Катрин Купър
Златният жълъд (3)

1. Златният жълъд

— Ей, пъпчивец! Не я пипай! — викна някакво момче от центъра на игрището, щом Джак понечи да ритне топката. — Не си и помисляй!

Вече половин час Джак гледаше как момчетата ритат. Никой не го покани да се включи, никой дори не го забеляза до този момент. Вратарят затича насреща му. Момчето имаше такъв ръст, че Джак трябваше да размисли дали да рита, или не, но кракът му замахна към топката.

— Защо го направи? — кресна момчето.

— Исках да ви я върна. Може ли да поритам с вас?

— Не! Разкарай се! Не ти е тук мястото!

— Аз живея тук.

— Откога?

— От вчера.

— Ако още веднъж те видя тук, ще ти се иска да не си се раждал!

Вратарят понечи да се върне в играта, но преди това блъсна силно Джак в рамото. Джак падна, а очите му се напълниха със сълзи. По-добре изобщо да не беше идвал на игрището. Момчето удари гневно с юмрук по тревата. Не е честно! Не дойде по собствено желание да живее при дядо си. Никого не познаваше тук…

Джак лежеше на земята и гледаше момчетата. Знаеше, че трябва да си тръгне. Вместо да продължат играта, те се затичаха към едно високо момче, на което му течеше кръв от носа. Джак се почувства неудобно. Другите се обърнаха и погледнаха към него. Някой го посочи, а друг извика: „Хванете го“, после всички закрещяха. Явно топката, която ритна, е уцелила високото момче в лицето. Момчетата се втурнаха към него и Джак за момент замръзна. После успя да се изправи на крака и побягна с всички сили. Сълзите пареха бузите му. Като тичаше и се препъваше, той стигна до алеята зад игрището. Гласовете на момчетата ставаха все по-силни, настигаха го. Не му се мислеше какво ще стане, ако го хванат. Джак знаеше, че няма да успее да стигне до къщата на дядо си. Сви зад ъгъла и се огледа къде да се скрие. Зърна една пролука в живия плет. Понякога да си дребничък е предимство. Хвърли се в дупката, провря се през храста и се промуши между високите треви. Надяваше се да не са го видели. Сърцето му биеше лудо, струваше му се, че ще го чуят.

— Трябва да е някъде наоколо.

Това беше гласът на вратаря. Момчетата започнаха да търсят под живия плет. Стигнаха почти до мястото, на което Джак се бе проврял през плета.

— Мислиш ли, че се е скрил тук?

Джак се сниши колкото може и затаи дъх.

— Да не е луд! Никой не влиза в двора на смахнатата Нора!

Джак леко се притесни от тези думи, но не напусна скривалището си. Момчетата бяха съвсем близо. Някой се опита да раздели клоните, но вместо да открие Джак, извика и отскочи назад, стиснал ръцете си.

— Ау! Не стига носът ми, а сега и ръцете ми! Тези тръни са смъртоносни.

— Хайде, остави го на Нора, друг път ще се разправим с него. Да си довършим играта.

Останалите се съгласиха с вратаря, но никой не помръдна. Високото момче с кървящия нос продължаваше да се опитва да надникне през листата.

— Ако е минал оттук, добре се е набол. Ще му изтече кръвта.

— Така му се пада!

Момчетата се засмяха и вратарят се провикна през плета:

— Чуваш ли ме, дребосък! Смахнатата Нора ще ти види сметката! Не стой дълго там, че може никога да не излезеш!

Джак запуши ушите си с ръце, но продължаваше да чува гласа му.

— Старата вещица ще те превърне в камък!

Джак не смееше нито да мръдне, нито да диша. Колкото по-скоро се прибере у дома, толкова по-добре. Най-сетне момчетата си тръгнаха и гласовете им заглъхнаха. Джак се ослуша напрегнато. Беше объркан и уплашен. Не искаше да се срещне със смахнатата Нора, но и не беше сигурен дали момчетата наистина са си тръгнали. Реши да изчака малко, поне докато сърцето му се успокои. Погледна плета, през който се беше проврял — беше покрит с дълги, остри бодли. Огледа набързо ръцете и краката си — нямаше кръв и драскотини, само дланите му леко боцкаха. Почеса ги и се появиха малки червени петънца. Явно се беше опарил на коприва.

Джак се огледа внимателно наоколо. Намираше се в края на голяма градина. В дъното се виждаше стара къща. Внезапно нещо се раздвижи. Някой вървеше към него. Скрит в плета, Джак затаи дъх. Сърцето му не спираше да бие лудо. Страшно му се искаше да почеше ръцете си, сърбяха го неистово, но не смееше да помръдне. Това смахнатата Нора ли беше? Ако го открие, ще си има неприятности. Влезе без позволение в двора й. Джак потърси с поглед изход за бягство и видя статуите. Бяха много, много повече, отколкото хората държат в градините си. Коленете му се разтрепериха, като си спомни последните думи на вратаря. Нямаше съмнение, че приближаващата висока фигура е жена. Вече беше съвсем близо. Ако се протегне, може да докосне края на развятата й дълга рокля. Джак затвори очи с надежда жената да не го види.

— Излез оттам, Джак Бренин, знам, че се криеш под моите трънки.

Гласът й беше строг, но не беше ядосан. Джак се зачуди откъде тази непозната жена знае името му. Но все едно, нямаше смисъл повече да се крие. Изпълзя и се изправи с виновен вид. Пред него стоеше висока жена, на вид по-възрастна от дядо му. Кестенявите й коси бяха прошарени от сребристи кичури. Джак наведе глава и забеляза красивите й ръце с дълги пръсти. Надяваше се тя да разбере, че наистина съжалява, задето е нахлул в градината й.

— Одраска ли се някъде?

— Само съм си опарил ръцете.

— Дай да видя!

Джак протегна ръцете си.

— Съжалявам… — понечи да каже той, но жената го прекъсна.

— Ела, имам точно каквото ти трябва.

Джак не беше сигурен какво да прави. Не искаше да е неучтив, но пък нямаше представа коя е тази жена. Не беше убеден, че трябва да я последва. Ами ако наистина е вещица?

— Нищо лошо няма да ти сторя. И каквото и да крещяха онези момчета, уверявам те, че тези статуи не са вкаменени хора — усмихна се жената. — Казвам се Елинор Юел, но всички ми викат Нора. Дядо ти няма да има нищо против, че си тук.

— Познавате дядо?

— Разбира се, и баща ти също. Цял живот сме живели врата до врата.

— А откъде знаете името ми?

— Знам всичко за теб, Джак Бренин. Ела сега да се погрижим за ръцете ти.

Джак послушно тръгна след нея. По пътя към къщата имаше време да се огледа наоколо. Градината беше наистина огромна. Вървяха по пътечка между широки цветни лехи. Чуваха се птичи песни. Минаха покрай високо басейнче за птици във формата на листо, покрай малка морава, пейка и голяма хранилка за птици с покривче като къщичка. Цялата градина беше обградена от гъст бодлив плет. Близо до къщата имаше дебел стълб с бял цилиндричен гълъбарник на върха. Земята под дърветата беше покрита с диви зюмбюли и тук-таме бели цветчета.

Джак се замисли какво ли знае Нора за него. Щом познава баща му, сигурно знае, че той е археолог и работи в Атина. Живееха в Атина, откак Джак стана на пет. Той не си спомняше Нора, а беше сигурен, че ако я е виждал, няма начин да я забрави. Не си спомняше кой знае колко и за дядо си. Защо баща му го изпрати в Англия? Наложи се да напусне училището, което обичаше, и малката бяла къщичка на върха на хълма. Вероятно никога вече няма да види приятелите си. Не искаше да живее в скърцащата къща на дядо си. Не беше сигурен дали и дядо му го иска. Мислите му бяха прекъснати от Нора, която спря пред голяма дървена врата със свод.

— Това е моят хербориум — каза тя.

— Хербориум ли? — не разбра Джак.

Вратата се отвори със скърцане.

— Мястото, където приготвям отварите и лекарствата си — поясни Нора.

В осветеното от слънцето помещение миришеше странно. Покрай стените имаше лавици — от неравния каменен под чак до гредите на тавана. По тях бяха наредени шишенца и бурканчета с етикети, старателно надписани с дребен, равен почерк. От куките висяха сухи цветя и билки. До вратата стоеше етажерка с книги с кожени подвързии. От другата страна на вратата имаше голяма саксия, а в нея — чадър и метла. Джак имаше чувството, че се е пренесъл назад във времето. В стаята нямаше нищо съвременно, дори електрическа крушка. Навсякъде бяха пръснати свещници с недогорели свещи във всевъзможни форми и размери. Нора му посочи дългата дървена маса, от двете страни на която стояха по четири стола с високи облегалки. Цялата беше отрупана с купички и шишенца.

— Седни. Сега ще оправим ръцете ти.

На масата пред Джак лежеше голяма книга. Изглеждаше тежка. Краищата на страниците бяха оръфани. На корицата бяха нарисувани две осветени от луната дървета, а заглавието „Книга на сенките“ бе изписано с красиви сребърни букви. Нора я взе бързо и я върна на етажерката. После свали тъмнокафяв буркан от най-горния рафт, капна две капки от зелената течност върху две парчета марля и се върна при Джак.

— Дай ми ръцете си!

Джак протегна двете си ръце и Нора ги покри с марлите. Зелената течност беше чудно прохладна. Само след секунди боцкането и паренето изчезнаха.

— По-добре ли е?

— Да, благодаря.

— Листата от лапад и розмарин винаги помагат.

— Не знаех — отвърна учтиво Джак, опитвайки се да прояви интерес.

Нора се засмя, после рече с усмивка:

— Щях да се изненадам, ако знаеше. Кажи сега защо те гонеха онези момчета?

Джак й разказа, а накрая отново се извини, че е минал през плета. Нора кимна и се усмихна.

— Винаги си добре дошъл тук, Джак, и плетът го знае, иначе нямаше да те пусне.

Джак нямаше представа за какво говори тя. Може би момчетата са прави и тя наистина е луда.

— Съжалявам за майка ти — продължи Нора.

Джак често чуваше тези думи след смъртта на майка си. Ако тя беше жива, животът му нямаше да се промени така. Не беше честно! Сега трябваше да е в Гърция и да прекарва пролетната ваканция с приятелите си. Вместо това го пратиха да живее в Англия при дядо му. Баща му реши, че за Джак ще бъде добре да изкара последните седмици от срока в английско училище. Така щял да си намери приятели, преди да започне прогимназия през септември. Беше пристигнал предишния ден, но нито едно от момчетата, които срещна до момента, не се държа приятелски. Надяваше се, че няма да се окажат в един и същ клас.

Нора го гледаше внимателно, сякаш четеше мислите му. Той не знаеше какво да каже.

— Май е време да си тръгвам.

— Да, преживя достатъчно за днес. Ако успееш да задържиш превръзките на ръцете си около час, обривът напълно ще изчезне.

Джак се усмихна признателно.

— Ела, ще ти покажа един по-кратък път до вашата къща.

Момчето последва Нора през голямата градина. Стигнаха мълчешком до статуите.

— Харесват ли ти? — попита Нора.

Джак отново не знаеше какво да отговори. Статуите бяха чисто бели и всички изобразяваха жени със свободно диплещи се рокли. Вгледа се внимателно в най-близката до пътеката. Имаше красиво лице и леко заострени уши.

— Изглеждат тъжни — каза той.

— Това са нимфи — обясни Нора.

— Като Ехо и Дафне?

— Чувал ли си за нимфите?

— Мама ми разказваше за Ехо и Нарцис и как Дафне се превърнала в лаврово дърво. Това бяха две от любимите й истории.

Джак преглътна тежко и с усилие сдържа сълзите си. Нора му се усмихна мило.

— Някой ден, не след дълго, ще си поговорим за нимфите.

Стигнаха до голям храст в плета, по-висок от останалите. Стори му се, че Нора прошепна нещо, след което се наведе и посочи гъстите клони. Появи се малка пролука. Джак не беше сигурен, че я имаше преди.

Нора се обърна и прошепна в ухото му:

— Върви по пътеката между тисовете и ще стигнеш до градината на дядо ти. Когато ти се прииска да ми дойдеш на гости, мини пак оттук! С нетърпение ще те чакам.

Джак прекрачи под свода от клони и се озова в нещо като тунел. Тясната пътека се виеше между гъстите дървета. Тънките иглички на тисовете като че трепкаха, когато ги докосваше с ръце. Обърна се да каже довиждане, но Нора беше изчезнала. Дори пролуката вече не се виждаше. Не му оставаше друго, освен да продължи по пътеката.

Не след дълго излезе на слънчева светлина в дъното на дядовата си градина. Не беше сигурен дали скоро ще мине отново оттук, за да иде при Нора. Дори да поиска, може би нямаше да намери пътя. Тисовете бяха толкова гъсти, а пътеката беше изчезнала като с магия.

Джак въздъхна и се отправи към къщата. Мисълта да прекара остатъка от живота си тук никак не му беше по сърце. Беше излязъл само да поиграе футбол, а целият му следобед премина в къщата на някаква старица. Да, тя беше мила, но в нея имаше нещо странно. Никога досега не беше срещал друга като нея.

След като едва успя да се измъкне от момчетата, нямаше желание да се връща отново на игрището. Дядо му обаче не очакваше да се прибере толкова рано, а и на него не му се обясняваше защо ръцете му са превързани. Предпочете да се върне отново на алеята и да се разходи.

От двете страни на алеята се издигаше гъст, висок жив плет, през който нищо не се виждаше. Миризмата на прясна почва му подсказваше, че от другата страна е зеленчуковата леха на дядо му. Чуваше даже приглушеното му свирукане. Беше горещо и задушно и Джак се ядосваше, че не си е взел нищо за пиене. Нещо изшумоля зад гърба му и той рязко се обърна. Стори му се, че някой се крие зад едно от дърветата. Дали не е някое от момчетата от игрището? По тялото му мина тръпка. Въздухът не помръдваше. Джак се приготви да бяга. Разходката май не беше добра идея. Може би момчетата го причакват зад дърветата, готови да се нахвърлят върху него. Джак спря и замря неподвижно, без да знае какво да прави. Да продължи ли или да се върне на сигурно място в градината? Дали пък въображението не му играеше номера? Може би зад дървото няма никого. Единственият начин да разбере, е да погледне, но го беше страх. Реши да се върне вкъщи. Щом се обърна, нещо го удари по главата.

— Ау!

Нещото падна на земята, а Джак потърка главата си. Обърна се, като очакваше да види насмешливите физиономии на момчетата от игрището, но на алеята нямаше никого. Какво ли го удари толкова силно и кой може да го е хвърлил? Пътят беше осеян с камъчета, можеше да е всяко от тях. Джак стоеше неподвижно и се ослушваше. Не се чуваше нищо, освен тихото шумолене на листата. За трети път този ден почувства как сърцето му бие до пръсване. Имаше усещането, че някой го наблюдава. Следващия път ще излезе на разходка с дядо си.

Тъкмо се канеше да се обърне и да побегне към къщи, когато видя някаква странна светлина — под плета имаше нещо, което проблясваше на слънцето. Джак се наведе и разтвори тревите. На земята нещо лъщеше. Какво е това? Джак се огледа, после взе предмета и внимателно го разгледа. Беше златен жълъд и изобщо не приличаше на обикновените жълъди, които бе виждал досега. Беше красиво оформен, голям, тежък и топъл. Джак го прибра в джоба си, а после се огледа дали има и още.