Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (44)

Четирийсет и втора глава

Три месеца и единадесет дни, след като накара Тим Старк да замлъкне завинаги, Спайк Халек стоеше в апартамента си, опрял пръсти на хладното стъкло на прозореца. Ако имаше очи, щеше да гледа към пресечката, по която мина насочилият се на юг автобус за Стейтвил с полицейски ескорт, който водеше нова пратка осъдени на управителя Олховски. Той гледаше, но по начин, който само слепите разбират. Зениците му бяха неподвижни, клепачите — отворени, и мислите му преминаваха през запомнени образи и изоставени надежди.

Усещанията идваха, както винаги, от мрака; от ушите му, където лудият Глен Гулд вършееше с пръсти из Голдберговите вариации на Бах; от носа, където неизтлелият мирис на „Репешаж“ стимулираше кожата му, сърцето, дробовете и слабините; от връхчетата на пръстите, с които усещаше студа навън през единичното стъкло на прозореца. И не само студът, а и внезапните естествени пориви на вятъра, които удряха прозореца и вибрираха до кокалчетата на пръстите му.

Навън пролетта почти бе дошла, но все още бе студено и ветровито. И защо не? Това си бе все така Чикаго, мястото, където се преместиха с Дебра преди повече от година, градът, в който бе спасил племенницата си Джейни Гранвил преди година и три месеца. Пак по Коледа. Две една след друга, и двете кошмарни. За него празникът бе приел нов, зловещ облик.

Може би следващата година щеше да бъде различно.

Зад него Дебра нахлу в стаята, останала без дъх от изтощение.

— Искаш ли закуска, жребецо?

— Да, бих хапнал — отговори той и чу гласа си някак далечен. Извърна се бавно и тръгна към нея. — Може би трябва да си дадеш малко повече време, да забавиш малко. Излезе само преди месец от…

Чу я как кръстоса ръце, повдигна едрите си хубави гърди, после въздъхна и отметна къдриците си.

— Искаш ли да поговорим за това?

— За комата?

— Не, задник такъв. За сантименталната ти сценична реч. За какъв дявол ти трябваше…

— Заради теб. Твой съм от третия ден след запознанството ни. Какъвто и мрак да бе последвал, след като ти си отиде, щеше… — Пое дълбоко въздух и поклати глава. — Същото е като с подпорките за полица. С една не става. Винаги ти трябват две.

Чу я как отново поклаща глава и въздиша още по-дълбоко.

— Това е едно от най-глупавите неща, които някога ще направиш.

— Така ли мислиш? — засмя се той и се изчерви.

— Явно дяволът е сляп, та си оцелял.

— Това ли са ти шегичките?

— Поне си позволил на Сканън и Яно да ти помогнат.

— И на Ковалски.

— Дори на докторите и сестрите, Спайк!

— Виждаш ли, има надежда.

— Откак всичко свърши, задал ли си си поне веднъж един въпрос?

Спайк кимна.

— Питал съм се милиони въпроси. Ти кой точно имаш предвид?

— Какво щеше да стане, ако Старк наистина имаше взрив?

Спайк вдигна рамене.

— Предполагам, че сега нямаше да водим този мил разговор.

— Това не ти ли напомня малко за Ромео и Жулиета?

— Това, че сме влюбени ли?

Тя бавно се приближи, протегна се, хвана и двете му ръце и го разтърси.

— Насмалко да се убиеш, понеже си си мислел, че ще умра. Има нещо повече от любовта, за което да се живее, Спайк!

Отвърна й почти веднага с усмивка.

— Сексът?

Ритна го яко по пищяла.

— Умно магаре! — пошепна тя и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

Наистина го заболя, когато го удари по пищяла, но това бе същото чувство, което задържаше и спомена за целувката върху кожата му. Хубаво беше, че отново имаше чувства, че отново вдишваше топлия, влажен въздух, че отново я прегръщаше. И в този миг, след всичките тези премеждия, Спайк почти повярва, че това е краят.

По дяволите, какво още можеше да се случи?