Александър Драганов
Звездата на гибелта (3)

Глава втора
Разказ от друг свят

— Мисля, че ми дължите известно обяснение — рекох, като се отърсих от шока. Червеникавата бронзова броня, която носех, издрънча, косато тръгнах към магьосницата и непознатия рицар, а червеният ми плащ се развя от пустинния вятър, който навя без предупреждение.

— Нямаме време за това — каза Шалиен. — Твоето творение Ахназар се е обърнало срещу теб, Танар. Сега неговите уроди няма да намерят покой, докато не те намерят, а с тях, както видя, има и по-лоши неща от тях.

— Това отваря минимум два сериозни въпроса — отвърнах. — Защо Ахназар се е обърнал срещу мен и какви са въпросните по-лоши неща? Подозирам, че визираш големия черен рицар.

— Предлагам да обсъдим това, след като стратегически отстъпим от гробницата — намеси се Паладиус. — Ако Рикошец е дошъл на този свят, шансът с него да са и останалите роботи от бандата му не е никак малък.

— Какво е робот? — попитах аз. — Никога не съм чувал за подобно създание!

— Дълго ми е да обясня, но казано накратко, зъл метален великан — отвърна Паладиус. — А сега настоявам да се махнем от тази гробница!

— Добре, но когато намерим спокойно място, ще проведем дълъг и сериозен разговор — заканих се аз.

— Ние да тръгнем първо — пресече ме Шалиен. — Разговорите с теб са живото доказателство на пословицата, че след като кажем и свършим всичко, обикновено сме казали много повече, отколкото сме свършили.

— Твоят хаплив език някой ден ще ти донесе големи беди, Шалиен — заканих се аз.

— Свикнала съм с това — каза тя.

След тези думи и още малко сумтене от моя страна, тримата тръгнахме на път. Намирахме се в Сухата Пустош, южната земя, покровителствана от моята сестра Трина, богинята на въздуха. Това бе място, отделено с вода от основния земен масив на Лекдария и населявано от недружелюбни хора с удивителна воля за живот и висок толеранс към гадини. Сухата Пустош бе една от земите, които не желаех да завладявам, а когато опитах да го направя, народът ми се изтегли само няколко години след победата. В Сухата Пустош живот вирееше само по бреговете, но това не бе живот, с който би искал да си имаш работа. Змии и паяци, по-отровни от всички други животни на Лекдария, пъплеха из сухата растителност на това прокълнато от боговете място, а аз се чудех какво си е мислил Зерос, докато е създавал всичката тази гад. Бях и озадачен, защо Ахназар ме е зазидал тук, в тази прокълната земя, подвластна на сестра ми. Звучеше, сякаш е искал да се отърве от мен, което никак не ми харесваше и да, щеше да се наложи сериозно да си поговоря с Шалиен.

Пътят през пустинята бе неприятен и постен откъм гледки. Пясъци, пясъци и още пясъци се простираха накъдето поглед стига. За смъртен времето през деня щеше да е непоносимо горещо, но аз все пак бях бог и то не ми влияеше толкова много. Шалиен бе произнесла магия, с която се разхлаждаше, и дори не се потеше, а що се отнася до Паладиус, той ходеше като навит на пружина, без да се уморява изобщо. Няколко пъти предложих да спрем, за да си поприказваме, ала Шалиен твърдеше, че все още сме твърде близо до гробницата. Така вървяхме три дни и три нощи, след което Шалиен вдигна ръка в знак, че има да каже нещо.

— Усети ли се, че трябва да се поклониш пред законния владетел на Лекдария? — попитах аз надменно.

— Ще се направя, че не съм чула това. Имаме проблем с облеклото ти.

— Че какво ми е на облеклото? — попитах аз. — Бронята е разкошна, изкована от най-великите майстори на ксерексите в моя чест.

— И всеки, който я види, ще разпознае, че си Танар, злият бог-дракон от древността или поне негов много запален почитател.

— Доброто и злото са въпрос на гледна точка, Шалиен, но да, аз съм доста разпознаваем образ.

— Това е проблем. Не можем да обявим присъствието ти на света като с тромпет, а дори в затънтено селище като Рабушатва ще те разпознаят с такива дрехи. Не можеш ли да промениш вида си на нещо не толкова набиващо се на очи?

— Но защо ми е да се крия? Аз съм безсмъртен бог, повелител на огъня и законен господар на целия свят.

Шалиен ме погледна измъчено.

— Ако позволите, лейди — намеси се Паладиус. — Господарю Танар, това, че сте бог всъщност е част от проблема. Именно това ви прави толкова интересен на Рикошец, черния рицар, който ви повали в гробницата.

— Не ми трий носа за това — оплаках се. — Току-що се бях събудил от сън и освен това бях тежко ранен.

Погледнах надолу в гърдите си. Бях затворил раната си, но за целта трябваше да използвам огън. Да затваряш раните си с огън бе меко казано неприятно.

— Сигурен съм, че сте страховит противник в битка, господарю — каза Паладиус, — но Рикошец и неговите приятели са се специализирали в това да намират плячка като вас.

— На света няма никой като мен — отвърнах надменно.

— На света, може би. Във вселената обаче… — не довърши Паладиус.

— Добре. Стига толкова — спрях да вървя аз. — Време е да ми кажете какво, по дяволите, става тук! Защо трябва да вървя с вещицата, която ме набучи на шиш, и с някакъв железен чичо из пустинята? Защо трябва да се крия? Кой иска да ме убие? Ахназар ли е направил тези железни хора? Каква тогава е твоята роля във всичко това?

— Това са много въпроси — каза Шалиен.

— Но на част от тях ще трябва да дадем отговори — въздъхна Паладиус. — Добре тогава, Шалиен. И без това, когато влезем в Рабушатва, няма да имаме много време за приказки. По-добре ще е да му обясним какво се случва сега.

Щракнах с пръсти и около нас се появи павилион от червен плат и трон, на който седнах величествено.

— Не прави това, глупак — изсъска Шалиен.

— Не ми заповядвай какво да правя — сопнах се аз. — Освен това не виждам каква вреда има в това да поседна малко.

— Магията ти може да бъде доловена, Танар. Току-що насочи Ахназар към местонахождението ти. Богове, толкова си глупав, не мога да повярвам, че разиграва целия свят сума ти векове.

— Ще те превърна в крава, Шалиен — заплаших аз.

— Може да се пробваш — вирна предизвикателно брадичка тя.

— Мисля, че изпускаме основното в този разговор — бързо се намеси Паладиус. — Господарю Танар, преди да разберете каква е същността на заплахата, трябва да разберете кой съм и откъде идвам.

— Ами казвай тогава, не знам какво чакаш — казах аз.

— Преди много векове, нейде из всемира, далеч от пространството, където се намира светът на Лекдария, от нищото припукала Желязната душа. Там, откъдето идвам, някога имаше спор за това, дали тя се е появила от само̀ себе си, или някой я е вдъхнал в безбрежния космос на съзиданието, но важното е, че около Желязната душа се натрупала маса, а по-късно масата се превърнала в планета, на която се появил животът. Ала той никак не приличал на това, което съществува у вас, господарю Танар. На моя свят всичко е изградено от метал, както живото, така и неживото, а най-висшето творение сме ние, автоматоните, надарени от Желязната душа с разум, та да я почитаме. Ние излизаме готови от вулкана на Огненото сърце, като всеки от нас има мисия, която трябва да изпълни през своя живот, който е тъй дълъг, че на Лекдария биха ни приели за близки с вас, боговете. Аз например съм създаден да бъда паладин, рицар-защитник на Желязната душа на планетата Металия и пръв служител на нейния наместник сред автоматоните, великия крал Албус Рекс.

Паладиус замлъкна и погледът му се зарея в далечината.

— Предполагам, че видът, който зае по време на битката с онзи черен рицар, е истинският. Той също стана огромен. Всички ли във вашия свят са толкова колосални? — попитах аз, докато се опитвах да осмисля това, че някъде другаде има друг свят, освен Лекдария. Това ми създаваше двойно повече работа, тъй като сега имах да завладявам две планети вместо една.

— Не всички, ала най-великите автоматони са големи, а и като цяло Металия е по-огромна от Лекдария — каза Паладиус. — Дълги векове нашият народ живя в мир, като изгради цивилизация, способна да прекосява невъобразимите пространства между планетите във всемира. За жалост, ние бяхме предадени от свой, при това от най-високо ниво. Нашият крал Албус Рекс се изпълни с горчилка от това, че автоматоните почитат най-много Желязната душа, а не него, и векове наред крои план, с който да промени това.

— На кого ли ми напомня! — промърмори Шалиен. Изкуших се да отговоря, но разказът на Паладиус ме бе увлякъл.

— Накрая Албус Рекс успя в плана си и погълна Желязната душа, дала живот на цяла Металия, в себе си. Така той стана още по-огромен и промени името си на Тираниус, а после събра автоматоните на Металия и каза, че оттук нататък те ще се наричат роботи, тъй като са роби, длъжни да се подчиняват на своя крал-тиран. Някои от нас се възпротивиха, като сред тях бях и аз, първият рицар на Металия. За нещастие, силите бяха на страната на Тираниус. Погълнал Желязната душа, той нареди на Огненото сърце да започне да повръща армии от дронове, бездушни машини, които имат тела като нашите, ала не и собствена воля, която да ги задвижва, а ние бяхме принудени да се скрием в недрата на собствения си свят, неспособни да видим слънчевите лъчи, огряващи бляскавата му повърхност.

— Безспорно, драматична история — казах аз. — Не виждам обаче с какво ме засяга тя, макар този Тираниус да звучи като потенциално интересен противник.

— Нямаш си представа — каза глухо Шалиен, а аз се изненадах да чуя скръбта в гласа ѝ.

— За жалост, без Желязната душа, планетата ни започна да умира. Ръжда покри всичко, повечето автоматони от едно време или бяха загинали, или станаха роботи, верни на владетеля, или бяха от новото поколение, неспособни да разсъждават сами. Тираниус имаше нужда от още енергия и затова изтръгна Металия от орбитата ѝ — мястото, което обитава сред звездите, и я пусна да се носи из безбрежния космос в търсене на други светове, на които намира живот и ресурси.

Паладиус вдигна глава и сините му очи, които обикновено оставаха скрити в рицарския му облик, заблестяха със синя светлина.

— Лекдария не е първият свят, привлякъл вниманието на нашия повелител. През вековете Тираниус откри много причудливи форми на живот на всевъзможни планети. Газообразни творения, живеещи в огромните пръстени на далечен свят, чийто бог бе неясно сияние. Живи кристали, хранещи се от солта на лилаво море, покриващо повърхността на огромна планета. Най-бистрият от тях бе техният бог, създал ги, за да славят името му. И много други. Тираниус ги унищожи всичките, погълна боговете им и изби населението им, оставяйки след себе си само пустош и разруха. Колкото повече богове налапваше в себе си, толкова повече се увеличаваше гладът му. Сега обаче той смята, че най-после ще успее да утоли жаждата си задълго, тъй като никога не сме засичали земя, по-жива, по-богата на енергия от вашата Лекдария, с нейните разнородни народи и магии.

— Значи този богоядец се е насочил към Лекдария? — попитах аз. — Нека позная. Братята и сестрите ми са се сетили, че аз съм най-могъщ измежду тях и искат да се бия с него, след което ще опростят греховете ми.

— Глупав и дързък, както винаги! — изплющя гласът на Шалиен толкова силно, че аз едва не подскочих от трона си.

— Какво? — попитах виновно, преди да се усетя, че това не е никак божествено.

— Твоите братя и сестри се вдигнаха в небесата, за да посрещнат тази заплаха, ала никой от тях не се върна. Единствените, които са останали, сте ти и Леймар, който заради теб лежи във вечна агония на ложето си в планината Орикс!

Лицето на вещицата бе побеляло от гняв.

— Спри да мислиш, че всичко е за теб или заради теб! Целият свят ще погине, ако лудият железен крал стигне до нас!

— A той ще стигне — продължи Паладиус. — Фактът, че боговете на Орикс са се вдигнали срещу него, означава, че Металия вече е навлязла в звездната система на вашето слънце. Всъщност, тя се появи като нова звезда в небето, предвестник на гибелта. Пространствата на космоса са невъобразими, ала въпреки това, със скоростта, с която лети, Металия ще надвисне над Лекдария след около шест месеца. Когато това стане, животът на вашия свят такъв, какъвто го познавате, ще приключи завинаги.

Примигнах няколко пъти. Едва сега започвах да разбирам какво всъщност става.

— Моите братя и сестри — промълвих аз, — с които се борих толкова години, вече са мъртви?

— Не изпадай в слабоумие, Танар — скара ми се Шалиен. — Боговете не могат да умират.

— Но могат да бъдат погълнати в акумулатора на Тираниус — неговата зала, в която той смуче сили и отпуска малко от тях на Металия, за да може стоманеният свят да продължи вечния си поход в небесата — каза Паладиус.

— И какво очаквате да направя? — погледнах аз към Шалиен и Паладиус. — Ако този крал тиран е толкова силен, колкото казвате, какъв шанс бих имал аз?

Внезапно ме заля вълна на ужас, каквато не бях изпитвал никога.

— Та аз не успях да победя дори теб — заявих на вещицата, толкова изплашен, че дори не ме беше срам да си го призная. — Какъв шанс бих имал срещу такъв противник?

— Ти си последният бог — каза безмилостно Шалиен — и поне веднъж ще трябва да постъпиш така, както е редно. Ти трябва да се изправиш срещу Тираниус и да го победиш!