Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (20)

Осемнайсета глава

Старк се събуждаше бавно. Въздухът беше студен, дишането му беше ритмично и равномерно, докато клепачите му внезапно изпърхаха и се отвориха. И тогава немигащото бисернобяло око на господ се взря в него и той се стресна. Конвулсивно ритна с крак и улучи вратата на пикапа. Лявата му ръка се измъкна от якето и с все сила се удари в таблото. Бързи изблици бяла мъгла се образуваха между него и сърдитото око на господ, докато дробовете му се задъхваха да поемат несъществуващ въздух. Колкото повече се напрягаше да диша, толкова по-трудно ставаше, сякаш се давеше в космоса. Очите му се завъртяха, обхващайки новия затвор. Тук нямаше решетки, значи не беше сънувал. Беше на свобода. Но беше затворен. Толкова тясно, толкова малко, толкова убийствено малко, като ковчег. Ковчег на колела, пътуващ по пътя към ада и…

Спри!

След като се застави да се успокои, той се облегна назад и се отпусна; вече знаеше, че всичко ще бъде наред. Не беше в ковчег, а в пикап. Пикап с колорадска регистрация. Пикап, който миналата нощ го беше докарал в центъра на Чикаго право в големия гараж на Орлиънс и Гранд, където Колкинс му беше казал да отиде. Той беше влязъл и паркирал близо до последния етаж, където трябваше да е най-топло. После беше надул парното, бе изключил двигателя, беше се свил като зародиш и се бе отдал на умората.

Изтощение, но не страх. Всеки път щом черната змия на страха дойдеше, пълзейки нагоре в мрака, на него му трябваше известно време, за да си възвърне самообладанието. А змията не беше по-опасна от светещата табела на таксито, която бе помислил за окото на господ.

А щом нямаше господ, нямаше и око.

Къде беше господ миналата нощ? Можеш да пречукаш човек, да му откраднеш колата и да я караш километри наред, без никой да те обезпокои, ако го направиш както трябва. Ако му вземеш паспорта и го изхвърлиш там, където известно време не ще бъде намерен, и след това просто караш като всички останали, се случва странно нещо. Изчезваш. Също като него, когато в полунощ спря да си вземе сандвич от „Макдоналдс“, докато караше колата на една от своите жертви и харчеше парите на друга, а момичето с червената козирка просто се усмихна и му каза: „Приятен ден“.

Старк се разсмя и тръсна глава.

Щатският патрул всъщност спря, за да му помогне, мислейки, че е в беда. Не направи проверка, нито огледа лицето му.

А какво да прави с него? Какво да прави с това лице, което рано или късно щеше да бъде разлепено до всяка поща в града и показано във вечерните новини? Какво да прави с него?

Старк се надигна и се огледа в огледалото за обратно виждане.

— Мамка му! — каза той. — Какво мога да направя?

Тъмни очила? Нямаше ли този червив каубой от Колорадо очила за ски например? Може би не. Може би мислеше, че не му отиват. Но нима е пропътувал всичките тези стотици мили през ослепителните от снега планини и равнини — как? — без слънчеви очила? Виж в жабката.

Старк се протегна и натисна ключалката.

Намери калъфката зад четирите касетки на „Момчетата от Оукридж“. Мушна ръка и я извади. Вътре в калъфа, изработен от чиста кожа и на вид като портфейл от Дивия Запад, имаше чифт почти нови очила „Рей Бан“. Точно като онези, с които отвлече Джейни Гранвил.

— Знамение — прошепна Старк, докато ги слагаше. — И ми стават идеално. Истинско знамение. Господи, чувствам се голям късметлия.

Погледна се в огледалото. Очилата си ги биваше и като модел, тъй като закриваха голяма част от лицето. Добре. Може би това е достатъчно.

Старк се огледа отново, видя наболата си брада и прокара ръка по нея. Имаше нужда от едно добро бръснене. Не биваше да изглежда като престъпник. Трябва да изглежда нормално, спретнат. Така че нека си расте. Брадите са на мода. Никой нямаше да му обърне внимание. Косата му също растеше бързо. След седмица или малко повече изобщо нямаше да й личи къде са я остригали последния път.

Брадата променя външния вид. Променя или прикрива общия овал и подробностите, или челюстта и брадичката, превръща издутите бузи в хлътнали. Старк знаеше, че да се опитваш да го разпознаеш по разлепените снимки е същото като да търсиш стар ацтекски град, кръстосвайки джунглата. Можеш да гледаш колкото си искаш, но единственото, което виждаш, е гъсталак.

Той се изсмя високо.

После се успокои. Имаше да върши много работа. Не трябваше да допуска никакви грешки. Всичко трябваше да се направи много умело и ловко. Първо, трябва да смени номера на пикапа с другия, който беше взел от „Гаража на Робърт“. Второ… той се огледа и видя пушката.

— Да, това е второто — каза той.

Обърна се и я свали от рамката, взе от купчината табелки с регистрация от Илинойс ножовката, която беше задигнал от гаража. Залови се с цевта, скъсявайки я с предния край на ножовката. После се зае с приклада от твърдо дърво и оформи кос ъгъл напречно на дървесните жилки, колкото да има къде да я хване. Скъсената пушка легна под предната седалка, също като Джейни Гранвил в онова легло, дето се прибираше като чекмедже.

— Спи спокойно — каза Старк, — ще те събудя, когато съм готов.

Старк погледна опразнения гараж в огледалото, преди да излезе навън. После отвори скърцащата врата, приведе главата и раменете си и стъпи навън. Ето къде е бъдещето, нали? Напред. Право напред.

Той се усмихна.

Кога ще може да започне да действа? Скоро, доста скоро. Но първо трябва да се подготви. С какво точно щяха да му излязат насреща? Кой беше най-добрият начин да разбере това със сигурност?

За да си отговори, Старк се върна към онова, на което го бяха учили при тюлените. Подготвяш се и разузнаваш. Сега.