Александър Драганов
Звездата на гибелта (16)

Глава петнадесета
Пред портите на Трекерес

Напуснах Дома на Боговете в далеч по-добро настроение, отколкото бях влязъл в него, като за пръв път от началото на мисията усещах истински Шалиен като съюзник, а не като съперник, да не говорим за това, че ни свързваше нещо много повече. Отидоха си хапливите забележки, които си подмятахме, докато разговаряме (добре де, донякъде), а и в отношението на Паладиус нещо се бе променило. Дотогава го бях чувствал винаги като втори баща, който ме гледа критично или ме окуражава, но сега вече усещах в него някого, който не просто ме подкрепя, ами и разчита на мен. Усещането бе ново, но не и неприятно, а аз разбрах, че винаги съм го търсел.

Ала не всички мои тревоги изчезнаха.

Нимфите разпространяваха мълвата за завръщането ми като спасител сред кротките нерани, монаси и селяни, които обработваха земята за манастирите с духовници, но не смятах, че ще бъда така добре приет в Ниган, страната, с която в миналото бях имал най-големи неприятности, повече дори, отколкото в Ханвар.

Земята около нас се измени, колкото по на север отивахме. Ниган бе негостоприемно място, а обработваемите площи отстъпиха на гори и шубраци. Времето захладня, започна да навява студен вятър. Накрая стигнахме границата с непристъпната стена, отбелязана от дебела дървена стена. На пропусквателния пункт, отбелязан с дебела врата, ни посрещнаха няколко намръщени стражи.

— Шалиен — обърна се водачът им, грубоват мъж с гъста черна брада, към спътницата ми. — Вярно ли е това, което нимфите казват?

Мъжът погледна към мен.

— Наистина ли си съживила Танар Отстъпника?

— На мъртвец ли ти приличам? — отвърнах и вирнах брадичка.

— Лицето ти — преглътна стражът. — Ако си ти, значи си изцерен?

— И по-силен от всякога — отговорих. — За щастие този път не идвам като завоевател.

— Не че когато го направи, свърши добре за теб — намеси се друг от стражите.

— Тогава аз бях срещу него — каза Шалиен, — защото той не бе готов да приеме мисията си. Но сега е друго.

— Казваш ти — рече третият страж. — Ще бъда откровен, магьоснице. Признателни сме за това, което си сторила за нас преди векове, но Танар Отстъпника не е добре дошъл в Ниган. Казваш, че сега е друго, но може би ти си тази, която се е променила, а не той.

— Ако не се бях променил, вече да си мъртъв — информирах го.

Водачът на стражите се начумери.

— Останал си си арогантен, както винаги.

— А вие, ниганите — все така влудяващо непримирими! — рекох. — Този път обаче това може да ни е от полза.

— По-скоро в твоя полза — отново каза третият страж. — Ти искаш Ксерекс обратно за себе си, нали така, боже дракон? И ти трябва армията ни, за да се справиш с тази на Ахназар?

— Ако позволите — намеси се Паладиус, който дотогава бе мълчал.

— Ти си един от железните великани, нали! — погледна го вторият от стражите. — Нищо, че приличаш на рицар.

— Аз съм автоматон от планетата Металия — каза Паладиус и посочи към небето. — Това е тя.

Стражите последваха пръста му.

— Звездата на гибелта? — попита първият от тях.

— Да — отвърна Паладиус, — виждате ли я? Доскоро това бе възможно само нощем, но се променя, защото тя приближава. Когато стигне до Лекдария, вашият свят ще престане да съществува. Танар е единствената ви надежда за спасение.

— Защо си губим времето да обясняваме това на стражи? — попитах аз. — Шалиен, просто им кажи да ни пуснат.

— Това не са стражи — подсмихна се магьосницата. — Добра дегизировка, лорд Скафак.

Първият от стражите я погледна рязко, а после се усмихна.

— Едва ли съм имал шанс да ви заблудя, лейди Шалиен.

— Брадата ти скрива лицето, но се държеше необичайно дръзко дори за нигански страж — каза вълшебницата. — Ще трябва обаче да ми се доверите и за това, както сте правили винаги, Скафак. Танар се е променил, а това, което казва Паладиус, е вярно. Ахназар е дребен проблем в сравнение със ставащото в небето.

— Аз ти вярвам, Шалиен, но ще трябва да убедите краля — каза лорд Скафак. — Той е традиционалист.

— Това дали ще подейства? — попитах аз и внезапно спрях да се преструвам, че съм смъртен. Разликата не може да се опише с думи. Моята форма прилича на човешката, защото така ни е създал Зерос. На вид бях висок, атлетичен мъж с червена коса, която изглеждаше малко странно на бронзовата ми като оттенък кожа. Но когато ходех без аурата си на божество, както ме бе помолила Шалиен от самото начало, можех да мина и за обикновен хубав смъртен. Като бог… разликата бе осезаема. Тогава хората знаеха, че са в присъствието на някого, който е вечен — не просто безсмъртен като вълшебницата Шалиен, а недосегаем за смъртта.

Стражите несъзнателно паднаха на едно коляно.

— Крал Крамак няма да бъде убеден толкова лесно, Танар! — каза Шалиен. — Той е от най-силните нигани, вдъхновени от Дреймо да ти се противопоставят.

— Няма как да разберем това, ако не го проверим нали? — подсмихнах се аз.

— Прав си — каза Шалиен и се обърна към коленичилия лорд. — Пътят до Трекерес не е кратък, Скафак. Водѝ ни!

* * *

Ниган винаги ми се бе струвала като безрадостна страна и новото ни пътуване не промени мнението ми. Бяхме цяла свита — Скафак спря да се преструва на страж и след преобличане, което трая около час, се появи със спътниците си, които до един се оказаха рицари. Истинските стражи бяха зад дървената стена и заеха поста си, като ме гледаха със странна смесица от благоговение и боязън. Аз не само, че не приех отново аурата на смъртен, но и окуражих Паладиус да приеме истинския си ръст и облик. Грамадният десетметров автоматон събра очите на всички. Шалиен не знаеше дали постъпвам разумно, но аз ѝ казах:

— Довери ми се.

— Много е рано за това — отвърна тя, но ме послуша.

В действителност, тактиката ми бе проста. След като бях приел Леймар в себе си, голяма част от божествените сили, които имах, преди да бъда свален от Орикс, се бяха върнали. Чувствах се толкова добре, колкото никога досега, и удължих аурата си така, че тя да обхваща земите, през които минавам, няколко дни преди наистина да ги стигна. Скоро ефектът от това се показа от благодарни хора, които излизаха от селата между горите по пътя ни, за да благодарят за избавлението.

— Какво избавление? — не разбра Скафак.

— От дяволите, владетелю! — отвръщаха селяните.

Както и бях предположил, дяволите вилнееха и в Ниган, както във всяка друга страна, тъй като Дреймо го нямаше. Но аз вече ги бях побеждавал, включително и вътре в себе си, затова и сега не се боях от тях. Присъствието ми бе нетърпимо за тези създания и те изчезваха още при приближаването ми, което се оказа, че е отървало много хора от невероятно тегло. Наистина, селяните първоначално се стъписваха от силата на присъствието ми, това, че яздя редом с Шалиен — лорд Скафак ни бе осигурил коне — а също и от присъствието на десетметровия железен великан зад мен.

Моето нашествие обаче се бе случило преди почти хиляда години, а дяволите нападаха сега и съсипваха живота на хората, превръщайки дори домовете им в клопка, от която не можеш да се измъкнеш. По пътя много селяни буквално хвърляха дарове пред нас. Някога щях да приема това само с надменна усмивка, убеден, че ми се полага, но този път се заслушах в думите им, като успях да ги чуя всичките, заради божествените си сетива, макар да спирах само колкото да отправя благословия.

Ситуацията с дяволите бе по-лоша, отколкото очаквах. Все повече домове биваха посетени от неканени пришълци, които излизаха от сенките, огледалата или пресъхналите кладенци, за да обсебват или тормозят хора.

Но изчадията отстъпваха в мрачно безредие всеки път, още преди да има пряка среща между нас. Единствената съпротива бе, когато опитвах да стигна с мислите си Ксерекс, страната, която трябваше да защитавам. Тогава усещах цялото им множество да се съпротивлява като черна стена срещу мен. Вече нямах съмнение, че изчадията по някаква причина помагат на Тираниус от Звездата на гибелта, но нито Паладиус, нито Шалиен можеха да ми дадат задоволителен отговор за това.

Толкова далеч на север, нямахме други неприятели. Войниците на Ксерекс нямаше как да проникнат по тези места, а това важеше с още по-голяма сила и за жреците на Ахназар. Нямаше и роботи, макар Паладиус да ме предупреди, че предателят Рикошец има още опасни слуги на Лекдария, а сред тях и убиец, който винаги удря невидим.

Аз обаче вече не се безпокоях толкова за тях. Вярно бе, че Пипалис и Слухтарий едва не ме бяха убили, но това беше преди да приема Леймар в себе си. Сега не вярвах, че бих паднал толкова лесна плячка пред тях, макар моят железен приятел да твърдеше, че прекомерната увереност в случая е опасна.

Накрая горите отстъпиха място на непристъпни скали, върху които се издигаше твърдината, в която някога амбицията ми се бе пречупила, столицата на Ниган, могъщия Трекерес, чиито стени изглеждаха, сякаш се издигат до небето.

Както и при битката ми с Шалиен, този път те също бяха укрепени, а по крепостните им стени бяха наредени както рицари и стражи, така и вълшебници, старци със сиви мантии и дълги шапки, владеещи значителна сила. Усетих присъствието им много преди да ги видя.

— Ниганите определено са злопаметни — отбелязах аз, когато видях как ни очаква столицата.

— Не можеш да ги упрекваш, скъпи! — каза Шалиен. — Ти искаше да ги унищожиш напълно.

— Но сега нямаме време за това — изгърмя гласът на Паладиус зад нас.

Видях, че при вида на колосалния автоматон дори смелите нигани се размърдаха неспокойно по крепостните стени. Този великан можеше да ги изкатери за секунди, а веднъж влязъл вътре, кой щеше да го спре?

Но над тежките метални порти, на един от бойниците, стоеше сегашният крал на Ниган, а до него бе изгърбеният главен вълшебник на кралството. Винаги бях мразил вълшебниците на Ниган. Те бяха дори по-силни от моите жреци.

Кралят заговори, а магията на вълшебника усили гласа му:

— Виждам, че отново идваш като завоевател, Танар, макар войската ти да е далеч по-малка от предния път.

— Не ставай глупав, Крамак! — отвърна Шалиен, чиято магия също усили гласа ѝ.

— Шалиен — обади се вълшебникът до краля, — някога, преди много векове, нашият орден те въведе в тайнството на заклинанията, след като бе сътворена от боговете. Преди хилядолетие ти ни се отплати, като спря огнения завоевател на Ксерекс. Мигар сега си се съюзила с него?

— Немлин — отвърна Шалиен, — някога, преди не толкова много векове, ти беше момче, което ми вярваше безрезервно. Нима сега смяташ, че съм се обърнала срещу Трекерес и народа на Ниган?

— Ти идваш с Отстъпника и с един от железните великани, вълшебнице — отвърна кралят.

— Ако позволите — извика лорд Скафак, чийто глас прозвуча тихо, пискливо и немощно без магия, която да го усили.

— Не позволявам — поклати глава Крамак. — Те са те омаяли, приятелю, теб и спътниците ти. Сега ще трябва да те приемем за враг.

— А не мога ли и аз да кажа нещо, кралю? — попитах.

— Няма какво да чуем от теб, Отстъпнико! — отвърна вместо краля неговият вълшебник, Немлин.

— Тогава всички ще загинете — каза внезапно Паладиус.

— И преди сме чували подобни заплахи — каза кралят.

— А преди това светеше ли в небето? — попита Паладиус и надигна исполинската си ръка към звездата на гибелта, която светеше все по-ярко и през деня.

— Какво знаеш за звездата? — попита Немлин.

— Това, което ти казах — отвърна Шалиен вместо автоматона. — Заплахата е истинска и приближава с всеки следващ ден. Пренебрегвате я на своя отговорност, но така обричате целия свят.

— Самата ти си се съюзила с един от железните великани, Шалиен — каза крал Крамак, — а искаш другите да се боим от тях, дори повече, отколкото от Ахназар, бога жрец на Ксерекс.

— Ахназар не е бог — отвърнах аз. — Това е нелепо.

— Тогава защо не си ходиш в Ксерекс да се разберете, а си дошъл тук? — попита владетелят.

— Ксерекс пристига с огромна армия. Дойдох, за да ви помогна срещу нея — отговорих.

— И сами можем да се оправим — отвърна Немлин. — Ниган няма да стане заложник на конфликта между боговете на Ксерекс.

— Не можете — намеси се отново Паладиус. Очите му засияха в синьо и той изстреля пронизващите си лъчи над града. Рицарите и стражите се разшумяха, а вълшебниците надигнаха жезли, но закъсняха. Преди да изрекат защитните си заклинания, лазерите прелетяха над тях и загряха въздуха около себе си.

— Паладиус! — извика Шалиен.

— Ако исках, вече щяхте да сте мъртви — каза автоматонът, без да ѝ обръща внимание. — С Ахназар, от когото толкова се боите, има други като мен. Рикошец има същите сили, но не живее като изменник, прокуден от родния си свят, а това го прави по-силен. С него са Биячите, железни гиганти, които ще сринат примитивните ви укрепления за секунди. А на своя страна те имат и убиец, който удря невидян и нечут, докато не стане твърде късно. И все пак…

Паладиус вдигна ръце.

— Не от това трябва да се боите — повиши глас автоматонът. — Върху звездата на гибелта, която всъщност е планета, се издига враг, какъвто не сте и сънували, че може да има, убиец на боговете. Той погуби покровителите на Лекдария. Останал ви е само Танар. Боря се с владетеля на така наречената звезда от хилядолетия, тъй като аз също ида от там и не искам нищо повече от това, да го видя повален. Принудих се да се доверя на вашия бог дракон, макар безсмъртната Шалиен да ми разкри какъв е бил някога. Но сега вече е различен. Сега той заслужава доверието ви.

— Немлин — извика Шалиен, — Леймар живее в него.

Гърбавият вълшебник се олюля, а после се обърна към краля и каза нещо. Крамак се намръщи — можех да го видя заради острите си очи на бог, макар кралят на Трекерес да бе доста далеч.

— Значи самият ти си погълнал едничкия бог, който господарят на железния великан не е докопал — каза накрая Крамак.

— Погледни ме, кралю — казах аз. — Изглеждам ли, като да съм засмукал Леймар насила?

— Ти винаги си бил най-бляскавият измежду боговете, но няма как да хипнотизираш един мъж от Трекерес — махна с ръка кралят. — Вълшебниците ни се грижат за това.

Усетих как в мен се издига огнена ярост, но си дадох сметка, че ще навредя на каузата си, ако се превърна в дракон и започна да рева и бълвам огън по укрепленията.

— Нищо ли не мога да направя, с което да спечеля доверието ви? — попитах аз.

Кралят понечи да отговори, но Немлин му прошепна нещо. Внезапно владетелят се усмихна студено.

— Нека бъде така, Танар. Ако всички свободни страни на континента изберат да ти се доверят в битката с Ксерекс, ние няма да се противопоставим и ще те приемем с добре дошъл в Трекерес.

— Ханбар, Шимбе и Нера вече приеха завърналия се бог, Крамак — каза Шалиен.

— Но Ейсхейлм не е — отвърна владетелят. — Всъщност, децата на Виелла си намериха нови покровители, готови да заместят провалилите ги богове. Йотуните се събудиха от вековния си сън, Шалиен, и сега Ейсхейлм се кланят на тан Хрумнир. Ако успеете да ги убедите в правотата си и някак си оцелеете след срещата с ледените великани, то тогава и ние ще посрещнем Танар в Трекерес. Дотогава обаче портите на града остават затворени за него.

С тези думи кралят се обърна и се скри от погледа ни. Аз започнах цветисто да ругая.

— Какво става? — попита Паладиус. — Какви са тези ледени великани?

— Това е интересно, Танар — каза Шалиен. — Дори аз не съм чувала много за тях. Смятах ги за легенда.

— Ние и дяволите смятахме за легенда — отвърнах кисело. — Явно живеем във времена, в които легендите се пробуждат. Хайде, Шалиен.

Аз се извърнах към лорд Скафак и му наредих:

— Свободни сте. Няма нужда да се опълчвате на владетеля си. Паладиус, слез долу, моля те!

Автоматонът прие фигурата на рицар, а аз прибрах божествената си аура. Знаех, че на този етап няма да ми помогне особено.

— Какво става, Танар? — попита Шалиен и усетих разтревожени нотки в гласа ѝ. — Кои всъщност са йотуните?

Наклоних главата си така, че вратът ми да изпука по чисто човешки начин.

— Йотуните — отвърнах — са нашите по-големи братовчеди. Първите деца на Зерос и Рефея.