Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (30)

Двайсет и осма глава

Старк знаеше, че има достатъчно време за жената на Халек, достатъчно време за каквото си пожелае. Но точно когато се беше приготвил, стените на тясната стая започнаха да го притискат. И тогава той трябваше да излезе, бързо.

Така че се втурна навън със своята наскоро обръсната глава и приведени срещу вятъра рамене, а духът му внезапно възвърна пълното си величие от свободата на откритото пространство. Облекчението, че е избягал от тези стени, бе толкова силно, че той остана напълно безучастен към студа, сещаше се за него само по кълбата пара след всяко бързо вдишване, докато крачеше напред към гаража.

Малките помещения винаги му се отразяваха така. Той предпочиташе врагът да нареже или да изгори тялото му, вместо да бъде затворен в тясна клетка. По време на подготовката си при тюлените веднъж беше паднал и си беше счупил глезена. Докато се възстановяваше, го накараха да работи на бюро, бюро в малка стая, да подписва ревизии и да попълва формуляри в шкафове, наредени до стените. Ако някой друг влезеше вътре или просто надникнеше, той имаше чувството, че ще започне да крещи, да подскача, да се мята във всички посоки.

Те не знаеха това. Никога не им показвай каквато и да било слабост, никога не им позволявай да видят ахилесовата ти пета. Под водата беше най-зле от всичко, тонове и тонове, безкрайни тонове тъмна вода, която те притиска в непромокаемия ти костюм, покрива маската, която те предпазва от задушаване със слабата сила на компресирания въздух, преминаващ през малката тръбичка в устата.

Дисциплина, ето как се справяше. Преборваш се със слабостта си, никога не им позволяваш да видят, че се гърчиш. Ето как беше издържал шест седмици в малка стая, където шумолеше с бумагите, навеждаше се над чекмеджетата и шкафовете — и то винаги толкова спокоен. Научи се да бяга и да се спасява право през листовете хартия, като се нахвърляше върху фактите, плаващи по повърхността им, и се вкопчваше в тях, така че да не изпадне в паника.

Всяка дреболия го спасяваше.

Договори. Номера. Главни следователи. Доставчици. Нива на запасите. Получени доставки. Времена, места, количества. Условия за съхранение и превоз. Температурни ограничения за стабилизиране.

Експлозивите го очароваха, така че бе изцяло погълнат от тях. Не разпространените вещества като С-14 или амониев нитрат, а експлозивите. Те не бяха толкова устойчиви, но бяха по-мощни и по-трудни за проследяване. Нито една пожарна в страната не би могла да проследи работа, тръгнала от нещо наистина екзотично. Зад техните запалителни продукти никога не стоеше стандартно оборудване.

Така или иначе, ченгетата не бяха толкова умни.

Както в най-скоро време щеше да докаже.

Старк стигна до колата на Кинкейд, отключи я и се качи вътре. По това време самият Кинкейд беше някъде над Атлантика, отправил се към Стокхолм. За колко време щеше да отсъства?

Старк се усмихна. Нямаше никакво значение. Дори ако обърнеше самолета и полетеше веднага обратно, пак щеше да бъде твърде закъснял. Дотогава Старк щеше да е станал богат и да е изчезнал. А Халек щеше да е мъртъв.

Но първо последните неща.

Часовникът на мерцедеса проблясваше на 2:27, когато Старк изгаси фаровете и изключи двигателя. Отново беше на 79-а, източно от Саут Стейт, притиснат между автострадите точно както предния път. От шофьорската седалка всичко изглеждаше както преди.

Но точно там беше проблемът.

Всички неща изглеждат еднакви, всеки шибан разнебитен камион за плъхове. Еднаквостта ги обзема в една и съща степен, по един и същи начин, по еднакъв брой начини, и се иска сериозно усилие да обясниш защо една разнебитена къща е различна от съседната или от друга някоя — една пресечка по-долу или няколко мили по-далеч.

Той излезе в ледения брулещ вятър и вдигна яката на скиорското си яке. След това пъхна защитените си с ръкавици ръце в джобовете, където усети успокояващата тежест на пистолета, и пристъпи напред.

Стъпка по стъпка той отхвърли съмненията си. Това беше, двойните кули, покрити с плочи, тесните прозорци със странните капаци горе вляво, както преди. Увисналата и разклатена отточна тръба хлопаше. Огънатите дъски от обшивката, лющещата се сива боя и закованата врата. Парещата жълта престъпна светлина, която се разливаше през страничния прозорец върху прашния паркет.

Това беше, добре. Дори веригообразната ограда и портата, която нямаше да се затвори, пазеха голия двор без трева, задръстен с опаковки от бързо хранене. Като кимна сам на себе си, той потъна в сенчестата странична пътека, спусна се към аварийното стълбище и почука.

Секунди по-късно се чу щракването на светлина, ключалката се завъртя и Лайънел отговори, здраво стиснал карабината.

— Носиш ли парите?

Старк се усмихна подигравателно.

— Изглеждам ли ти толкова глупав, че да се появя без тях?

— Въоръжен ли си?

Старк поклати глава.

— Скачай вътре.

Старк бързо мина покрай него и видя друга чернилка, която запълваше рамката на вратата, а в дебелата си ръка държеше пушка със скъсена цев.

— Кой е този?

— Нали искаше Ранди. Това е Ранди.

Старк кимна.

— Готови ли са документите?

— Колко пари имаш?

— Колкото се договорихме.

Лайънел почука с цевта на карабината по масата и му каза:

— Цената просто скочи, човече.

Пръстите на Старк се приближиха до спусъка на пистолета.

— Имахме уговорка.

— Ще трябва да се споразумеем отново. Ние мислим — Ранди и аз, че една голяма телевизионна звезда като теб трябва да плати повече. И също така мислим — каза Лайънел, пращайки една усмивка към Ранди, — че това струва повече. Не греша, нали?

Старк повдигна и отпусна рамене, издаде дълбока въздишка и поклати глава.

— Предполагам, че ме хванахте, красавци.

Лайънел се засмя.

— Без майтап. Цената е три хилядарки, мой човек.

— Три? — Ръката на Старк държеше спусъка, а цевта запълзя нагоре по якето.

— Точно така.

— Не знам дали мога да намеря толкова.

— Тогава ’що не опита някъде другаде?

Старк се постара да изглежда като притиснат в капан и попита:

— Работата готова ли е?

Лайънел бутна настрани недоядената част от големия си сандвич и каза:

— Тук е, стига да имаш парите.

— Изработката добра ли е?

— Първокласна.

— Ако е първокласна, ще дам три бона за тях. Може ли да видя?

— Защо не? — изкикоти се Лайънел.

Старк се промъкна предпазливо, нагласи тялото си точно както трябва. Ранди държеше рамката на вратата от лявата му страна, пушката със скъсена цев се клатеше в скута му като провиснал задник. Докато Старк се навеждаше над масата, дулото на пистолета вече сочеше право към тлъстите гърди на Ранди. Все пак още печелеше време, разглеждаше косо шофьорската книжка, опипваше паспорта и търсеше дефекти.

— Добри са — промърмори Старк. — Наистина са добри.

— Нашата част е готова, дай да видим парите.

— Разбира се — каза Старк и кимна към джоба си, — ето тук са.

Първият изстрел изгърмя от джоба на скиорското яке и мина право през центъра на огромните гърди на Ранди, разшири зениците му и разтвори устата му за последна глътка въздух.

Карабината висеше на хълбока на Лайънел, зад гърба му и високо направо. Но рамото му докосваше това на Старк, бе необходимо само рязко да се извие за втория изстрел. Дори още преди да гръмне, Старк беше ударил карабината назад със свободната си ръка и я беше обезвредил. Когато Лайънел натисна спусъка, откос 9-милиметрови патрони надробиха на парчета десния му глезен и петата. Преди последният му писък да заглъхне, Старк стреля пак и куршумът излезе през тила на Лайънел, пръсвайки кръв и мозък по просмукания от вода таван.

Старк изчака още секунда, преди да пусне човека в прегръдките на смъртта. Веднага щом потрепването спря и кръвта заклокочи от устните на Лайънел, Старк положи внимателно тялото на пода, за да не изцапа новите си дрехи, и като насочи вниманието си изцяло към документите, кимна:

— Добра работа — и като погледна надолу към тялото, продължи: — Забравихте, че тези игрички може да ги играе и другият. А това е урок, който трябва задължително да запомните, момчета. Следващият път, задници. Приятна смърт.

Внезапно огладнял, той вдигна големия сандвич, отхапа малко, сдъвка го и го глътна. После още веднъж. Внимателно сложи долу недовършената порция, опакова я и я пренесе през стаята. Отвори вратата на хладилника, пъхна я вътре, после си напомни на висок глас:

— Не бива да се съсипва.

 

 

Старк паркира мерцедеса на Кинкейд на Шеридан Роуд, далеч над езерото и точно под една табела: „Паркирането забранено“. Северният вятър беше прогонил облаците. Ако човек погледнеше нагоре, можеше да види далечните бели звезди да блещукат ясно между яркия блясък на уличните лампи. Разрошени и натрупани от вятъра, клинове поръсен с черно сняг покриваха постройките на Северозападния университет.

Старк не се страхуваше от талони за глоби. Типове като Кинкейд паркираха по този начин през цялото време. Лъскавият черен мерцедес излъчваше презрение към властта. Паркирам си където си поискам, казваше той. Така че глобете ме! Мога да си го позволя. Това не е нищо за тези хора. А и когато колата попаднеше в ръцете на Кинкейд, какво значение щеше да има?

След като заключи всички врати, той пое към езерото, като сверяваше номерата на сградите със спомена си. Спомен, запечатан в мозъка му много отдавна в една стая, тясна и без въздух като ковчег. Помнеше номера на договора от военноморския флот, знаеше го наизуст, разбираше, че той е бил записван последователно в списъците година след година. Познаваше също така длъжностното лице по договора. И ето че сега се беше превърнал в този човек, който внезапно навестява мястото за проверка без предизвестие.

Абсолютно стандартна оперативна процедура. За три хиляди долара не само се примиряваха с това, но и дори се усмихваха.

Мина през двойната стъклена врата, влезе в сградата на Химическия факултет и видя нощния пазач, дундест бял тип без никаква коса, с издуто шкембе и пистолет 38-ми калибър; мъжът свали вестника си и погледна към него. Старк прикова пазача с поглед, хвана го като риба на сухо, направи рязък завой наляво и обяви:

— Името ми е Милър. Инспектор Стенли Милър. Упълномощен съм от Отдела за изпълнение на договорите към Военноморската станция на Големите Езера да проверя на място спазването на договор №100869432YD. Изпратихме съобщение на секретарката днес следобед.

— Не съм бил тук днес следобед, мой човек. Чакай да проверя… Хм. Нищо.

— Ако се обадиш на секретарката на факултета…

— Тя си тръгна в пет.

Старк погледна изпепеляващо пазача, изпусна една нетърпелива въздишка и продължи:

— Без значение дали ще я намериш или не, аз съм официалният представител на Министерството на военноморския флот за договор, който се разработва тук от един ваш професор.

— Кой точно?

Пазачът изсумтя, измъкна справочника на факултета от горното ляво чекмедже на бюрото си.

— Хендрикс. Стюарт Хендрикс.

Човекът хвърли кос поглед, извади справочника и го задържа върху ръцете си, затвори едното си око и се вторачи в страниците, прелиствайки ги според Старк твърде бавно. Най-накрая спря, лицето му светна и той заяви:

— Да, имаме Хендрикс.

— Дошъл съм за проверка на лабораторията на място и без предизвестие, както е посочено в договора.

Пазачът остави справочника, извади друга книга от най-горното шкафче и я сложи на бюрото.

— Трябва ми някакъв документ за самоличност.

— Професор Хендрикс вътре ли е?

Пазачът завъртя широката си челюст върху дебелия си врат и каза:

— Повечето от тях, дори студентите, са на среща на Химическата асоциация в Ел Ей. Ще се върнат в петък. Предлагам ти да дойдеш отново тогава.

Когато очите на мъжа се завъртяха нагоре към него, Старк отхвърли предложението му с унищожителен поглед. Бавно, спокойно, с глас абсолютно решителен и също толкова леден, той погледна надолу, прочете името върху гравираната табелка над десния джоб на униформата му и каза:

— Слушай, О’Мали, изобщо не ми пука за професора. Мога да инспектирам лабораторията му без значение дали той е тук, или не. Непредизвестена инспекция. Ако му кажеш и после аз дойда отново, той може да се подготви. Нали разбираш?

— Разбира си. Но все пак… Имате ли някакъв документ за самоличност?

Старк извади скрития си коз, смущението. Вдигна и двете си ръце във въздуха и изпъшка:

— Нося единствено шофьорската си книжка.

Хвърли я на масата и наблюдаваше как пазачът я върти насам-натам, за да провери името и снимката. Това не спря канонадата на Старк:

— От Вашингтон наредиха да го направя веднага. И аз скочих. И знаеш ли какво? Имаш ли някаква представа как ще реагира Хендрикс, като разбере, че му прецакваш субсидията?

Рязко поклати глава и нареди:

— Обади се във Военноморската станция на Големите Езера. Провери. Питай ги дали имат инспектор на име Милър. Стенли Милър.

Пазачът посърна, видя се как адамовата му ябълка засяда на гърлото му, преди да се извини:

— Е, само си върша работата, нали? Какво ме интересува иначе?

После се пресегна към телефона и попита:

— Имаш ли номера?

Старк му го даде и го наблюдаваше, докато набира.

Очите на О’Мали се завъртяха наляво и надясно, върнаха се, откъдето бяха тръгнали, а веждите му се надигаха и отново се спускаха. Той затвори слушалката.

— Освен за спешни случаи всичко останало е затворено.

— Искаш да те свържа с командващия на базата ли? — изкрещя Старк.

О’Мали вдигна примирително длани и призова за разбиране:

— Не е необходимо, наистина. Имаме дипломирани студенти, които идват по всяко време на денонощието и изглеждат като истински нехранимайковци, нали разбираш?

— Да не би да казваш, че изглеждам като нехранимайко?

— Не, не, разбира се. Разбира се, че не. Само брадата и всичко…

— Наистина изглежда ужасно, когато започнеш да си я пускаш. А аз започнах наскоро. И какво? Да не би да ми трябва разрешително да си пускам брада, О’Мали?

— Не. Почакай. Аз нищо не казвам. Аз просто…

Старк вдигна ръкава си и провери колко часа показва ролексът на Фелдстайн. После впи очи в пазача и каза:

— Слушай, наистина е важно. Имаме операция. Нарича се „Пустинен щит“. Трябват ни боеприпаси, и то направо на минутата. Ако не искаш това да струва живота на неколкостотин американци, ще ми разрешиш ли най-после да видя лабораторията?

— Разбира се, аз самият съм ветеран. Тогава не ни зачитаха особено. Сега е различно. Естествено, че не. Не искам никой да умира. Пети етаж, кабинет 537.

Старк затвори очи, издиша нетърпеливо и прошепна:

— Знам къде се намира. Може ли вече да се качвам?

— Да, право нагоре.

Старк излезе от асансьора на петия етаж и в носа го блъсна букет противно сладки миризми, непоносими ухания на неразредени химикали, които заливаха въздуха и щурмуваха обонянието му. Премина в малко фоайе, където от двете страни имаше пластмасови пейки и издраскани дървени маси, обсипани със списания и стари научни журнали. Коридорите тръгваха от двете страни на фоайето. От левия идваше монотонният шум на пулсираща помпа и различни гласове се извисяваха, опитвайки се да го заглушат:

— ESR-машината се развали вчера.

— Чух.

— Билингс се опита да я поправи.

— Стига бе, майтапиш ли се?

— Не.

— Дали мога да предположа останалото?

— Сигурно.

— Колко ще струва да я поправят?

— Никой не знае. Служителите от сервиза ще дойдат утре.

— А какво става с Дилингам?

— Нещо не е наред, но…

Голяма табела отпред насочваше посетителите наляво за четните номера и надясно за нечетните. 537 беше вдясно. Старк бавно се отправи натам, като се оглеждаше на всички страни.

Не видя никого. Може би всички бяха на срещата на Химическата асоциация. Или може би всички вече бяха в леглата си, с изключение на онези двамата, които беше чул да говорят. А може би не? Надолу по широкия коридор, слабо осветен от бръмчащите флуоресцентни лампи, всичко освен една врата тънеше в пълен мрак. В самия край на коридора бе 537. Вратата беше заключена. Това бе кабинетът на Хендрикс, а до него се намираше самата лаборатория.

Той натисна дръжката на вратата. Тя се завъртя гладко като масло и Старк влезе вътре. Този път нямаше нужда от езичето. Или поне засега. В добре защитените сгради на Университета, където студентите непрекъснато влизат и излизат, много от лабораториите стоят отворени. Знаеше го също толкова добре, колкото и онова, което търсеше.

Пристъпи вътре, опипа стената, търсейки ключа за осветлението, и не намери нищо. После провери и другата стена. Отново нищо. Като се ориентира по въздуха, който идваше от отдушника, той плъзна ръка по една плексигласова преграда, протегна се зад нея и намери ключа за лампата. Натисна го и цялата стая се обля в светлина.

Шишета и стъкленици с химикали, всичките изрядно подредени по азбучен ред, заемаха стените на стаята и от двете страни. Вдясно бяха разтворителите и течните вещества. Те не го интересуваха. Вляво върху рафтове, кацнали над покрита с плочки лабораторна маса, стояха твърдите вещества.

Започна да проверява с ръка от ляво на дясно и после от горе на долу, търсейки „Т“. После спря, бавно придвижи длан по рафта и най-после стигна до него. Исусе! Беше много голям. Надписът го увери, че е намерил точно това, което му трябваше: S₄N₄. Оранжево твърдо вещество на твърди кристали. Имаше поне триста грама от него. Изключително нестабилен. В сравнение с него нитроглицеринът би изглеждал летаргичен, а живачният фулминат — направо заспал.

Той внимателно вдигна буркана от рафта, пъхна гърлото му в края на едната ръкавица и покри останалата му част с другата. После пусна пакета в скиорското си яке и го подхвана като бебе с едната си ръка.

Върна се по същия път, пак през фоайето долу. О’Мали го погледна и попита:

— Свърши ли?

— Да — каза Старк.

— Какво става? — попита пазачът.

Старк се смрази и бавно се обърна.

— Моля?

— Защо се държиш за корема?

Старк се усмихна вяло, защото знаеше, че един по-бурен смях може направо да го разкъса на две.

— Просто стомашни болки. Ядох нещо гадно.

О’Мали се оригна и го окуражи:

— Разбирам к’во ти е.

След четири минути, като стъпваше изключително предпазливо на пръсти, Старк най-после стигна до мерцедеса. Дръпна фиша за глобата от предното стъкло, бавно го разкъса на две и хвърли парчетата във въздуха.

После се мушна зад волана и се отправи на юг.

След като излезе южно от Шеридан и се вля в движението по Лейкшор Драйв, той набра номера на Халек. Часовникът на таблото показваше 3:34. Но той знаеше, че слепецът щеше да е буден. Беше сигурен в това. И знаеше, че в момента включва глупавата си електроника. Но това вече нямаше никакво значение. Тази година нещата бяха по-различни.

На четвъртото позвъняване един уморен глас, глас, който винаги би познал, отговори:

— Ало?

— Познай кой е?

— Казвай каква е сделката, Старк.

Старк почувства буркана да се притиска до тялото му.

— Каква сделка?

— Колко искаш?

— Колко секс искам довечера? Добър въпрос. След като една година бях на сухо. Знаеш ли, че това засяга и теб, Халек.

— Не я закачай, Старк.

— Какво е това? Да не би да ме заплашваш, а? Не, няма да я нараня. Ще й хареса. Сигурно отдавна не е била с истински мъж, а не с инвалид като теб.

— Старк, моля те.

— Време е да вървя. — Старк се изкикоти. — Или защо пък да не кажа време е да идвам?

След което затвори. Знаеше, че има достатъчно време за преговори. Точно сега имаше нещо друго наум.