Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (21)

Деветнайсета глава

Дебра лежеше до него и нейния топъл, нежен и сладък дъх галеше врата му. Чувствителните му ноздри долавяха изтънчения аромат на „Репешаж“. Тя протегна решително настоятелните си пръсти към гърдите му и притисна твърдия си бюст към него, а езикът й леко докосваше ухото му. С лек кикот и мъркане плъзна изумително гладкото си бедро върху него, а ръката й се спусна надолу, там, където нещо в него започваше да става все по-кораво.

— Спайк — прошепна тя, — Спайк, скъпи…

Телефонът до него иззвъня.

В пълния мрак Спайк Халек протегна ядосано ръка, като се чудеше какво ли бе чак толкова важно, за да нарушат съня му. Изтощен до краен предел от преживяванията от миналата вечер, той каза уморено „Халек“ и се прозя.

Гласът от другия край бе на портиера Харолд.

— Тук долу има един човек, който твърди, че има среща с вас.

Спайк се изправи и пипнешком затърси халата си.

— Кой?

— Казва, че името му е… Изчакайте за момент. Да. Фелдстайн. Джейкъб Фелдстайн. Казва, че го очаквате.

Адреналинът сякаш разряза вътрешностите на Халек като хладен скалпел. Изчакай. Успокой се, каза си той.

— Кой го изпраща?

— Почакайте. — Слушалката потъна в тишина, закрита от ръката на Харолд. Десет секунди по-късно той каза: — Той е доктор, психиатър. Казва, че идва от Стейтвил. Сещате се, нали? Затворът. Както и да е, мисля, че няма да има никакъв проблем с всичките тези ченгета, които са при вас сега, така че…

— Какви ченгета? — попита Халек.

— Тези, които мис Серафикос се съгласи да влязат.

— Изчакай, Харолд — каза му Спайк, бързо и плавно измъкна крака от леглото, омота халата около тялото си и се отправи към хола.

Дебра стоеше на вратата и го слушаше как говори. Беше се научила да не го прекъсва, да го оставя да прави колкото се може повече неща. Обикновено му трябваше съвсем малко помощ, за да се справя като всеки друг. Но сега изглеждаше объркан, дори изплашен. За първи път, откакто бяха отвлекли Джейни, изглеждаше несигурен.

— Какво има, Спайк?

Той наведе брадичка и я повдигна нагоре като човек, който вижда. Следа от типичен жест от времето, преди да загуби зрението си. Въздъхна дълбоко и попита:

— Очакваме ли посетител?

Дебра се обърна и извика:

— Лу?

В отговор долетя гласът на Сканън:

— Да?

Халек попита:

— Кой е тук освен Ковалски и Сканън?

— Само Майлс и ние — отвърна тя, хвана ръката му в своята и извика назад към всекидневната:

— Лу, долу има някой.

Дебра видя как Сканън и Майлс извадиха оръжията си от кобурите, а Ковалски се хвърли да вземе пистолета си, оставен под възглавницата на канапето.

Спайк спря и си пое дъх.

— Какво става? — попита тя.

— Защо трябват оръжия?

Тя се засмя учудено:

— Как разбра?

Той докосна ухото си.

— Ако слушаш внимателно, можеш да чуеш как се изхлузват от кобурите. Също как се раздвижват дрехите при изваждането на пистолетите. А сега какво?

Дебра си пое дълбоко дъх.

— Старк се е изплъзнал от пътната блокада миналата нощ. Бил разпознат от дежурния на една бензиностанция и от щатски патрул, жената спряла да му помогне. Освен това, както изглежда, по пътя е очистил двама души.

— Исусе — прошепна Спайк.

— С Мария и Йосиф. — Тя го дръпна за ръката и го поведе към хола.

— Кой е долу на рецепцията? — поинтересува се Сканън.

— Някакъв лекар от Стейтвил. Джейкъб Фелдстайн. Или поне така твърди. Още е долу при Харолд.

Майлс се обади:

— Кажи на Харолд да го задържи, докато сляза.

— Мислиш, че може да е Старк?

Ковалски отвърна:

— Знаем само, че е на свобода. Лу очаква този човек, но кой знае, все пак трябва да проверим. Слизам долу с Майлс.

Спайк се засмя:

— Исусе, не го знаем къде е и затова предполагаме, че е тук!

Сканън промърмори:

— Никой не е умрял от предпазливост.

Ковалски облече ризата си, напъха я в панталоните, наметна спортното си сако и пусна автоматичния пистолет в джоба. После кимна на Майлс, който отвори вратата и двамата излязоха заедно.

Сканън погледна часовника си и каза:

— Давам им три минути. Ако не се върнат дотогава, нещо не е наред. Деб, имаш ли оръжие?

Вцепенена от страх, тя кимна.

Сканън още гледаше часовника си, а другата му ръка лежеше върху кобура, когато силно почукване разтърси вратата. Той погледна към Дебра, тя преглътна с усилие и попита:

— Кой е?

— Убиеца — долетя отговорът.

Тя се отпусна, въздъхна облекчено и побърза да отвори вратата, като му се сопна:

— Започвам да мразя този прякор, Ковалски.

Той сви рамене и влезе, последван от Майлс и едно малко плешиво човече. Новият гост се огледа през очилата си със златни рамки, протегна нерешително ръка и заяви:

— Аз съм Джейкъб Фелдстайн. И съм тук по собствено желание.

— Какво? — попита Сканън.

— Моят шеф Олховски проявява опасна незаинтересованост към случая. Опасна не за него, но може би за мистър Халек.

— Седнете — покани го Дебра. — Кафе?

— Със захар и сметана — каза Фелдстайн, докато слагаше куфарчето си на най-близката маса.

Дебра отиде в кухнята, за да го донесе.

Сканън погледна към Халек, забеляза как подскача адамовата му ябълка, и се обърна отново към психиатъра:

— Какво можете да ни кажете за Старк, докторе?

Фелдстайн се наведе напред и събра върховете на пръстите си. Пое си дълбоко въздух и заговори с монотонен глас. Заприлича на Сканън на пациент, който брои в обратен ред по време на анестезия. Разделяйки думите като кутии върху монтажна линия, той заговори:

— Разберете, че това, което ще ви кажа, са мои собствени, професионални преценки, основаващи се на някои наблюдения. Каквото и да споделя с вас, то не противоречи на независимото заключение на психиатрите от флота, които са освободили Старк от служба по Параграф №8.

— Което означава, че той е луд — предположи Ковалски.

Фелдстайн вдигна царствено ръка и поклати глава:

— Опасявам се, че луд не е клинично съдържателен термин. Освен че е неточен, той предполага — което в случая е може би прекалено опасно, че индивидът по някакъв начин е поставен остро извън досег с реалността, че не може да просъществува задълго в нормалния свят, без сам да се разобличи със своето поведение, което едновременно бие на очи и е неуместно. А това несъмнено не отговаря на описанието на Старк.

— Какво тогава? — попита Сканън.

— Клинично ли?

Сканън цъкна с език и каза:

— Не толкова отвлечено, това не ни помага да предвидим следващия му ход. Може ли да ограничите теорията и да наблегнете на прогнозата?

Фелдстайн се ухили и попита:

— Имате предвид, да речем, да ви кажа какъв точно ще бъде следващият му ход?

— Това би било добре — отвърна Ковалски.

— Де такъв късмет — каза Фелдстайн. — Аз съм психиатър, а не медиум. Но мога да ви кажа срещу какво сте изправени, дори някои негови слабости и — извинете ме, господин Халек, но не мога да се сетя за по-добър израз от „зони на слепота“.

— Хубав израз — каза Спайк с усмивка. — Ако можем да хванем Старк в тъмното, аз ще имам предимство.

— Възползвайте се и от най-дребното — посъветва го Фелдстайн.

Дебра сложи пред него кафето и попита:

— Какво ще рече това?

Фелдстайн отвърна:

— Тъкмо преди да избяга от Стейтвил, Тим Старк беше убил член на една от бандите в затвора. Трепачите. Освен това прати в болница други трима, които копнеят за отмъщение. Като такъв белязан единак, което на затворнически жаргон ще рече „независим“, Старк нямаше абсолютно никой зад гърба си. Беше само въпрос на време да го изолират и, е…

— Да го пречукат — подсказа Ковалски.

Фелдстайн кимна и продължи:

— Там няма нищо, към което да се върне. Ако го хванат, убийството ще го вкара вътре с доживотна присъда. А с отмъщението на бандата дните му са преброени. Дори един напълно уравновесен човек би разбрал, че има само два пътя — да удари или да умре.

— Той определено удари — каза Майлс.

Фелдстайн извади купчина снимки от куфарчето си и ги остави на масата. След като и Сканън се присъедини към всички останали освен Халек, Фелдстайн обясни:

— Това са снимките, взети от стената в килията на Старк. Ако погледнете кръстчетата, нарисувани върху фотографиите на господин Халек, ще видите, че са основно два вида. Първите са върху гърдите, при сърцето. Другите — върху половите му органи.

— И това наистина ли означава нещо друго, освен че иска да осакати Спайк? — попита Дебра, докато си палеше цигарата.

Докторът отвърна:

— Така смятам. След като прегледах цялото досие — той се прозя и отпи от кафето си, — … което ми отне по-голямата част от изминалата нощ, мисля, че виждам логиката във всичко това.

— Ако той е луд — каза Ковалски, — трябва ли да се търси логична връзка, имам предвид, както при нормалните хора?

Фелдстайн поклати глава.

— Не непременно по обичайния начин. Той е прекалено праволинеен. В случая имаме човек, който е в затвора заради нещо, което той си мисли, че му е причинил друг човек. Тогава виждате снимките и стигате до извода — с известна предпазливост — че е съсредоточил гнева си в план за отмъщение.

— Звучи смислено — каза Ковалски.

— Прекалено е просто — възрази Фелдстайн.

— Тогава какво можем да очакваме? — изръмжа Сканън.

Фелдстайн сви рамене.

— Както вече казах, аз съм психиатър, а не медиум.

— Но вие сте видели Старк — настоя Ковалски — само преди няколко часа. А сте го виждали и преди. Също така добре познавате досието му от Министерството на отбраната. И не на последно място сте професионалист, доктор Фелдстайн. Подхвърлете ни поне някаква следа.

— Опасявам се, че нямам кристална топка.

— Все пак какво ще кажете за някакъв кръг от възможности? — попита Спайк.

— Кръгът е широк колкото въображението му и непредвидим като раздаване на карти.

— Склонности, примери, тенденции, нещо, което би могъл да направи — каза Дебра.

— Има няколко неща, които може да направи — каза Фелдстайн. — Ако не по друга причина, то най-малкото защото ги е правил преди.

— Да започнем от това — каза Ковалски. — Или в противен случай ще се запънем тук, докато той не разбие вратата.

Фелдстайн преглътна обидено и въздъхна:

— Добре, но само възможности. Никакви прогнози, става ли?

Всички кимнаха, Фелдстайн също кимна в отговор и започна:

— Изправени сме пред човек, който е бил сериозно малтретиран като дете и е развил остра непоносимост към опитите да се упражнява власт над него. Научил се е да съсредоточава гнева си в план за отмъщение. Дори като дете това му е позволявало да отвръща на удара с удар. Когато е пораснал, просто е разширил обсега на своята отмъстителност, за да съответства на нарасналата му сила. Същевременно е вложил, или по-скоро включил, тази по-голяма сила и отмъстителност в една характерна схема от детските му години.

— Каква? — попита Ковалски.

Фелдстайн чукна по снимките.

— Няма нищо определено тук, нищо, което да се докаже по строго научен път. Но го усещам с цялото си същество.

— Именно така най-често се стига до верния ход — каза Ковалски.

— Добре тогава, ето какво… — пое си дълбоко дъх и каза: — Старк играе игрички, които иска да спечели с надхитряне. И започва, като се опитва да те накара да пропуснеш очевидното.

Сканън се изхили:

— Очевидното е, че нашият човек е вън от затвора. Не мога да заложа главата си за нищо друго.

Фелдстайн отново потупа снимките.

— Погледнете отблизо. Два вида снимки. През сърцето. Което какво означава? — Той се огледа наоколо.

Сканън сви рамене.

Докторът каза:

— В случая аз само предполагам, защото Старк целенасочено заблуждава. Може би — но само може би — всъщност иска да стигне до сърцевината на това, което представлява Халек.

— А то е? — попита Спайк.

Фелдстайн се обърна към него.

— Деловата уговорка. Помните ли?

Спайк се усмихна и кимна.

— Или може би епицентър на отмъщението му би могло да бъде погрешното убеждение на Старк, че е бил лишен от нещо, което е заслужавал.

— Откупът ли? — предположи Дебра и пак дръпна от цигарата.

Фелдстайн кимна:

— Ако пак се връща насам, а аз чувствам с цялото си същество, че е така, защо ще рискува да нападне мишена, която всеки знае предварително? Това е самоубийствено. Старк е обсебен от фикс идея, но не е самоубиец.

— Джейни в безопасност ли е? — попита Спайк.

Фелдстайн затвори очи и бавно поклати глава.

— Никакви прогнози. Но след провалилото се отвличане и една година в Стейтвил достатъчно разумно е да се смята, че той иска още един шанс за бягство към по-добър живот. Тази фикс идея обаче да избяга в някакъв своеобразен рай се е родила някъде далеч назад в миналото, от чувството, че е хванат в капан, което е изпитвал като дете.

— А какво ще кажете за половите органи? — попита Спайк.

Фелдстайн изгледа всеки един поотделно, въздъхна и поклати глава.

— Ясно е, че или иска да ви кастрира, или да направи нещо, което да ви накара да се почувствате импотентен.

— Или и двете — предположи Спайк.

— Може би. Но сега отново само предполагаме.

Ковалски каза:

— На мен ми се струва, че ще погне Спайк, за да накара неговия зет да плати отново откуп.

Фелдстайн кимна.

— Възможно е, но може би е прекалено просто.

Ковалски каза:

— Ако е по дирите на Спайк, нещата са прости. Наблюдаваме него и изчакваме.

Фелдстайн отново огледа групата.

— Достатъчно умен е, за да знае, че вие така ще си помислите. Затова се съмнявам, че ще направи точно това.

— Тогава какво ще направи? — изръмжа Сканън.

Фелдстайн се измъкна:

— Нямам представа.

— Страхотно — каза Сканън.

Дебра вдигна ръка в знак на помирение.

— Какво друго можете да ни кажете?

— Трудно ще бъде да му се вземе мярката. Моята диагноза е епизодична параноя. Понякога си мисли, че всички го преследват. А щом мисли така, трябва да е много добър, както показва служебната му характеристика, в избягването и прикриването. Това е едно от нещата, които са го направили толкова добър в подмолните операции.

— Да, но неговата непоносимост към властта? — каза Спайк. — Как съгласувате това с приемането на заповеди при тюлените?

— Много просто — отвърна Фелдстайн. — Не е имало много заповеди. Тюлените се обучават да увеличават оперативната си свобода, а не да се превръщат в пионки. Това е привлякло и Старк. Не бъркайте луд с глупав. Видял е в това възможност, която му дава реална власт. При тюлените е изживявал фантазията, която го е поддържала, докато е бил дете. Изведнъж всеки или всичко, което застане на пътя му, може да хвръкне във въздуха.

— Това не е особено тънък подход — отбеляза Дебра.

— Но пък е пречистващ. Старк на осемнадесет години не е това, което е днес. Сега той планира нещата по-добре, избягва риска и е много търпелив.

— Ако е достатъчно търпелив, ще го хванем, преди да е стигнал до Халек — каза Сканън.

— Не бъдете толкова сигурен.

— Други добри новини?

Фелдстайн вдигна очи, внимателно изучи тавана и си пое дълбоко въздух. Докато издишаше, разтри уморените си очи и каза:

— Само това, че той обича игрите. И че не познавам Старк толкова добре. Казах ви, че няма да правя предвиждания. В моята област сме по-добри в обясненията следварително. Но той ми напомня за друг много подобен случай, при който досието вече е приключено. И този човек много напомня на Старк като дете, много си приличат в силния интерес към игрите и структурите. Така че може да има някакво сходство. При този по-ранен пациент игрите, колкото и детайлно да бяха разработени, винаги следваха строго определени фази. Първо беше измамата, той заблуждаваше противниците си да мислят, че ще направи нещо, което всъщност не правеше. Обикновено след това постепенно преминаваше към втората фаза, която е унижението. На този етап той имаше нужда да демонстрира силата, която му е липсвала като дете, посредством размяна на ролите, като правеше противника си неспособен да контролира нещо важно — собствеността, свободата си, дори живота си. В третата, последна фаза беше отмъщението, неговото пълно тържество над противника, когато той спечелваше цялата игра, всичко, което е било заложено на карта. Накрая пречупваше или направо убиваше врага си.

— Какво стана с този… друг пациент? — попита Дебра.

Фелдстайн отвърна:

— Накрая беше заловен.

— Накрая след какво? — поинтересува се Сканън.

— След като уби човек.

— Чудесно — измърмори Ковалски.

И в последвалото мрачно мълчание попита:

— Значи първо търсим измама.

— Наистина бих бил нащрек за нещо такова — отговори Фелдстайн.

— Нещо друго? — попита Спайк. — Каквото и да е. Пък и аз лично нямам нищо против теоретичните обяснения.

Сканън и всички останали се засмяха.

— От медицинска гледна точка има още нещо.

— Само едно ли? — изръмжа Ковалски.

Отново се засмяха. Този път дори Фелдстайн. Усмивката му изчезна, когато продължи:

— Истинският гняв на Старк е насочен срещу баща му. И въпреки че той пръв признава колко го е ненавиждал, от друга страна, изпитва дълбока нужда да обича някой, в когото вижда образа на бащата. Така че може да мрази баща си като човек, но същевременно силно да се нуждае да обича някой човек като баща. Това противоречие го кара да пренасочва цялата си насъбрана злоба към друга фигура с власт. Човек, осуетил намеренията му.

— Спайк — изплю камъчето Дебра.

Фелдстайн кимна.

— Това е най-доброто обяснение за мен.

— Нещо друго? — припомни му Майлс.

Фелдстайн поклати глава и въздъхна.

— Изобщо не съм сигурен в това. Просто усещане, нещо като предчувствие, което непрекъснато ме преследва.

— Една жена би казала да му се доверите напълно — каза Дебра.

Фелдстайн вдигна рамене.

— Докато наблюдавах Старк, забелязах някакво ядро на предизвикателство, което е много по-силно, отколкото мога да си обясня. Ако сте се занимавали с военнопленници, знаете, че има една точка, отвъд която повечето от тях се пречупват. Повечето психически нормални хора стигат до осъзнаването, че е безсмислено, направо самоубийствено да се съпротивляват. Просто чуват гласа на здравия разум.

— А Старк не? — предположи Ковалски.

— Старк е издържал мъченията на руснаците в Афганистан. Избягал е, преди да го унищожат. Една от възможните причини да не се е пречупил е фактът, че гласът на разума винаги е бил заглушаван от друг глас.

— Как така? — каза Сканън. — Стори ми се, казахте, че по душа не е самоубиец.

— Не е. Гласът, който чува, може да е — как да се изразя? — гласът на господ, или гласът на Заповедта. И то не става въпрос за метафора. Ако го има, той действително го чува да му говори.

— Откъде идва този глас? — прошепна Дебра.

— При някои хора, като например Дейвид Берковиц, нюйоркския убиец, който наричаше сам себе си Синът на Сам, гласовете са свързани с мозъчно увреждане, по-точно поражения в изпъкналата част на слепоочието. В повечето други случаи не е органично. Понякога се предизвиква от амфетамини или психотропни лекарства, друг път — не.

— А в случая със Старк?

— Не разполагам с изследвания, така че не мога да се произнеса. Ако съдебните заседатели бяха взели правилното решение преди година, Старк можеше да бъде прибран в максимално охранявана психиатрична клиника, а не в Стейтвил.

— Но не е там — каза Сканън. — Не е дори в Стейтвил. Никой не знае къде е. Но аз имам чувството, едно от онези пълзящи предчувствия, за които говорите, докторе, че той наистина е наблизо. Въпросът е какъв ще бъде следващият му ход?

Фелдстайн се отпусна, протегна ръце върху облегалката на канапето и каза:

— Съвещанието е приключено. Може би вече казах прекалено много. Може би не трябваше да идвам, но, както вече споменах, просто имах предчувствие.