Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (10)

Осма глава

Над дясното му рамо, на повече от трийсетина метра над ронливия замръзнал бряг на река Дюпейдж, се бе струпала цяла върволица пламтящи задни светлини. Старк спря и се взря напред, търсейки да различи образ, а острите и неприятни снежинки се забиваха в очите му. За миг заприлича на Спайк Халек — слепец сред океан от звуци. Твърдите кристални зрънца вече образуваха кора по раменете на масленозеленото яке на Колкинс и непрестанно шумоляха. Той познаваше този сняг от разузнавателните набези в афганистанските планини. Другите тюлени го наричаха след. Сняг с лед. След. Пипва те прекалено много от него, държи те прекалено дълго и сбогом, мъртвецо.

В малки водовъртежи под стъпалата му се плискаше и пляскаше леденостудената речна вода, като мокреше подметките на обувките му. След като заряза камиона и си проби път до реката, навлезе в плитчините и пое на север. Нито джиповете, нито кучетата можеха да определят накъде е тръгнал. Следите от стъпките му и миризмата изчезваха почти веднага. Ако досега не ги бяха открили, вече изобщо нямаше да ги намерят. Но и това си имаше своята цена — връхчетата на пръстите му бяха съвсем безчувствени, а краката му зъзнеха. Скоро, много скоро трябваше да се стопли.

Отдясно, откъм задръстването на пътя, изсвири клаксон, после още един. Леден къс, сякаш разтърсен от силата на звука, се откърши от клона на превит стар дъб и се заби в белия килим отдолу. Той тъкмо гледаше напред, когато изсвистя свирката на приближаващ влак. Сега добре си отваряй ушите!

Ето къде беше. Ясно и ослепително, като някое гениално прозрение, подрънкващото трака-трак-трак, трака-трак, преминаваше през железопътния прелез на — той спря, за да си припомни името на града от картите в библиотеката в Стейтвил — Лийл. Точно това беше. Лийл беше разположен право на юг от голямата щатска магистрала изток-запад. Релсите извираха на запад от Чикаго и пак се връщаха там.

Отлично!

Насилвайки натежалите си като олово крака, той със сумтене започна да се катери по речния бряг. Три крачки по-нагоре попадна върху лед и тежко се строполи. Голите му ръце се разпериха настрани, за да омекотят удара, и отчаяно задраскаха с нокти по втвърдения след. Хлъзна се два метра надолу, после проснатото му тяло изведнъж престана да се свлича.

Вдигна брадичка и видя как дъхът му се събира на малки бели кълбета. Впи здраво пръсти в разкаляната земя и опита пак, закрепи първо едното си коляно, после другото, като си помагаше с ръце. За по-малко от минута и пръстите на ръцете му споделиха съдбата на верните си другари, пръстите на краката му — премръзнали до смърт.

— Движи се — прошепна той на пронизващия вятър — или умри.

Знаеше много добре, че е така — ни повече, ни по-малко. Каквото и да се случеше, той просто нямаше да се върне отново в Стейтвил. Това поне бе решено веднъж завинаги. Така че всичко опираше до едно, колко далеч ще успее да стигне.

— Стъпка по стъпка — прошепна той, като внимателно се изправи на крака и се запрепъва по склона в посока към Лийл.

Откъм лявото му рамо, на не повече от тридесет крачки, дълъг влак прелетя с трополене към Чикаго. Не спря в Лийл. Де такъв късмет. Нищо, здраве да е. Никога не се доверявай на късмета. Такова нещо не съществува.

А това е много лошо. В пандиза всички разправят, че можеш да се измъкнеш, ако си късметлия. Или пък може да вмъкнеш няколко жп линии между себе си и входната врата на затвора, ако си късметлия. Или да ги изпързаляш за няколко седмици, ако си късметлия. Но Старк нямаше никакво намерение да разчита на късмет. Със сигурност — на мозъка си. Също на топките си. Но не и на късмет.

Наближи жп прелеза, докато спирачният вагон се смаляваше по релсите в далечината, и загледа как бляскавите бариери се вдигат със святкане и звън, а фаровете на чакащите коли пронизват бялата пелена от сняг.

Краката му се бяха вкочанили. Първоначално бяха сякаш от безчувствено дърво, а сега от нещо още по-безчувствено и още по-тежко, като камък. Трябва да се сгрее, и то скоро. Трябва да се скрие от това гадно време. Трябва да си почине може би?

Да си почине?

В съзнанието му, подобно на лудостта на ръба на бездна, прогърмя истински взрив от смях. Правило първо. Независимо дали бягаш от Иван в Афганистан или от властите в Илинойс, в никакъв случай недей да спираш. Правило първо. Движи се, защото ти си един, а те са много. Ти си сам и вървиш пеша. Те са заедно, с коли, хеликоптери, самолети. Ти нямаш нищо друго освен себе си, а те имат всичко — освен време.

Така че движи се.

Старк стигна до прелеза и се сля с колоната автомобили. Придвижваха се бавно заради силния снеговалеж. Той вървеше почти с тяхната скорост, редом с тях.

Щеше ли някой да забележи, да го издаде?

За нищо на света. Никой пет пари не даваше. Това е предимството, като офейкаш в днешно време. На никой не му пука. Ако гладуваш или мръзнеш, просто те оставят да гладуваш и да мръзнеш. Ако ти се развали колата, никой не спира. Всеки си има дом и вечеря, при които трябва да се прибере. И защо не? Вече е почти Коледа!

Старк се замисли за себе си, или поне за външния си вид. Откъсна се от страха за пръстите си и си внуши, че седи в една от тези коли и гледа през прозореца, изпотен от студа, непознатия мъж, който върви отвън.

Какво ли виждат?

Човек с яке. Едва ли е тръгнал на разходка. Кой би тръгнал да се разхожда в такова време. Вероятно нещо не е наред с колата. Щеше ли някой да се досети, че избягалият от Стейтвил затворник, за когото приказват по радиото, е именно той?

И Старк се питаше.

Дали различаваха затворническото сиво от кадифен рипс например? Едва ли. Както и едва ли изобщо обръщаха внимание на нещо друго освен на пътя. Не и на радиото. Кой е луд вече да слуша радио? Нали всички емисии са предварително записани — учебни програми, музикални програми, програми за разпалване на вдъхновението. Чуй ги само!

Старк рязко наведе глава, когато някаква кола го задмина. Шофьорът беше около тридесетгодишен мъж, по раирания му костюм не се виждаше нито гънка, а яркочервената му вратовръзка беше здраво пристегната под гладко избръснатото му лице. Той гледаше втренчено напред през чистачките, които чаткаха по предното стъкло, и дори за миг не отделяше вниманието си от телефона. Беше се раздрънкал като луд — с всяка минута трупаше все повече и повече пари.

Също като бащата на малкото момиче, Брайън Гранвил. Богат като Мидас, който и да е той. Така казваше баща му. Ако бях богат поне колкото Мидас, всичко щеше да е наред. Дрън-дрън-дрън. Копеле. Парите не значат нищо. Ако имат пари, просто са още по-големи копелета.

Старк се откъсна от мислите си и хвърли поглед към пътя. Близо до отклонението за Щатски път 34 се бяха струпали блестящи светлини. Той замръзна на място, едва успяваше да си поеме дъх.

Как бяха разбрали? Как бяха успели да…? После примига и вдигна ръка да заслони очите си. Сред скупчените, оживяващи на тласъци сирени и светлини се появи по-голяма кола.

Линейка!

Внезапно той се отпусна, от облекчение за малко да избухне в смях. Някакво шибано произшествие! Без съмнение някой скапаняк и автомобилният му телефон. Хак му е, шибано копеле такова! С истерично квичене, прекъсвано от ледени пресекулки в трескавото му дихание, той гръмко се изсмя и замени внезапния си страх със съсредоточаване.

Първо да разкара тая сива униформа. Нещо сухо и топло. После да намери превоз. А после да поеме към целта.

Малко по-нататък над шосето ярко припламваше изрисувана табела: „Гаражът на Робърт / Авторемонт.“ Под нея — „Бензин, Цигари, Закуски“, и отдолу: „Работно време: от 6:30 сутрин до 10:00 вечер. Добре дошли с кредитни карти «Мейджър».“

През отворената врата на заелия две помещения гараж долиташе звънтене на самотен пневматичен гаечен ключ. Има някой вкъщи. Добре, помисли Старк. Много добре. Той облиза треперещите си устни и заговори на глас, като натъртваше премръзналите думи, за да чуе как звучат:

— Здравей, Робърт. Аз съм Тим. Виж какво…