. — Дори Спайк може да ги използва в своя мрак.

— Ще се обадя — рече той. — Спайк?

— Да?

— Ако разбереш нещо от обаждането…

— Разбира се — каза Спайк, докато включваше апаратурата, за да го прослуша. — Ще те уведомя.

Но и така знаеше нещо със сигурност. Кошмарът беше започнал отново.