Катрин Купър
Златният жълъд (22)

20. Крадец

Джак се притесни. Никак не му се стоеше в римския лагер.

— Да изчакаме ли, докато мръкне? — попита той.

— Не, нощем удвояват охраната. Може би е най-добре да се вмъкнеш, когато префектът излезе да се срещне с войниците. Прави го всяка сутрин. Някога, когато идвах тук, за да шпионирам за Нора, това беше най-удобният момент да си открадна нещо за закуска. Всички се събират на големия площад в средата, който наричат форум. Максим ги държи по цяла вечност там. След като раздаде заповедите си за деня, се връща и стои тук до обед.

Прозвучаха три продължителни изсвирвания на рога.

— Какво означава това? — попита Джак.

— Означава, че Квинт Флавий Максим е готов да се срещне с хората си. Сега е моментът да се промъкнеш.

Приближиха се до сградите, избягвайки войниците, които бързаха към форума.

— Щом вземеш плочите, ще имаш достатъчно време, преди Друз да се е прибрал в бараката, да разбереш какво е направил с третата.

Джак беше неспокоен. Въпреки че плочите не бяха на Максим, не му се струваше редно да тършува из квартирата му. Ако го хванат, щяха да го помислят за крадец.

Докато бяха на дървото, момчето се постара да запамети плана на целия лагер. Мислеше си, че ще може да се върне до кладенеца без проблеми, стига само да вземе плочите.

— Готов ли си да се преобразиш? — попита го Камелин.

— Да.

Кацнаха на земята зад постройките. Улицата беше пуста. В далечината се чуваше гръмкият глас на префекта. Двете птици докоснаха чела и ослепителната светлина блъсна Джак в очите, макар да ги беше затворил плътно. Когато ги отвори, беше отново момче. Единственият проблем беше, че е гол.

— Ох — простена той, — бях забравил за този момент.

Джак предпазливо се промъкна до първата сграда. Радваше се, че е юни, а не посред зима, но при все това на сянка беше хладно. Трепереше, макар че сигурно повече от страх, отколкото от студ. Първо трябва да си намери някакви дрехи. Краката го боляха от чакъла, но се съмняваше, че ще намери обувки с подходящ размер. Чуваше се гласът на Максим, който раздаваше заповеди, но сега, когато си беше върнал човешкия облик, не разбираше какво говори.

Не беше помислил какво ще прави, ако вратата се окаже заключена, но тя за късмет не беше. Вмъкна се вътре и се огледа какво може да наметне. Стаята беше по-светла, отколкото очакваше. Стените бяха боядисани в бяло, а на единствената без прозорец бе изрисувана бойна сцена. Имаше голяма маса с крака, резбовани като лъвски лапи. До изрисуваната стена имаше люлеещ се стол, покрит с кафяво вълнено одеяло. Грабна го и го уви около раменете си. Краката му мръзнеха на каменния под. Застана на килимчето в средата на стаята и продължи да се оглежда. До масата имаше голяма кошница, пълна догоре с метални предмети. Най-отгоре стояха двете бронзови плочи. Той ги грабна, озърна се набързо дали е безопасно да излезе и се върна на мястото, на което се преобрази.

— Камелин — прошепна той, — взех ги.

Камелин се спусна долу.

— Ето ги — победоносно му ги показа Джак.

— Това не са нашите плочи.

— Какво! — не вярваше на ушите си Джак.

Плочите бяха от бронз и с приблизително същата форма и размери. На едната имаше гравиран мъж, седнал с кръстосани крака и със змия в ръцете си, а на другата — някакво четирикрако животно. Джак с ужас осъзна грешката си. Не само че рисунките не бяха същите, ами и плочите нямаха дупки. Нора му беше показала три от другите плочи и му бе обяснила, че на тях трябва да има гравирани дървета. Дори му бе разказала за начина, по който се сглобява котелът: с кожени каишки. Трябваше да огледа по-внимателно плочите, преди да ги вземе.

— Съжалявам! — Не предполагах, че може да има други подобни. Ще се върна пак.

— Не сега — спря го Камелин, — префектът ще се върне всеки момент. Събранието приключи.

— Но какво да правя? — оклюма Джак.

— Войниците ще се забавят още доста, преди да се разотидат по бараките, така че можеш да идеш да вземеш третата плоча. Но не забравяй, че тя трябва да е много по-матова и на нея да има нарисуван глог, дъб или върба.

— Ако не възразяваш, предпочитам да летя дотам. Много трудно се ходи бос по тези камъни.

— Готов ли си?

— Да — въздъхна Джак.

След секунди вълненото одеяло се свлече от гърба му и покри двете бронзови плочи. Двамата с Камелин се отправиха към бараките в другия край на лагера. Всяка от постройките имаше покрита веранда, където войниците готвеха храната си. Кацнаха и допряха чела. Джак се радваше, че вече е привикнал към странното усещане, с което се преобразяваше тялото му. След ослепителната светкавица той отново се оказа гол, но за щастие, наоколо нямаше никого. Камелин гледаше с копнеж към верандата.

— Докато ти си вътре, аз може да ида да проверя дали не е останало нещо за хапване — рече той.

Джак не можеше да повярва, че Камелин е готов да рискува да го видят заради няколко парченца бекон, които я бяха, я не бяха останали от закуската.

— Но ти трябва да наблюдаваш и да ме предупредиш, ако забележиш някой да идва!

— Мога да наблюдавам и от верандата. Ако видя нещо, ще надам гарвановото бухане.

— Само внимавай да не те хванат — прошепна Джак и се мушна през вратата.

 

 

Озова се в спретната, подредена стая с няколко редици еднакви легла. Взе тънкия чаршаф от най-близкото и се уви с него. В помещението като че ли нямаше много къде да се търси, освен на пода, който беше доста чист. В дъното се виждаше още една врата и Джак тръгна към нея. Открехна я предпазливо и надникна вътре. Беше пълно със снаряжение: шлемове, щитове, копия, различни видове брони, дълги и къси мечове — изобщо всичко, което може да потрябва на един войник от римския легион. На Джак му се прииска да пробва някой шлем и броня, но нямаше време.

Под прозореца видя раници. Там трябва да търси. За съжаление, сега всички изглеждаха еднакво. В първите три, в които Джак погледна, нямаше нищо, освен хранителни дажби. Чаршафът му пречеше и постоянно се изхлузваше от раменете му. На масата видя няколко червени туники и веднага навлече една от тях. Стигаше му до глезените, но пак беше по-добре от чаршафа.

Четвъртата раница се оказа тази, която му трябва. Едва се сдържа да не извика от радост, когато откри вътре липсващата плоча. Беше много по-тежка и плътна от онези, които намери при префекта. Камелин беше прав, тя бе потъмняла и доста мръсна, по средата имаше гравиран дъб, а от двете страни — дупки. Нямаше да може да се преобрази в гарван, докато плочата е у него, щеше да му бъде невъзможно да я носи в клюна си. Трябва да остане момче и да се надява, че няма да го забележат, докато прекосява лагера до квартирата на префекта.

Камелин го чакаше до вратата. Джак видя, че клюнът му лъщи от мазнина и предположи, че е докопал отнякъде поне един тиган.

— Това ли е?

— Това е! — изграчи Камелин и заподскача доволно наоколо.

— По-добре да се връщаме, за да видим кога префектът ще излезе отново — каза Джак нетърпеливо. — Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Тази туника е малко ярка.

— Знам, но ако не излизам на открито, всичко ще бъде наред. Там отново ще я сменя с кафявото одеяло.

Камелин литна напред да огледа дали е безопасно. Джак го следваше колкото може по-отблизо, като се придържаше близо до сградите, за да не го видят. В същото време се опитваше да си подбира път без много чакъл по него. Почти беше стигнал до центъра, когато усети как нещо остро го пробожда в гърба. Обърна се и видя войник с изваден меч, който му крещеше нещо. Джак не разбираше какво. Появиха се още двама войници. Джак не можеше да направи нищо, освен да стои неподвижно. Не след дълго иззад ъгъла забързано се появи Максим, придружен от двама стражи.

Максим посочи с ръка и се развика силно. Джак не помръдна. Осъзнаваше в каква опасност се намира. Беше облечен с открадната туника, в ръка държеше плочата. Нямаше време да направи каквото и да било. Към гърдите му беше насочен меч, а отвсякъде прииждаха нови и нови войници. Беше обграден отвсякъде. Двамата стражи до Максим го хванаха и го вдигнаха във въздуха. Той зарита с крака, но без полза. Стражите тръгнаха след Максим заедно с пленника.

Когато стигнаха пред квартирата на префекта, Максим изтръгна плочата от ръцете на Джак и внимателно я заразглежда. Кресна още няколко заповеди на войниците, после влезе вътре.

Войниците се смееха на Джак, който отчаяно се бореше да се освободи.

Максим излезе от квартирата си. Войниците веднага млъкнаха. Той заговори ядосано, гледайки настойчиво към Джак, сякаш очаква отговор.

— Не разбирам — каза Джак и поклати глава.

Максим вдигна ръце във въздуха и се обърна сърдито към войниците. Джак знаеше, че здраво е загазил. Префектът изглеждаше бесен. Отведоха го в едно четвъртито заграждение зад квартирите. Оковаха го за един стълб. Всичко го болеше. Напрягаше всички сили, но макар оковите да не бяха стегнати, нямаше начин да се освободи от тях. А дори да успееше, не можеше да избяга, един от войниците остана да го пази.

 

 

Слънцето припичаше върху главата на Джак. Нямаше сянка, камъните по земята бяха твърде нажежени, за да седне на тях. За щастие, туниката беше достатъчно дълга, за да си я дръпне над главата и поне малко да се скрие от палещите лъчи. Нямаше идея какво да направи. Чуваше, че целият лагер се претърсва. Ами ако намерят това, което търсят? Джак някак си усещаше, че Максим няма да го пусне. Какво ще каже Нора на баща му и дядо му, ако не се върне у дома? Опита се да пропъди тези мисли, но нямаше за какво друго да мисли. Докато не ожадня. Тогава вече можеше да мисли единствено и само за чаша вода. Заблъска си главата да се сети за някоя дума на латински, която би могла да му помогне. Изведнъж се сети за аква, вода. Обърна се към стража и извика:

— Аква, моля ви!

Войникът не му обърна никакво внимание. Ако не му дадяха храна и вода, щеше да го сполети същата съдба като Камелин.

Гърлото му беше пресъхнало. Нямаше смисъл да вика втори път; само хабеше сили. От жегата го унасяше, но шумът от претърсването не му позволяваше да заспи. Четирима войници влязоха в заграждението с извадени мечове. Джак се присви. Реши, че идват за него, но те го подминаха и започнаха да претърсват храсталака до сградата.

Джак се опитваше да не губи кураж, но страхът от неизвестното го завладяваше. Чудеше се дали Камелин се е върнал през прозореца на времето. Не искаше да остане сам в миналото. Да стигне толкова далеч и да се провали още на първото изпитание — тази мисъл беше непоносима. Струваше му се, че е предал всички. Искаше му се да каже на Камелин колко много съжалява.

Търсенето продължи.

Когато другите войници си тръгнаха, стражът се облегна на сянка на стената. В този момент на Джак му хрумна една мисъл. До краката му имаше пръчка. Подаде глава от туниката и се огледа.

— Пст! — чу познат глас от керемидения покрив на отсрещната постройка.

Джак толкова се зарадва да види Камелин, че едва не извика името му на глас.

— Какво става? — прошепна той. — Не разбирам какво говорят.

— Търсят дрехите ти! Максим е извикал Друз в квартирата си и настоява да знае защо не му е занесъл и трите плочи.

— Той какво казва?

— Че дъбът бил емблемата на рода му и след като плочите нямали стойност, решил, че може да я задържи. Добрата новина е, че сега и трите плочи са на едно място.

— А какво ще стане с мен?

— До утре си в безопасност. Максим каза на стража да те държи тук без храна и вода до сутринта. Но не се тревожи, имаме план. Ще те измъкна тук на смрачаване.

Стражът се размърда. Когато Джак вдигна отново очи към покрива, Камелин беше изчезнал. Той дръпна обратно туниката над главата си. Чудеше се какво ли трябва да означава това „имаме план“. Представа си нямаше колко време остава до залез-слънце, но Камелин му беше дал надежда. Трябваше просто да седи и да чака. Затвори очи и се опита да се зареди с търпение.

 

 

Двама войници го разтърсиха да се събуди. Единият го вдигна на крака, другият свали оковите. Хванаха го под мишници и го повлякоха към квартирата на префекта.

Още с влизането си Джак забеляза трите плочи, оставени на масата. Друз стоеше мирно пред Максим и гледаше съсредоточено. По изражението на Максим Джак разбра, че префектът все още е ядосан. Той удари с юмрук по масата и плочите издрънчаха. Посочи ги и кресна нещо на Джак. При всеки следващ въпрос удряше по масата. После взе плочата с гравирания дъб и я вдигна пред лицето на Джак. Джак се досещаше какво го пита, но нямаше как да отговори. Затова не каза и дума. Мълчанието му още повече вбеси префекта. Двамата стражи, които държаха Джак, получиха нови заповеди. Докато влачеха момчето навън, за да го оковат отново, Максим продължаваше да крещи.

Започна да се смрачава и един страж дойде да провери оковите. Дойдоха и други двама стражи. Войникът, който досега беше стоял на пост, им каза нещо набързо, после си тръгна. Явно това беше нощната стража. Джак долавяше миризмата на храна и чуваше подрънкване на съдове. Всички в лагера се приготвяха да вечерят. Беше непоносимо жаден и се надяваше Камелин да не се забави дълго. Гледаше покривите и притъмняващото небе, докато войниците се смееха и бъбреха.

Иззад ъгъла на сградата се появи Камелин и с няколко подскока се озова при Джак.

— Целият съм се схванал — оплака се Джак.

— Нямаме време за приказки. Давай да те измъкваме от тези железа.

Джак се наведе и опря чело до това на гарвана. Проблесна ярка светлина, която обля цялото заграждение.

— Бързо, да се махаме!

Докато стражите търкаха невярващо очи, Джак се опита да излети, но тялото не го слушаше. Войниците вече бяха скочили на крака. Той заподскача към края на сградата, а Камелин разтревожено го последва.

— Не мога да летя! Мускулите ми са се схванали от толкова дълго седене на камъните.

Скриха се зад три големи бъчви и наостриха уши да чуят какво си говорят войниците.

— Трябва да е била Фулгора, богинята на светкавиците. Ядосана е. Светкавици без дъжд са лоша поличба.

— Това е магия, няма нищо общо с Фулгора. Но съм съгласен, че е лош знак. Магия е, помни ми думите!

Мъжете бяха твърде заети да обсъждат въпроса, за да забележат, че пленникът е изчезнал.

— Трябва да пия вода — изграчи Джак. Гърлото му беше толкова пресъхнало, че едва говореше.

— Мислиш ли, че вече можеш да летиш?

— Май да.

— Следвай ме тогава. Чака ни вечеря и колкото искаш вода.

 

 

Двамата заедно полетяха над покривите и стената на укреплението. Джак се чувстваше слаб и замаян и цялото тяло го болеше.

— Още много ли остава?

— Не, ето тук е — отвърна Камелин и започна да се спуска надолу.

Джак го последва. Кацнаха зад една от кръглите къщи извън крепостта. Чуваше се кудкудякане откъм кокошарника, а от вътрешността на къщата се носеше миризма на готвено. Коремът му къркореше.

— Насам! — изграчи Камелин.

Джак се озова пред кочина, която силно вонеше на прасе. До оградата имаше две корита, пълни с вода и някаква помия. Джак беше толкова жаден, че скочи върху коритото и се приготви да пие от мътната вода.

— Не там, тук! — извика Камелин.

Джак с облекчение видя кофа с прясна вода. Пи, колкото можа, после си пое дъх и пак пи.

— Вече мислех, че ще умра от жажда!

— Като се нахраним, ще ти разкажа плана.

— Представа си нямаш колко съм изгладнял! — съгласи се Джак, а коремът му отново изкъркори.

Сега беше ред на Камелин да го заведе обратно до коритата.

— Помията ли?! — смая се Джак.

— Друго няма, освен ако не предпочиташ да кълвеш червеи.