Катрин Купър
Златният жълъд (23)

21. Изгубеното ще намери своя път

Джак затвори очи, после забучи клюн в помията. Знаеше, че трябва да яде.

— Хайде, не е толкова зле — рече Камелин, като видя физиономията му.

— Не е и толкова добре — възрази Джак.

— Когато свършиш, ще ти кажа какво решихме.

— Кои „вие“?

— Аз и Медрик.

— Медрик ли?

— Не съм ли споменавал, че имаме ятаци?

— Не.

— Добре, сещаш ли се за изчезналия партньор на Герда?

— Да, но това какво общо има с нас и плочите за котела?

— Партньорът на Герда е тук.

— Тук!

— Войниците го заловиха и го занесоха на Максим няколко седмици преди да започнат да опожаряваш горите. Вероятно са мислели, че ще бъде изяден, но Максим поиска той да пази светилището.

— Не разбирам… защо му е притрябвало на Максим някаква гъска да пази светилището, след като има цял форт войници?

— Гъската е особена птица, която кряка силно, когато я обезпокоят. Нора веднъж ми разказа как ято гъски спасили Рим от нападение. Някога, преди да го вземат войниците, Медрик служеше като часови на Нора. Сега тази роля изпълнява Герда.

— Все още не разбирам как ще ни помогне това.

— Максим има причина да не използва войниците за охрана на светилището — там си държи плячката. Само Медрик знае къде е, а той няма да вдигне тревога, когато ние влезем вътре.

— Чудесно, само че на нас ни трябват плочите, а те не са там.

— И дотам ще стигна, ако спреш да ме прекъсваш. Докато ти беше окован, аз се върнах на покрива на квартирата на префекта, за да разбера какво става. Тогава чух какво каза Друз. Максим не остана никак доволен и го наказа с двойни дежурства заради опита му да скрие плочата. Когато Друз излезе, всичко утихна и аз кацнах на една от онези бъчви, за да мога да надникна през прозореца. Максим взе кошницата с всички метални предмети вътре, изсипа ги и ги подреди на купчини: брошки, ками, други плочи. Нареди всички плочи на масата, сложи нашите три една до друга и върна останалото в кошницата.

— Тогава ли изпрати пак да ме доведат?

— Да. Не знаех, че говориш латински.

— Не говоря.

— Стражът каза, че си поискал вода.

— Е, да, знам няколко думи, но не мога да говоря и изобщо не разбирах какво ми казва Максим.

— Ясно. Тогава Максим заяви, че една нощ без храна и вода ще опресни паметта ти, защото беше убеден, че разбираш въпросите и просто не искаш да отговаряш.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам. Не смея да мисля какво щеше да направи с мен на сутринта.

— Когато те отведоха, той отново говори с центуриона Тит Антоний. Разпита го за плочите и за мен. Реши, че явно са нещо много важно, след като някой е пратил крадец в лагера да ги вземе. Нареди на Тит Антоний да ги пази, докато не разбере кой си ти и защо си откраднал плочите.

— Това значи, че ние никога няма да успеем да си ги вземем!

— Тъкмо обратното.

— Не разбирам.

— Познай къде ги прибра той!

— Нямам представа.

— В тайника си в светилището, а Медрик знае къде е той. Видял Максим да прибира вътре нещо голямо и тежко. И така, вече знаем къде са плочите, останалото е лесно.

Камелин заподскача наоколо. Изглеждаше разочарован, че Джак не се радва.

— Какво има?

— Страх ме е какво ще стане, ако пак ме заловят — въздъхна Джак — като видят, че ме няма, ще обърнат всичко да ме търсят.

— Хайде тогава да вървим да свършим работата и да се прибираме у дома, преди да си им залипсвал.

 

 

Двамата се върнаха на покрива на квартирата на префекта. Камелин погледна надолу към светилището. Преди да успее да повика Медрик, чуха вика на единия от стражите при заграждението. Видяха Тит Антоний да тича натам и Друз, застанал до стълба.

— Пленникът е изчезнал!

— Избягал?

— Изчезнал — повтори Друз, който сам не вярваше на това, което виждаше. — Оковите и туниката му са тук, но него го няма.

— Магия, казах ви, че е магия! — извика другият войник. — Трябва веднага да докладваме на префекта!

— Аз ще се погрижа. Вие нищо не пипайте. Максим трябва да види това с очите си, иначе ще ни обвини — каза Тит Антоний, но преди да тръгне, нощната тишина бе разтърсена от рога, който изсвири пет пъти от върха на северната порта.

В лагера се надигна вълнение.

— Пристига ездач — заяви Тит Антоний. — Трябва да ида да проверя какво става. След това ще докладвам на префекта и ще съобщя за избягал затворник. Дотогава вие двамата не мърдайте оттук!

Центурионът се отдалечи и Друз леко се отдръпна от стълба. Не изглеждаше никак доволен.

— Сигурно е нещо важно — прошепна Камелин.

Двамата наостриха слух. Не след дълго чуха подкови откъм главната улица. Ездачът спря пред квартирата на префекта, скочи от коня и потропа силно на вратата.

— Спешно съобщение за Квинт Флавий Максим от командира на Четвърти легион — извика войникът. Отговор не последва и той потропа още по-силно.

В далечината чуха как Тит Антоний крещи заповеди на подчинените си. Суматохата в лагера продължаваше.

— Гай Руфус Октавиан — представи се пратеникът, когато Максим най-после отбори вратата. — Имам съобщение за вас от нашия командир. Остров Мона е превзет, друидите са избити, а горите им — унищожени.

Камелин и Джак се спогледаха. И двамата познаваха историята, но чута на живо, новината им подейства като шок.

— Чудесно! — зарадва се Максим.

— Командирът също така заповядва да се отправим възможно най-скоро към Лондиниум. Боудика, кралицата на ицените, е събрала армия. Камулодунум вече е паднал.

— По-добре влезте вътре и ми разкажете всичко.

Войникът върза коня си за най-близкия стълб и последва префекта.

— Това не е добра новина за Медрик — каза Камелин. — Ако легионът отпътува, ще го убият и изядат.

— Тогава да го предупредим.

— Не е необходимо. Аз вече му казах, че ще му помогнем да избяга — нали разбираш, за благодарност за услугата. Веднага щом влезем в светилището и ти се преобразиш, отвори портата. Той ще ти покаже къде са скрити плочите и после ще избяга.

— А дали вече не е избягал?

— Медрик е голяма птица, нужно му е разстояние да набере скорост и височина, а в светилището с извора няма място за това. Когато го пуснеш, ще може да използва главната улица.

— Ами ако го видят?

— Ще го застрелят. Добре, че тази вечер няма луна, а и да се надяваме, че всички ще са твърде улисани в подготовката за отпътуването.

— Войникът спомена нещо за Камулодунум, това не беше ли днешният Колчестър? — попита Джак.

— Да. Армията на Боудика е разрушила Лондон и Сейнт Олбън. Бяха се насочили натам, преди да успеят да я спрат. Племето й, ицените, доста затрудни римляните.

— Според теб сега безопасно ли е да вляза в светилището? Искам да приключваме с това колкото може по-скоро.

— Прав си, Медрик ни чака.

— След като взема плочите, мога да ги хвърля в извора, нали?

— Това е планът — потвърди Камелин. — Готов ли си?

Джак кимна, но точно когато щяха да отлетят от покрива, чуха силно тропане по вратата на префекта.

— Това е Тит Антонии! — възкликна Камелин. — Максим ей сега ще разбере, че си избягал.

— Не сега, центурионе! — извика Максим, когато най-после отвори вратата.

— Не бих ви безпокоил, ако не беше наистина важно — отвърна Тит Антоний.

— Бързо тогава!

— Затворникът е изчезнал.

— Изчезнал?! Как така?

— Не знам, туниката е празна, а оковите са още затворени.

Максим, все още в пълно снаряжение с броня, меч и кама, отмести центуриона и се насочи към заграждението.

— Претърсете лагера! — заповяда той. — Все някъде трябва да е.

— Сега или никога! — каза Камелин.

Двамата приятели бързо влетяха в светилището. Към тях се заклатушка голям бял гъсок, по-едър от Герда.

— Закрий си очите! — предупреди го Камелин.

Медрик спря намясто и послушно пъхна глава под крилото си. Светлината за миг обля целия двор. Щом се преобрази, Джак бързо се насочи към портата и вдигна дървеното резе. Отвори я достатъчно, за да може Медрик да избяга.

— Каза, че ако минеш отзад и огледаш земята, ще видиш голям нестабилен камък, под който има дупка. Максим държи там всичките си ценности — предаде Камелин.

Джак бързо заобиколи, намери камъка, отмести го и пъхна ръка в дупката.

— Ето ги! — извика радостно той, като извади плочите.

Тъкмо тръгна обратно към извора в светилището, когато пред него изникна Максим.

— Камелин! — извика Джак, като се стрелна покрай префекта. — Какво крещи той?

— Че този път си му паднал в ръцете и ще се разправи с теб, както си знае. Не му давай да те хване, ще те убие!

Вторият глас разсея префекта и той вдигна очи да види кой говори. Джак се възползва и се върна отзад.

— Портата е отворена, бягай към нея! — извика Камелин. — Можем да хвърлим плочите и в реката.

Джак знаеше, че ако излезе от светилището, няма начин да успее да се измъкне от лагера. Трябва някак да се промъкне отпред и да хвърли плочите в извора. Максим обаче се оказа по-бърз, отколкото беше очаквал. Когато се обърна, Джак усети здравата му хватка около врата си и чу звука от ваденето на меча. Пръстите го стиснаха още по-силно. Максим го накара да коленичи и натисна главата му към водата. Момчето се бореше, а водата влизаше в носа му. Накрая успя да вдигне глава. Видя как Камелин се спуска срещу префекта. Максим отново натисна главата му, но в следващия миг Камелин заби ноктите си в него. Префектът изкрещя от болка, но не отпусна хватката. Джак трябваше да направи нещо, и то бързо.

— Дженет! — извика той с последен дъх във водата.

След секунди водата се разбълбука и пред очите на Джак се появи дългоръката, зеленокожа нимфа. Максим също трябва да я беше видял, защото пусна Джак и отскочи назад. На лицето му се изписа ужас, отвори уста да каже нещо, но не успя да издаде и звук. Джак целият трепереше, кашляше и плюеше, мъчейки се да изхвърли водата от дробовете си. Максим стоеше като вкаменен. Джак бързо пъхна плочите в протегнатата ръка на Дженет. За миг всичко утихна. После нимфата изкряска силно и хвърли плочите във водата.

След това протегна дългите си ръце, сграбчи Максим и го дръпна в извора. Когато краката му изчезнаха под водата, целият извор изригна в мехурчета.

— Бързо! — извика Камелин. — Да се махаме оттук!

Медрик се втурна през портата и се затича по главната улица. Тя беше достатъчно дълга, за да може да излети и да премине над стената. Джак и Камелин допряха чела и светилището още веднъж се освети. Литнаха и кацнаха на покрива, откъдето видяха, че водата в извора отново се разбълбука. Оттам излетя Максим и се стовари тежко на земята, плюейки и кашляйки, само по туника. Великолепната му броня и оръжията бяха изчезнали. По него не бе останало и едно парченце лъскав метал, на който той толкова държеше. Префектът грабна вързопа, в който се намираше цялото му съкровище, и го изсипа в извора. Златните брошки, гривни и колани иззвънтяха и потънаха.

— Ето! — извика той. — Вземи всичко, Апия, могъща богиньо на извора, и ме остави на мира!

Джак виждаше, че Максим трепери, но се чудеше дали от гняв, или от страх. После префектът излезе през отворената порта и извика:

— Стражи! Пленникът е избягал! Намерете го! Ей сега беше тук, не може да е стигнал далеч! Убийте го, убийте и гъсока, и всичко, дето хвърчи, нападнаха ме!

От няколко посоки дотичаха войници. Те спряха изумени, когато видяха Максим, само по една подгизнала туника, от която капе вода. Докато двамата приятели прелитаха над стената, още чуваха виковете на префекта. Медрик тъкмо се вдигаше във въздуха над главната улица.

— Давай, давай! — извика му Джак.

Стрелците бяха насочили лъковете си.

Стрелите излетяха в момента, в който гъсокът преминаваше над стената.

— Успя ли? — попита Джак.

— Не знам, не го виждам — отвърна Камелин. — Хайде, бързо, на косъм ни се размина!

Двамата полетяха към Гласруен, като се оглеждаха за Медрик.

— В светилището се опитах да накарам Максим да те пусне, но той беше твърде упорит, въпреки че бях забил ноктите си във врата му, а Медрик го ухапа по крака. Видя ли какво му направи Дженет? — кискаше се Камелин.

— Каквото и да е било, си го е заслужил.

— Какво ще разкажем на Елан и Нора, когато се върнем?

— Всичко.

— Дори че Максим се опиша да те удави?

— Ако ние не им го кажем, така или иначе, ще разберат от Дженет.

 

 

Когато наближиха Гласруен, Джак видя заревото над димящите останки от Свещената гора. Въздухът тежеше от мириса на изгоряло.

— Дали Медрик е успял да избяга?

— Надявам се — отвърна Камелин. — Стигнахме, готов ли си да минем през прозореца?

— Да!

Двамата описаха кръг над хълма, разделиха се и заеха позиции над двете порти на укреплението.

— Старт?

— Старт! — потвърди Джак.

Полетяха нагоре, увеличавайки скоростта, както се бяха упражнявали толкова много пъти. Когато се приближиха до прозореца, в последния момент се обърнаха настрани и се стрелнаха един покрай друг. Чу се глух удар и Джак усети как тялото му се измята встрани: нещо тежко се бе блъснало в него. Той изгуби контрол и размаха силно крила, мъчейки се да си възвърне баланса. Тялото му се завъртя във въздуха. Опита се да извика, но гласът му беше изчезнал. След миг се стовари на земята.

— Съжалявам, толкова съжалявам! — изкряка Медрик, който се заклатушка бързо-бързо към Джак. — Добре ли си?

Щом се опомни, Джак много се изненада да види гъсока.

— Значи успя! — възкликна той радостно.

— Имаш ли нещо счупено? — суетеше се Медрик около него. — Много извинявай, че се блъснах в теб!

— Май съм добре. А къде е Камелин? Успяхме ли да минем през прозореца?

— Тук няма прозорец — засмя се Медрик. — Ние сме при укреплението на хълма.

Сърцето на Джак се сви. Сблъсъкът явно ги бе отклонил и не бяха уцелили прозореца във времето. Трябваше да опитат отново.

— Камелин! — провикна се той.

— Къде си, Джак? — чу се познат глас. — Добре ли си?

— Елан? Тук съм! У дома ли сме?

— У дома сте! — успокои го тя.

— Успяхме! Успяхме! — изграчи Камелин, който в този момент кацна победоносно на рамото на Нора. — Намерихме плочите и Джак ги пусна в извора, сега остава само да си ги вземем от Дженет. Ще можем да сглобим котела, да отворим портала и да се върнем в Анун!

— Всяко нещо с времето си — усмихна се Нора. — Слава Богу, че се прибрахте живи и здрави у дома.

Медрик изглеждаше объркан.

— Вие очаквахте ли ни? — попита той.

— Е, очаквахме два гарвана, но още повече се радваме да видим и теб! Твърде дълго те нямаше.

Всички седнаха на тревата, гледайки изгряващото слънце. Нора разказа на Медрик какво се бе случило след неговото залавяне.

— Герда още ли е при теб? — попита той.

— О, да!

— Дали ме помни? — прошепна гъсокът.

— Тя никога не изгуби надежда, че някой ден отново ще те види. Ще бъде една много щастлива гъска, когато се събуди и те открие у дома!

— Много се разтревожихме за вас — каза Елан на Джак. — Мислехме, че няма да ви има няколко секунди, а вие се забавихте с часове.

— Какво ще кажете да се прибираме вече? — предложи Нора.

— И да закусваме? — изграчиха в един глас Джак и Камелин.

— И да закусваме! — потвърди тя. — А после ще ни разкажете всичко от игла до конец.

— Всичко мина добре, нали? — попита Елан. — И нищо лошо не ви се случи?

Джак и Камелин се разсмяха.

— Наложи се да ядем свинска помия — рече Джак. — Това май беше най-лошото.

 

 

Докато летяха към Юел, Камелин изведнъж се превъртя презглава и избухна в смях.

— Ти успя, Джак, ти наистина успя! Сега всичко ще се оправи! Знаех си, че ти си Избраният, от самото начало го знаех!

Джак също се засмя. Всъщност нито единият от двамата не вярваше в началото, че точно той е Избраният, но сега се радваха, че пророчеството се оказа вярно. Беше невероятно приключение. Джак се усмихна, спомняйки си последния стих: „Изгубеното ще намери своя път“.

Плочите бяха в сигурните ръце на водните нимфи и котелът можеше да бъде възстановен. Знаеше, че Нора и Елан ще се притеснят, когато научат колко опасно е било пътуването в миналото, но това вече нямаше значение: върнаха се невредими у дома. Вместо да се чувства уморен, Джак беше безкрайно въодушевен. Съзнаваше, че е твърде превъзбуден, за да заспи. Нямаше търпение да види всички, особено Орин.

Когато приближиха, чу дърветата да шумолят. Предаваха новината на Арана. Щом дриадите я събудеха, тя щеше да разбере, че всичко е минало благополучно. Джак се замисли дали ще му позволят да отиде в Анун и да събере жълъдите на хамадриадите. Беше твърде късно, за да помогне на Гнори в Нютън Гил, но Гласруенската гора щеше да бъде спасена. Щеше да има нова хамадриада и Арана щеше да може да предаде знанията си нататък.

Замисли се колко ли листа от Крохановото дърво ще бъдат нужни на Нора, за да приготви еликсира. Значеше ли това, че тя ще живее вечно? Елан му обеща, че когато възвърне силата си в Анун, ще може да я вижда такава, каквато е в действителност. И тя ли ще пие от еликсира? Тя беше вълшебно същество и Джак нямаше търпение да види как изглежда. Знаеше, че няма да е като Дженет, но се надяваше и да не е толкова висока като Арана. Може би ще прилича на статуите в градината на Нора?

 

 

Камелин се стрелна към него и прекъсна мислите му.

— Да се състезаваме! — изграчи силно той.

Двамата се спуснаха, колкото им държат крилата, между дърветата. Очите на Джак се напълниха със сълзи: може би заради вятъра в лицето му, може би от облекчение, че си беше у дома, може би от щастие, че лети заедно с Камелин към имението Юел. Не беше сигурен. Но едно бе сигурно: животът му се промени в мига, в който златният жълъд го удари по главата, и вече нищо нямаше да е същото. И Джак знаеше, че не би искал да е другояче.