Катрин Купър
Златният жълъд (17)

15. Лоши новини

Първият ден в училище мина по-бързо и по-приятно от очакваното. Джак се бе притеснявал какви ще са новите му съученици и дали ще го приемат, но всичко мина нормално. Нито едно от момчетата от игрището не учеше в неговия клас. Учителите до един бяха мили. В края на следобеда дядо му и Елан го чакаха на задния вход.

— Как беше? — поинтересува се дядо му.

— Добре. Записах се за прослушването за хора. В края на срока ще има концерт.

— Браво! — поздрави го дядо му и го потупа по рамото. — Много домашни ли имаш?

— Не е като да няма.

Джак не искаше да лъже дядо си, но и не можеше да му каже за уроците по летене.

— Нора каза, че Джак може да използва библиотеката й — намеси се Елан.

— Много любезно от нейна страна. Аз имам само няколко книги и те повечето са за градинарство — отвърна Сам.

— До по-късно тогава — каза Джак, като стигнаха до портата на дядо му.

— Вечерята е в шест, не закъснявай!

— Няма — обеща Джак.

— Наред ли беше всичко днес? — попита Елан, когато останаха сами.

— Да, като изключим мускулната треска и факта, че не успявах много-много да се съсредоточа. Къде е Камелин? — огледа се Джак.

— На пост — засмя се Елан, — в случай че имаш неприятности. Каза, че иска да бъде готов, ако онези момчета пак се появят.

Гарванът явно бе чул името си и се появи, пикирайки над тях. Смени посоката в последния момент, преди да се удари в земята, като се преметна назад.

— Еха! — Джак не можа да сдържи възхищението си.

— Не го насърчавай — засмя се отново Елан, — че много ще се надуе.

Камелин направи едно кръгче и кацна грациозно на рамото на Джак.

— Готов ли си за урок? — изграчи той, а после прошепна в ухото му: — Ще се видим след малко да си получа нещичкото.

За домашните си Джак трябваше да прочете само две неща и Елан знаеше къде точно да търси в библиотеката на Нора. Съвсем скоро бе приключил и можеше да се преобрази. Този път поработиха над кацанията и излитанията. Научи се да влита и излита от гарванарника на Камелин. Времето мина бързо и Джак трябваше да тича по целия път до вкъщи, за да не закъснее.

 

 

До четвъртък вечерта Джак вече беше свикнал с новия си режим. Училището не беше като предишното, но учителят му харесваше и никой не го тормозеше. Елан идваше да го посреща на входа и двамата си бъбреха за изминалия ден. Щом стигнеха до имението Юел, той първо си пишеше домашните, а после започваха уроците по летене. Мръкнеше ли се, Камелин пристигаше за урок по четене, а след като си тръгнеше, Джак си играеше с Орин, докато тя не се свиеше сънено на леглото му. Тогава той вадеше Книгата на сенките и задаваше всички въпроси, за които се сещаше. Така научи още много за хамадриадите, за висшия друид и Свещените гори. Вече знаеше кои са четирите основни празника, които някога се провеждали в Гласруенската планина. Няколко пъти се опита да поговори за прочетеното с Камелин, но гарванът не се интересуваше, така че Джак предпочете да разказва на Орин.

Четвъртък вечерта Джак откри нещо, което го обезпокои. Трябваше да поговори за това с Елан, не можеше да чака до сутринта. Отвори Книгата и написа името на Елан. Погледна часовника, беше късно, но се надяваше, че момичето още не си е легнало. Поколеба се. Не му беше лесно да започне.

„В Книгата се казва, че за да се отвори прозорецът във времето, всичко трябва да бъде равно. Пише, че тези, които изпълняват ритуала, трябва да имат еднакви сили. Така ли е?“ Джак видя как думите избледняват. Закрачи напред-назад из стаята. Това щеше да се окаже голям проблем. Нора му беше казала, че тя е последният друид на Земята. Без друг като нея нямаше да могат да извършат правилно ритуала. Какво щяха да правят? Къде щяха да намерят още един друид, който да им помогне? Джак потропваше нетърпеливо с пръчицата в ръка.

— Гледай, получи се нещо! — изписука Орин. Джак бързо се върна при Книгата.

„Да, така е“, прочете той.

Изпълни го още по-голяма тревога.

„Кой ще й помогне?“

Отговорът беше повече от неочакван.

„Аз. Утре ще говорим.“

Явно щеше да се наложи да почака. Опита се да зададе на Книгата още въпроси за ритуала, но без отговор. Накрая Книгата се затвори и отказа да се отвори повече. Не му оставаше друго, освен да се мушне в леглото и да изчака следващата вечер след училище, когато щеше да се види с Елан. Не можа да спи добре тази нощ.

 

 

— Какво има? — попита Елан, докато вървяха към имението Юел.

— Не разбирам как ще помогнеш на Нора. Трябва да имаш същите сили като нея. Как е възможно това?

— Някои неща не са такива, каквито изглеждат.

— Не отговори на въпроса ми.

Елан въздъхна дълбоко.

— Все още не сме ти казали всичко.

— Какво например?

— Знаеш, че и аз мога да променям формата си…

— Във Фретка.

— Не само. Аз съм като Нора.

Джак зяпна. Спря и погледна Елан.

— Искаш да кажеш, че не си момиче?

— Не съм.

— А какво си? Мислех, че си моя приятелка, а Нора ти е леля.

— Приятелка съм ти, но Нора не ми е леля.

— И ти ли си друид?

— Не. Аз съм нимфа.

— Като Дженет?!

— Не, аз съм от вълшебните същества на Анун.

— И си се превърнала в момиче, за да ме подмамиш?

— Не, Джак! Не бих направила такова нещо. Когато плочите за котела изчезнаха, аз останах при Нора, без да мога да се върна обратно. Група вълшебни същества чакахме да си идем в Анун, но както знаеш, не можехме да го направим. Междувременно Нора избра да бъде стара, а аз — млада.

Джак поклати глава. Това означаваше, че Елан е на същата възраст като Нора.

— Как изглеждаш в действителност?

— Когато намериш плочите и отворим Западния портал на Анун, ще ме видиш такава, каквато съм. Не и преди това.

Джак не знаеше какво да каже. Никога не му беше хрумвало, че Елан може да не е такава, каквато изглежда. Мислеше, че просто се е научила да прави същото като Нора с помощта на пръчицата си, както той самият.

— Ако успеем, ще те видя ли някога отново?

— Трябва да се върна в Анун, за да укрепя силите си. И аз, като Нора и Арана, не мога да оцелея вечно на Земята, но това не означава, че няма да се видим отново.

Джак преглътна. Очите му се напълниха и той едва сдържа сълзите си. Нямаше да му е лесно да се сбогува с Нора, Елан и Камелин. Те сигурно щяха веднага да го забравят, щом минат през портала. Каквото и да говореше Елан, повече никога нямаше да се срещнат. Но той обеща да помогне и ще го направи. Напоследък много се забавляваше и беше забравил, че това е въпрос на живот и смърт за Нора и Арана, а явно и за Елан. Те бяха негови приятели и той нямаше да ги подведе.

— Добре ли си? — попита Елан и сложи ръка върху неговата.

— Вече да — отвърна той и успя да се усмихне. — Просто ми дойде малко изненадващо.

— Затова не ти казахме всичко наведнъж, не искахме да се уплашиш и да избягаш.

— Може би наистина така щях да направя. Много ме бива да бягам.

— Но не толкова бързо като мен — засмя се Елан. — Да видим кой ще стигне пръв до слънчевия часовник!

Двамата тичаха и се смяха чак до градината на Нора. Когато профучаха покрай хранилката за птици, оттам излетя ято уплашени лястовички.

— Изпреварих те!

Джак беше останал без дъх и не можеше да отговори, но забеляза Камелин да се разхожда по покрива и да крещи нещо на стреснатите птички. Беше много далеч, за да го чуе, но можеше да предположи какво им казва.

— Ще видим другия път, когато съм без раница, кой ще спечели! — закани се Джак, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

— Утре е голям ден — рече Нора, като се присъедини към тях. — Чака те дълъг полет. Отиваме в Уестууд да заведем Чаркъл при семейството му.

— Той дали ще ни идва на гости после? — попита Джак. Не му се искаше да се разделя със симпатичното драконче.

— Надявам се — отвърна Нора. — Може би ще доведе Норис и Снук. Добре, че са малки, иначе нямаше да се съберем в кухнята.

— Някой „кухня“ ли каза? — появи се Камелин и кацна на рамото на Нора. — Стана ли време за чай?

— Много добре знаеш, че не — отговори Нора. — Но сега, като се събрахме всички, ще ви съобщя една добра новина. Довечера имам среща с Пийбоди.

— Къде? — попита Камелин.

— Тук, ще дойде по тунела. Ще отложим урока Ви по летене, ако Джак не възразява, и ще пием чай по-рано. Трябва да сме готови за госта.

 

 

Щом слънцето се скри зад Гласруен, всички отидоха при дупката в градината. Нора махна с пръчицата си и бодливият храст изчезна. Не след дълго от тунела се чуха стъпки. Джак видя в полумрака да се подава дълъг-дълъг нос, а след него и останалата част от Пийбоди.

— О, велика Шанаки! — започна той, като свали шапка и се поклони ниско пред Нора. — Дошъл съм да говоря с теб.

— Да говориш! — възкликна Нора. — Мислех, че идваш да ми върнеш златния жълъд.

— Именно за него искам да говорим, най-мъдра и добра Пазителко на Свещената гора! — продължи ласкателно Пийбоди.

— Къде е златният жълъд? Знаеш, че това е друидско злато, нали?

— Научих, само че вече не е у мен.

— Обясни, преди да съм те превърнала в гномче!

Пийбоди се изправи и сложи шапката си отново на главата.

— Затова съм тук, да обясня. Разбираш ли, жълъдът е у брат ми Пайкрофт, а аз никъде не мога да го открия. Накара ме да излъжа сприганите — всъщност той ми даде фенерчето за вожда Нъкъл. Аз не съм виновен!

Нора не отвърна нищо и Пийбоди започна нервно да пристъпя към тунела. Герда застана пред дупката и впери в него подозрителните си очи. Той се отдръпна.

— Може ли да си вървя? — попита тихо той.

— Не и докато не пооправя носа ти — отговори Нора.

— Не, само не носа ми! — захленчи Пийбоди.

Нора вдигна пръчицата си. Проблесна зелена светкавица и се чу вик. След миг светлината заслепи всички. Когато очите му отново привикнаха към сумрака, Джак видя очилата на Пийбоди в тревата. Наведе се да ги вдигне, докато човечето хлипаше:

— Носът ми, носът ми!

Всички го погледнаха, за да видят какво е станало. На мястото на дългия нос, с който той толкова се гордееше, сега имаше малко топчесто носле, на което дори не можеше да закрепи очилата си.

— Ето че сега и двамата имаме проблем — каза Нора. — Ще ти върна носа, когато и ти ми върнеш златния жълъд. Съветвам те бързо да намериш брат си. Имаш десет дни. Махай се и да не си се върнал без жълъда.

Пийбоди грабна очилата си от ръката на Джак и ги мушна в джоба си. После се запрепъва към дупката. Герда се отмести и той скочи в тунела. Слушаха заглъхващите стъпки, без никой да проговори.

— Не го очаквах — каза Нора накрая.

— Ще ни върне ли жълъда? — попита Джак.

— Току-що превърнах търсенето му в задача номер едно в живота на Пийбоди. Само се надявам навреме да открие Пайкрофт.

— До равноденствието остават само четиринайсет дни — обясни Елан.

— Тогава ли е ритуалът? — попита Джак.

— Да — потвърди Нора.

Тази вечер всички си легнаха потиснати. Джак беше уморен и имаше нужда от здрав сън. Събуди го стържещ звук откъм градината. Отвори прозореца и примижа, опитвайки се да види откъде идва шумът. Най-накрая откри източника: беше дървото до бараката. Груб хъркаше.

— Всяка нощ ли ще е така? — прозяваше се на закуска Джак.

— Да. По цяла нощ и през по-голямата част от деня. Спи повече и от мен — отвърна му Камелин.

— Не хърка само докато яде — допълни Чаркъл.

— И в това ме надминава — отбеляза гарванът. — Трябва да видиш какво количество храна поглъща за един ден.

 

 

Нора настоя да хапнат добре на закуска.

— Очаква ви дълъг полет. Ако се изморите и искате да спрете, ние ще ви следваме плътно с колата — каза Нора. — Сега вървете да се преобразите, а ние двете с Елан ще натоварим багажа. Ще вземем дрехите ти, в случай че се умориш и искаш да се повозиш.

Джак вече беше свикнал с преобразяването. Всеки път ставаше все по-лесно и по-лесно. Колкото повече летеше, толкова по-малко го болеше тялото след това. Предполагаше, че след този дълъг полет няколко дни ще е доста уморен. Това щеше да бъде първото му изпитание като гарван.

Когато кацнаха до колата, Чаркъл ги чакаше върху рамото на Елан.

— Готови ли сте? — попита Нора.

Всички кимнаха. Джак и Камелин полетяха над полето. Известно време Джак виждаше автомобила на Нора, който пълзеше по шосето, но скоро го изгуби сред завоите. Планът им беше да летят по права линия до реката, а после да следват колата на Нора. Колата се появи неочаквано зад малко хълмче. Двата гарвана прелитаха над ферми и безкрайни цветни килими от зелено, жълто и кафяво. Видяха руините на старо абатство, останките на римска крепост и няколко големи хълма. Джак започна да се изморява.

— Знаеш ли нещо за Уестууд? — попита той Камелин.

— Прилича на планината Гласруен, но е по-малко. Там също имаше портал, но след като дойдоха римляните, престанахме да го използваме. Не остава много. Виждаш ли дърветата ей там? Хайде да се състезаваме!

Не беше кой знае какво състезание. Останал без дъх, Джак най-после кацна до Камелин, който беше много горд, че стигна пръв.

— Нора не може да се качи с колата дотук, така че трябва да ги посрещнем долу на паркинга — каза Камелин.

Спуснаха се натам и кацнаха в клоните на голям дъб.

— И това някога беше хамадриада като Арана — обясни Камелин. — Нора често й идваше на гости. А сега е кухо дърво.

Джак се натъжи. Мислеше си колко много страда Арана.

От дъба виждаха как колата се приближава по селския път. Тя спря до малка горичка. Нора и Елан с Чаркъл на рамото слязоха и се скриха между дърветата.

— Там е Уестууд — поясни Камелин. — Няма смисъл да летим след тях, те ще се върнат, преди да сме стигнали.

Беше прекрасно утро. Яркото слънце блестеше в очите на Джак. Той ги затвори и тъкмо да задреме, Камелин го смушка с крило:

— Ето ги! Ще минем да кажем довиждане на Чаркъл на път за дома. Нека му дадем малко време да се види със семейството си.

Скоро колата на Нора влезе на пустия паркинг. Когато двете жени слязоха, Джак чу странни звуци. Беше Чаркъл. Той стоеше на рамото на Елан, обвит в облаци пара, и ридаеше безутешно.

— Какво има? — изграчиха Джак и Камелин в един глас.

Чаркъл не можеше да каже и дума.

— Няма ги — обясни Нора. — Цялото му семейство е изчезнало безследно.