Катрин Купър
Златният жълъд (4)

2. Запознанства

Джак не беше от ранобудните. И тази сутрин лежеше в леглото и се надяваше последните седмици от живота му да се окажат лош сън. Отчаяно му се искаше отново да е в собствената си стая в Гърция. Надеждите му бързо отлетяха, щом чу дядо си да приготвя закуската долу.

Първото, което видя, когато най-после отвори очи, бяха нещата от джоба му, струпани на нощното шкафче. Върху двете смачкани превръзки със зелени петна в средата лежеше лъскавият предмет, който намери под плета. Значи случилото се вчера е самата истина. Е, поне Нора излекува ръцете му.

Дали днешният ден ще бъде по-добър от вчерашния? Джак още си мислеше за срещата с Нора. Не беше разказал на дядо си за нея. Реши, че жената е просто една стара особнячка и най-добре би било да я избягва. Ясно му беше защо момчетата от игрището я наричаха смахнатата Нора.

— Побързай, Джак! Закуската е готова и имаш посетител — извика дядо му от кухнята и прекъсна мислите му.

Момчето изпъшка и неохотно се измъкна от леглото. Не беше сигурен дали иска „посетител“. Приближи си до прозореца и дръпна леко пердето. Слънчевите лъчи го накараха да замижи. Градината на дядо му беше обградена от дървета — дърветата на Нора. Комините, които се виждаха зад тях, също бяха на нейната къща. Нямаше да е лесно да я избягва. Преди да слезе долу, се погледна в огледалото и се опита да приглади тъмната си непокорна коса, но тя пак щръкна, както си иска. Въздъхна, хвърли превръзките в кошчето за боклук и мушна жълъда в джоба си.

Когато влезе в кухнята, видя, че до масата седи момиче с дълга кестенява коса и бъбри с дядо му. Кожата й беше загоряла от слънцето като неговата, а носът и бузите й бяха обсипани с лунички. Тя погледна Джак и се усмихна.

— Джак, това е Елан, племенницата на Нора.

— О… ъъ… здравей — едва успя да издума той.

Почувства как страните му горят, идея си нямаше какво да каже.

— Ще гостувам известно време на леля. Тя се чудеше дали би дошъл на чай следобед?

Джак погледна умолително дядо си. Не беше свикнал на такива неща. Момичетата не го канеха на чай, още по-малко с истински порцеланови сервизи и малки сандвичи, както си представяше, че ще бъде сега. От мисълта да се върне отново в къщата на Нора го полазиха тръпки.

— Няма да мога, днес следобед с дядо ще ходим в клуба за крикет.

Беше много доволен, че измисли добро оправдание.

— Глупости! — възкликна дядо му. — Трябва само да подредим няколко стола за мача, ще свършим за нула време.

Джак пак почувства как горят бузите му.

— Кога да дойде? — попита дядо му.

— Веднага щом приключите — отговори Елан, усмихвайки се особено широко на Джак. — Нора иска да ти покаже нещо.

— Аз… аз… ъъъ… аз не… — опита се да каже Джак, но Елан си тръгна, преди момчето да успее да измисли друго оправдание. Щом стигна до дъното на градината, тя се обърна и му махна, после изчезна в плета.

— Елан ми каза, че вчера си се видял с Нора.

Джак кимна.

— Трябва ли да отида?

— Би било грубо да не отидеш. Сигурно си й направил добро впечатление. Не всеки получава покана за имението Юел.

— Не можеш ли да дойдеш с мен?

— Щом свършим в клуба, ще те изпратя до портата, но после оставаш сам.

 

 

Следобед Джак отново пое по алеята, само че този път с дядо си. Като минаваха покрай игрището, момчета от вчера ритаха футбол. Джак внимателно се криеше зад дядо си, за да не го забележат.

Скоро двамата стигнаха до входа на клуба. Щом влязоха, Джак видя едра черна птица, кацнала на часовника на павилиона. Тя наклони глава и изграчи силно.

— Това гарга ли е?

— Твърде е голяма за гарга, по-скоро е гарван — отвърна дядо му, докато отключваше бараката, в която държаха столовете.

Следващия половин час Джак помага на дядо си да пренесат столовете до павилиона и да ги наредят в редици за следобедния мач. Когато свършиха, умираше от жега и жажда.

— Иди в кухнята и се представи на дамите там, те ще ти дадат нещо за пиене. Може да получиш дори парче кейк. Аз ще погледна дали съблекалните са чисти.

Джак влезе в павилиона. От стаята в дъното се чуваше тракане на чаши и чинийки. Внезапно Джак усети тежка ръка върху рамото си.

— Хванах те! — възкликна мъжът. — Да видим сега какво имаш в джобовете.

Той блъсна момчето в кухнята. Джак не смееше да се озърне. Изобщо не знаеше какво е направил. Опита се да каже на мъжа кой е, но от гърлото му излезе само писукане. Мъжът вече говореше на жените в кухнята.

— Ето го вашия крадец! Хванах го на място, тъкмо се опитваше да се измъкне!

Двете жени се обърнаха и изгледаха Джак.

— Хайде, момче, изпразни джобовете си! — нареди мъжът.

— Нищо не съм откраднал! Помагах на дядо.

— Гледай ти!

Изведнъж Джак се почувства много виновен, защото се сети за лъскавия жълъд в джоба си. Дали беше краден? Как щеше да ги убеди, че го е намерил?

— Чакам! — изръмжа мъжът, застанал с протегнати ръце пред Джак.

Ако избяга, щяха да решат, че наистина е виновен. Не му оставаше друго, освен да изпразни джобовете си. Извади смачкана кърпичка, парче връв, половин пакетче ментови бонбони и тежкия жълъд и ги сложи в ръцете на мъжа.

— И останалото!

— Няма друго.

Джак наведе глава. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи.

— Може да е станала грешка — каза една от жените. — Сигурен ли си, че той е крадецът? Тук няма нищо ценно.

— Достатъчно е дребен, за да влезе през прозореца — рече мъжът, като посочи към отворената капандура. — Мотаеше се в павилиона. Какво дири тук? Нищо хубаво не е намислил, мен ако питате.

— Помагах на дядо си, Сам Бренин.

— Сам Бренин ли?! — възкликна мъжът.

— Името си ли чух? — попита дядо му, влизайки в кухнята.

Джак се втурна към него.

— Те мислят, че съм крадец, но аз нищо не съм взел! Намерих жълъда вчера!

— Какво е изчезнало? — поинтересува се дядо му.

— Всички дребни монети — отговори по-възрастната жена. — Решихме, че е някое дете, защото нищо друго не липсва.

— И кога според вас Джак е взел тези пари?

— Миналата събота вечер. Следобеда си бяха тук, в неделя сутринта ги нямаше — каза троснато мъжът.

— Джак не е вашият крадец — увери ги дядо му, — той пристигна тук едва този петък. Върни му нещата, Дон, и върви да свършиш нещо полезно.

Дон неохотно подаде вещите на Джак и излезе от кухнята, без да се извини. Джак не разбираше защо никой не го попита нищо за златния жълъд.

— Заповядай, Джак — каза по-младата жена и му подаде чаша оранжада.

Дядо му седна на масата.

— Като си изпия чая, тръгваме към Юел.

— Може ли да почакам отвън?

— Разбира се. Няма да се бавя.

Джак не се притесняваше дали дядо му ще се забави. Той изобщо не бързаше да иде в дома на Нора. Отиде при дърветата срещу павилиона и седна на сянка. Беше наистина горещ следобед. Както се оглеждаше наоколо, видя топка за крикет, скрита в туфа от глухарчета. Понечи да я вземе, но в този момент го разсея пърхане на крила. С крайчеца на окото си видя същата голяма птица, която забеляза и на влизане. Тя кацна върху един кош за боклук, точно под отворения прозорец на кухнята. Джак с интерес я гледаше как проточи шия през прозореца и си взе голям сандвич. След като хвана плячката в клюна си, тя скочи долу на тревата, после направи няколко подскока към момчето. Произшествието не мина незабелязано и в кухнята настана суматоха.

— Изпъди я, Джак! — викна по-възрастната жена, подавайки се през прозореца. — Изпъди тази граблива гарга!

Джак стана и започна да размахва ръце срещу птицата. Тя обаче не отлетя, дори не изглеждаше уплашена.

— Така никога няма да полетиш — каза птицата през пълния си клюн, — и освен това не съм гарга.

После елегантно заподскача през поляната, накрая литна и кацна на едно от големите дървета срещу игрището за крикет.

Джак не можеше да помръдне от мястото си, нито да свали очи от птицата. Въображението май почваше да му играе номера. Птиците не говорят. Може би някои казват една-две думи, но не и цели изречения. Дали пък не се разболява? Беше му много горещо, сигурно има температура. От павилиона още се чуваха оплакванията на жената:

— Пъхна си главата през прозореца, моля ви се! Такава наглост, да вземе сандвича право от чинията!

— Никога не съм виждала такова нещо! — отвърна другата. — По-добре затвори прозореца, да не се върне.

Прозорецът се хлопна. В този момент дядо му излезе.

— Забавна случка — засмя се Сам Бренин.

Джак обаче беше притеснен.

— Гарваните могат ли да говорят? Нали се сещаш — като папагалите?

— Не съм сигурен — отвърна дядо му. — Защо не питаш Нора, тя знае много за птиците. Тя знае много за всичко.

 

 

Дворът на имението Юел тънеше в багри. Дядо му отвори портата и насърчително му се усмихна.

— Аз тръгвам, ще се видим по-късно. Приятно прекарване!

Джак се поколеба, пое дълбоко дъх, после затвори портата зад гърба си и пое по пътечката. На стената до вратата имаше зелена табелка с голямо гравирано дърво. Над него с главни букви пишеше: „ИМЕНИЕ ЮЕЛ“. Джак се огледа за звънец, но видя само чукче, украсено с дъбови листа и два големи жълъда. Приликата между тях и жълъда в джоба му беше удивителна. Сърцето му заби учестено, а ръката му се разтрепери, като вдигна чукчето.

Елан отвори вратата. Джак се почувства малко по-добре, че няма да е сам с Нора.

— Заповядай! В кухнята сме.

Джак последва момичето по тъмния коридор. Къщата беше стара, като на дядо му, с неравни подове, стени и тавани. В дъното на коридора имаше голяма кухня. Във въздуха се носеше ухание на прясно изпечен хляб. Нора стоеше до печката и разбъркваше нещо в една тенджера. През прозореца струеше слънчева светлина и обливаше цялата кухня. Тук му харесваше повече, отколкото в онова странно място, където го заведе вчера следобед. В кухнята също имаше книги с кожени подвързии като тези в хербориума.

— Преди да налеем чая, искам да те запозная с някого — усмихна се Нора.

Джак се озърна.

— Не, не тук — засмя се Елан.

— Ще трябва да отидем до Гласруен. Не е далеч.

Нора забеляза озадаченото изражение на Джак и продължи:

— Гласруен започва веднага след плета, през който мина вчера. Това е една много стара гора. Днес може да видиш и чуеш някои странни неща, но не се плаши. Нищо лошо няма да ти се случи.

Джак не беше сигурен дали иска да вижда странни неща, но преди да успее да се разтревожи, Нора заговори отново:

— Мисля, че у теб има нещо, което ми принадлежи.

Джак поклати глава. Беше изхвърлил марлите в кошчето, какво друго би могло да бъде нейно?

— Ако не го носиш, трябва да изтичаш до вкъщи да го вземеш, защото ще ни трябва, когато стигнем до гората.

— Не знам за какво говорите — отвърна Джак.

— Нещо, което си намерил вчера следобед? Може би е в джоба ти?

Джак се почувства неудобно.

— Жълъдът ли?

— Да, жълъдът. Още е у теб, нали?

Нора и Елан го гледаха в очакване. Джак извади жълъда и го подаде на Нора.

— Не, нека засега стои у теб, но трябва да внимаваш да не го изгубиш! Той ни е единственият.

— Какво виждаш, Джак? — попита внезапно Елан.

Въпросът прозвуча глупаво, но момчето учтиво отговори:

— Златен жълъд.

— Знаех си! — каза Нора, като хвана другата му ръка и силно я разтърси. — Знаех си, че ти си Избраният!

— Ъ… не разбирам.

— Беше ни дадено пророчество: за смъртно момче, което ще вижда Жълъда на друидите — обясни Нора.

— Това си ти, Джак — продължи Елан, — никой друг смъртен не вижда, че е от злато.

— Ти си Избраният. Знаех си, че съм права! — не спираше да повтаря Нора.

— За какво съм избран?

— Да ми помогнеш — каза един глас откъм вратата, който се стори познат на Джак.

Момчето се обърна и зяпна от удивление — на прага стоеше гарванът от клуба за крикет. Джак погледна Нора, после и Елан — дали и те виждаха и чуваха говорещата птица?

— Истински ли е? — попита той нервно.

— Естествено, че съм истински — изграчи гарванът.

— Вие май се познавате — рече Нора.

Гарванът изкряска и тръгна към тях по каменния под. Когато стигна до Джак, плесна с криле и втренчи в него мастиленочерното си око.

— Нека те запозная с Камелин.

— Не виждам смисъл да се запознаваме — измърмори Камелин. — Той няма да се задържи достатъчно, за да ни помогне. Виж му краката, треперят!

— Камелин, стига толкова! — сгълча го Нора. — Съжалявам, Джак! Камелин понякога говори грубости, не е свикнал с гости, но съм сигурна, че двамата ще се спогодите.

Камелин изсумтя, а Джак се опита да се усмихне, макар и доста неубедително.

— Нора изпрати Камелин да остави жълъда някъде, където се надявахме да го видиш — обясни Елан. — Ти издържа изпитанието.

Джак се намръщи и погледна Камелин. Обзалагаше се, че Нора не знае как жълъдът го уцели по главата. Подозираше, че говорещата птица нарочно го е направила.

— Ще поговорим отново за това, когато се върнем от Гласруен, след като Джак се запознае с Арана.

— Ако ти се струва, че съм груб, почакай да се срещнеш с нея — измърмори Камелин.

— Коя е тя? — попита Джак притеснен.

Нора погледна Камелин строго, после се обърна към момчето.

— Арана е хамадриада. Тя живее в най-стария дъб в сърцето на Гласруенската гора. Вече е стара и понякога се дразни, когато я безпокоят, особено гарвани с остри нокти, но съм сигурна, че ще хареса любезно момче като теб.

Камелин замърмори нещо под носа си.

Джак гледаше Нора невярващо. Майка му му беше разказвала за нимфи и дриади, но това бяха митове, не реални истории. Искаше да се прибере при дядо си, но нямаше как да си тръгне толкова скоро. Не беше сигурен, че е добра идея да ходи в гората. Дядо му каза, че няма нищо лошо да гостува на Нора и Елан, но той не знаеше нищо за говорещия гарван. Трябваше да му каже! Ако го беше направил, сега нямаше да е в тази каша.

— Ще тръгваме ли? — подкани ги Нора и без да чака отговор, тръгна към дъното на градината. Джак и Елан вървяха на няколко крачки след нея.

— На някои от нас не ни се налага да се врем в храстите — изграчи силно Камелин, изпляска шумно с криле и отлетя към гората.

— Не му обръщай внимание — рече Елан, — вечно се цупи.

Когато стигнаха до плета, Джак се зачуди как ще минат през него. В бодливите тръни не се виждаше никаква пролука. Нора застана неподвижно. Долепи ръце една до друга, после ги вдигна и очерта кръг. Чу се тихо шумолене, а после малко по-силен звук от мачкане на листа. За изненада на Джак плетът се разтвори и образува дълъг тунел. Коленете му омекнаха. Призля му. Чуваше гарвана над дърветата и знаеше, че му се присмива.

— Всичко е наред! — прошепна Елан и стисна ръката му.

Изобщо не беше наред, но Джак нямаше сили да възрази. Послушно тръгна след Нора по пътеката. Чуваше шумоленето и мачкането на листа, докато плетът се затваряше зад гърбовете им. Сега беше затворен в тунела и нямаше друг избор, освен да последва Нора вдън Гласруенската гора.