Катрин Купър
Златният жълъд (8)

6. Гнори

След обяд Джак провери дали пръчицата е на мястото си и прибра Книгата на сенките в раницата. После се сбогува с Нора и последва Елан до пролуката в плета. Тя отстъпи настрани и го пусна да мине.

— Тръгни надясно, вместо наляво, но не се отклонявай от пътеката. След като приключиш в гората Нютън Гил и си готов да си тръгнеш, просто се обърни и пътеката ще те отведе у дома.

— Не може ли да дойдеш с мен?

— Не. Това е нещо, което трябва да видиш и да направиш сам.

— Как ще разбера къде да търся Гнори? И какво изобщо да търся?

— Пътеката ще те води. Когато няма накъде повече да вървиш, значи си стигнал.

На Джак му се искаше да я попита какво да каже на Гнори, но Елан вече беше изчезнала.

— Довиждане! — извика тя от другата страна на плета. — Ще се видим утре!

Джак се огледа. Надяваше се, че Камелин може би лети някъде над него, но не го чуваше. Пое си дълбоко дъх и пое към гората Нютън Гил. Между листата се процеждаха слънчеви лъчи. Джак чуваше как дърветата си шептят едно на друго. За разлика от Камелин, той нямаше нищо против Арана и Нора да знаят къде е. С тези дървета не се чувстваше толкова сам.

Пейзажът наоколо се променяше толкова бавно, че той дори не забелязваше. Изведнъж обаче го побиха тръпки. Беше се смрачило, макар все още да бе ранен следобед. Листата бяха изчезнали, гъсти голи клонаци ограждаха пътеката, а дърветата стояха неподвижни, без да се полюляват или шепнат. Не му харесваше сгъстяващият се мрак. Нищичко не помръдваше, нямаше нимфи, които да надничат иззад дърветата. Вървейки през сенките, на Джак му се струваше, че на всеки ствол вижда изкривени, тъжни лица. Сърцето му натежа. Не му се искаше да продължи.

— Ехо — прошепна той.

Затаи дъх, но не се чу и звук.

— Ехо! — повика Джак малко по-силно. — Има ли някого тук?

Една пукаща клонка го накара да се извърне. Не беше сигурен, но му се стори, че лицето на дървото до него помръдна. Джак протегна ръка и докосна безформения нос. На мига се отвориха две очи. Джак отстъпи назад.

— Прощавайте! — каза той. — Не знаех, че сте жив.

— Не бих нарекъл това живот — отвърна дървото. — Не са много смъртните, които идват тук, а още по-малко са тези, които говорят с мен. Кой си ти?

— Казвам се Джак Бренин. Нора ме прати да търся Гнори в гората Нютън Гил. Това вие ли сте?

— Не, но вече си в гората, а за да намериш Гнори, трябва да продължиш нататък. Ако не греша, ти трябва да си този Джак Бренин, когото очакваме.

Джак вече не се изненадваше, явно всички същества и неща знаеха кой е.

— Вие имате ли си име?

— Вече не. Еднакви сме, всички сме съсухрени и мъртви. Така става с дърветата, когато хамадриадата умре. Гнори сега е кухо дърво. А някога беше Прекрасната Алана.

— Много съжалявам — каза Джак. — Познавам Арана, така че разбирам.

— Без Алана ние сме нищо. А когато и Арана вече я няма, ние, Съсухрените, също ще изчезнем. Дриадите отдавна напуснаха Нютън Гил, сега сме съвсем сами.

Джак се натъжи. Видя как по чворестото лице се търкулва сълза.

— Мога ли да ви помогна?

— Съмнявам се. В нас не е останал много живот. Известно време дриадите се връщаха да ни пеят, но това беше отдавна. Дори не си спомням кога за последно съм чул песен.

— Аз мога да ви попея!

Отвориха се и други очи и всички се впериха с надежда в Джак. Той наистина можеше да им попее. От шестгодишен пееше в хора на училището. Замисли се за красивата музика, която чу в Гласруен. Затвори очи и запя. Чистият му ясен глас се издигна над гората. Когато свърши, чу как Съсухрените въздишат. На лицата им се бяха изписали странни криви усмивки, а в очите им блестяха сълзи.

— Пееш хубаво като дриада!

Джак не беше убеден в това, но се радваше, че Съсухрените са харесали песента му.

— Сега трябва да намеря Гнори.

— Нали ще се върнеш пак да ни попееш?

— Обещавам!

— Ако можем да ти помогнем, само кажи.

Съсухрените въздъхнаха отново и един по един затвориха очи, а Джак продължи пътя си. Не след дълго стигна до дърво, което някога е било Велик дъб, също като Арана. То беше високо и гордо, клоните му докосваха мъртвите дървета, които го обграждаха, но всички изглеждаха странно неподвижни. Джак се поклони, точно както се бе поклонил на хамадриадата. Приближи се и докосна кората. Усети празнотата вътре. Разбра, че дървото е мъртво. Обзе го тъга. Ако не успее, Арана също ще се превърне в Гнори, а цялата Гласруенска гора ще умре. Сега знаеше защо Нора го изпрати тук — не можеше да допусне това да се случи. Дънерът на Великия дъб вече бе започнал да гние. Надникна вътре: беше кухо докъдето му стигаше погледът. Трябваше да се прибере у дома, беше видял достатъчно. Когато се изправи, му се стори, че зад Гнори помръдна нещо червено.

— Ехо! Има ли някого там?

— Кой иска да знае? — чу се в отговор.

Джак отстъпи изненадано назад. На една скала седеше дребен човек в тъмнозелен костюм, а от лентата на яркочервената му шапка стърчеше извито черно перо. На върха на дългия му остър нос бяха кацнали очила. Той изгледа гневно Джак, после скочи и препречи пътя му с кривата си тояга. Джак се опита да се усмихне, но това не помогна.

— Не знаех, че тук живее някой.

— Влязъл си в чужда собственост! Сега това дърво е мое!

Дребният мъж изглеждаше разгневен. Той вдигна тоягата си във въздуха и я размаха.

— Имам разрешение — отговори Джак.

— Ако искаш да минеш, ще трябва да ми дадеш нещо. Иначе ще те набия. Оттук не можеш да избягаш, а няма и кой да ти помогне.

Тоягата мина съвсем близо до главата на Джак. Момчето отстъпи назад. И този дребничък човечец ли беше като Дженет? Нещо лъскаво ли искаше? Джак се радваше, че се сети да пъхне едно сребърно делфинче от ключодържател в джоба си, в случай че му потрябва помощ от водна нимфа.

— С удоволствие бих взел нещо лъскавко — извика старецът, сякаш прочел мислите на Джак. — Сигурен съм, че имаш какво да ми дадеш.

Джак извади делфинчето.

— Сребро!? Искам злато! Дай ми златото!

Джак нямаше никакво намерение да му дава единствения златен предмет, който притежаваше. Но какво да стори? Заядливото старче изглеждаше твърдо убедено да не пуска Джак да мине. Дали притежава някаква специална сила или просто разчита на мускулите и тоягата си? Не приличаше на нормален мъж. Джак беше сигурен, че ще може да го надбяга, само да се размине с тоягата. Изведнъж му хрумна нещо.

— В раницата имам нещо, което можеш да вземеш.

Лицето на стареца се сбръчка. Той присви очи и пристъпи нетърпеливо към Джак.

— Ето това! — извика момчето и ловко извади пръчицата.

От нея се изсипа порой от искри. Те падаха върху дребния мъж, изгаряха кожата му и го караха да подскача и крещи. Без да се бави, Джак отскочи настрани, за да избегне тоягата, и си плю на петите. За негова изненада старецът се оказа доста бърз. Чуваше стъпките му зад гърба си. Сухи клони и вейки се чупеха с пукот под краката им. Джак видя как Съсухрените мигат от светлината на искрите, които пръскаше пръчицата. В този момент се разнесе силен грохот. Джак погледна назад. Старчето се бе проснало по очи на пътеката и бе заболо дългия си нос в пръстта. Юмруците му бясно удряха по земята. Един голям клон го прасна отгоре.

— Ах вие, противни Съсухрени! — извика той. — Горчиво ще съжалявате!

Джак погледна към дърветата, не искаше да страдат заради него.

— Не се притеснявай, той не може да нарани мъртво дърво — успокои го един Съсухрен. — Ще го задържим тук. Известно време няма да те безпокои.

— Благодаря! — каза Джак и нежно докосна лицето на Съсухрения. Прибра пръчицата си и тръгна бързо по пътеката. Пя на Съсухрените чак докато стигна до края на гората.

Джак имаше неприятното чувство, че странният дребен човечец знае за златния жълъд. Може би неслучайно пътищата им се пресякоха. Трябваше да каже на Нора. Когато стигна до пролуката в плета, се поколеба, но вместо да се върне в имението Юел, реши да се прибере вкъщи и да пише на Елан.

В стаята му го очакваше голяма изненада. Вътре седеше Камелин.

— Доста се забави — измърмори той. — Има ли още кейк в раницата ти?

— Не, само Книгата на сенките и пръчицата.

Камелин изглеждаше разочарован.

— Ти изяде последното парче сутринта. Няма повече — продължи Джак. — И изобщо какво правиш тук и как се вмъкна?

— Прозорецът беше отворен, а за мен той е като главен вход, така че просто влязох.

— Нора ли те изпраща?

— Не, тя мисли, че съм в гарванарника.

Джак се съмняваше в това. Нора вероятно знаеше къде са и двамата.

— Мислех си, че можем да започнем с уроците. Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Трябва първо да пиша на Елан. Важно е!

Джак извади книгата и пръчицата, докато Камелин се разхождаше из стаята и си пъхаше клюна в чекмеджетата, гледаше под леглото и надничаше в гардероба.

— Къде ти е кошницата?

— Каква кошница?

— С тайните запаси.

— Нямам.

— Нямаш?! — Камелин изглеждаше шокиран. — Ами какво правиш, като огладнееш между храненията?

— Обикновено не огладнявам.

— Когато започнеш да летиш, ще огладняваш. Все това разправям на Нора, че е гладна работа да си гарван, но тя не ми вярва.

Джак гледаше как съобщението му до Елан изчезва в страницата. На негово място веднага се появи отговорът й: „Ще проучим. Нора смята, че може би знае кой е. Казва да държиш прозорците си затворени“.

— Може ли вече да започваме?

Джак нямаше листове в стаята си. Изобщо нямаше много неща тук. Беше донесъл само един куфар. Най-разумно щеше да бъде да използва пръчицата и книгата.

— Добре, да започнем с името ти.

Джак написа името на Камелин с големи букви. Под главното „К“ нарисува котка.

— С „К“ започват „Камелин“ и „котка“.

— Не обичам котки, не можеш ли да нарисуваш друго?

— Какво обичаш, което да започва с „К“?

— Кейк.

Джак се засмя и на мястото на котката нарисува кейк с глазура и черешки.

— После идва „А“ като „ананас“.

Камелин кимна одобрително.

— „М“?

— Макарони. Обожавам макарони, ядат се много по-лесно от спагетите.

След половин час Джак бе нарисувал еклер, лучени кръгчета, купичка с извара и наденички, така че Камелин можеше да прочете името си буква по буква с помощта на любимите си неща за ядене.

— Нора прави ли ти лучени кръгчета?

— Не, у нас не се яде пържено, но знам едно много хубаво местенце за храна за вкъщи. Ще ти го покажа и когато те науча да летиш, можем да ходим заедно там.

— Крадеш храна?

— Не, те ми дават. Мислят, че съм им на късмет, а аз танцувам пред кухнята и обикновено ми изнасят паничка.

— Надявам се и аз да се науча да летя толкова бързо, колкото ти се учиш да четеш.

— А, малко се съмнявам. Не ми приличаш на човек, дето би могъл да лети, пък и нали каза, че те е страх от високото.

Джак не отговори, защото се взираше в съобщението от Елан, появило се в Книгата на сенките.

— Гледай! — възкликна Камелин, като видя името й. — Еклер, лучени кръгчета, ананас и наденички… Елан… от Елан е!

Джак беше впечатлен от бързината, с която възприемаше Камелин.

— Какво пише после?

— Че Нора те търси. Има някаква работа за вършене и ти трябва веднага да се прибереш в имението Юел.

Камелин въздъхна.

— Ще се видим утре — каза Джак.

Камелин излетя от перваза, но вместо да поеме към дома на Нора, направи кръгче над дърветата и се върна обратно.

— Гледай сега!

Камелин се обърна и полетя с корема нагоре, направи още едно кръгче, издигна се много високо, после се спусна рязко към прозореца на Джак. Направи тройно завъртане, а след това — странично превъртане. Завърши представлението с театрално кацане на един клон наблизо.

— Удивително! — възхити се Джак. — Колко време ти трябваше да се научиш да летиш така?

— Аз съм си роден въздушен акробат — заяви гордо Камелин.

После започна да си приглажда перата и щом се увери, че всяко си е на мястото, отлетя към имението Юел. Джак го гледаше и се чудеше дали някога и той ще може да лети така. Изглеждаше доста забавно.

 

 

Дядо му още работеше в градината, така че Джак се възползва от възможността да разгледа листа хартия, който му даде Нора. През следващия час зададе на книгата въпросите, изредени от нея. Научи много за нимфите. Те били различни видове и обитавали въздуха, земята и водата. Ундините живеели в кладенци, извори и реки. Явно Дженет беше от тях. Джак нямаше да я забрави скоро. Прочете за чудесата на Анун, за горите, за Майката Дъб, за Крохановото дърво и за стъкления дворец на Кралицата. На последната страница бяха изброени важни личности с пълните им титли:

Шанаки

Владетел на тайните и древните ритуали,

Пазител на Свещената гора,

Лечител, формоизменител и най-мъдра на Земята

Това трябва да е Нора. Джак разпозна някои от имената й, но пък тя никога не бе споменавала, че е „формоизменител“. Може би трябваше да е изненадан, но любопитството в какви форми може да се превръща Нора беше по-силно.

Следващото име не му беше известно:

Корагуенелан

Кралица на вълшебните същества,

Пазител на портите на Анун,

Безсмъртна нимфа и формоизменител

Явно беше важна информация, иначе книгата нямаше да му я покаже. Ако успее и порталът се отвори, ще се наложи ли да се срещне с Пазителя на портите на Анун? Дали Кралицата на вълшебните същества е толкова висока, колкото Арана, или прилича на Дженет? Май колкото повече научаваше, толкова повече въпроси изникваха. Почти беше свършил с въпросите от списъка на Нора, когато дядо му го повика за вечеря. Джак остави книгата и пръчицата на леглото с намерение да продължи след вечеря.

След като разказа всичко за новите картофи и пролетния лук, дядо му попита:

— А твоят ден как мина?

— Добре — отвърна Джак. Не можеше да реши какво да разкаже на дядо си, но после се сети за острова на Герда. — Нора има езеро и лодка, Елан ме заведе да ги видя.

— Да, имението е голямо. Преди няколко години свърших малко работа в градинката на кухнята и тогава видях езерото.

— Може ли утре да ида пак? Поканиха ме.

Дядо му го погледна изпитателно и Джак усети как бузите му пламват. Изглежда, дядо му мислеше, че Елан му е гадже. А може би така беше по-лесно, отколкото да обяснява какво е намислила Нора.

— Чудесно — отговори дядо му, — радвам се, че си прекарваш добре. Боях се, че животът тук може да ти се види скучен.

Джак се усмихна. Не му оставаше време да скучае, откакто златният жълъд го уцели по главата.

След вечеря момчето се качи в стаята си. Още щом отвори вратата, разбра, че нещо се е случило. Нещата му бяха разместени, а раницата му лежеше разкъсана на пода. Това трябва да е работа на Камелин. Сигурно се е върнал да търси храна. Сам си беше виновен: Елан го предупреди да затваря прозореца, а той забрави. Когато отиде най-после да го затвори, видя на пода извито черно перо. Сутринта щеше да си поговори с Камелин. Но няма да казва на Нора, за да не му докара неприятности.

 

 

Преди да заспи, Джак дълго си мисли за всичко, което видя и чу в гората Нютън Гил. Трябва отново да се върне при Съсухрените, те бяха толкова тъжни. Не може да допусне същото да се случи и с Гласруен. Трябва да внимава злобното старче да не го види, никак не му се искаше пак да се разправя с него. Изведнъж Джак се изправи в леглото. Спомни си, че странният дребен мъж имаше забодено извито черно перо на шапката си. Обзе го страх. Нещо изтропа по прозореца. Джак хвана пръчицата си, за да му свети в случай на нужда, и дръпна пердето. Ахна от изненада. В перваза се бяха вкопчили две ръце. Постепенно се показа ядосано лице с дълъг нос и червена шапка без перо.