Александър Драганов
Звездата на гибелта (20)

Глава деветнадесета
Снайперик

Посъвзех се, докато се връщахме обратно към Трекерес. Вървях начело на малката ни група, към която се бе присъединил и Хрумнир, а останалите ледени великани тръгнаха из Ейсхейлм да вдигат на война местните. Аз изразих съмнение, доколко няколко племена от ловци могат да ни помогнат, но Хрумнир ме увери, че те са находчиви и изобретателни бойци. Реших да му повярвам, главно заради своето спокойствие, но това ме насочи към следващия проблем.

— Рикошец каза, че има начин да се оправи с мен — казах аз на Паладиус. — Предполагам, че става дума за убиеца, за когото ми разправяше. Кой е той?

— Снайперик — отвърна автоматонът и сините му очи заблестяха.

— Хм — рекох, — малко ме объркваш. Досега всичките имена на металийците…

— На кои? — попита Паладиус.

— Не металийците, Паладиус — казах. — Обитателите на планетата Металия.

— Никой никога не ни е наричал така — обяви автоматонът. — Ние се делим на свободни автоматони и роботите на Тираниус. Металийци!

— Не го приемай навътре — промърмори Шалиен.

— Вас някой нарича ли ви лекдарианци? — попита Паладиус.

— Но ние сме много народи — обади се Хрумнир зад нас.

— Е, ние пък сме два, но сме различни — каза Паладиус. — Металийци…

— Добре, добре — предадох се аз. — Мисълта ми беше, че всички роботи и автоматони имате доста… функционални имена. Ти си Паладиус, защото си Паладин. Тираниус е тиранин. Слухтарий слухти. Пипалис има пипала. Снайперик нищо не означава.

— А — кимна Паладиус, — ето какъв е проблемът. Вие нямате дума за снайпер, тъй като още не сте изобретили пушките.

— Усещам, че се губя в разговора — отвърнах.

— Става дума за огнестрелни оръжия, които изстрелват малки снаряди с висока скорост — обясни Паладиус. — Примитивни оръжия, но не и за вас, тъй като вие сте органични или спиритически, а не кибернетични организми. При вас се появяват по-бавно. Така или иначе, снайперът е оръжие, което поразява жертвата си от разстояние. Снайперик е робот асасин, създаден да стреля със снайпер.

— Невероятно — казах аз.

— Снарядите, които използва, се наричат куршуми, между другото, те винаги са специално приготвени за жертвата, срещу която са изпратени — рече Паладиус. — Там, където грубата сила на Пипалис и хитростта на Слухтарий не стигат, Рикошец изпраща Снайперик. Този робот причини много смърт на Металия.

— И сега той е подир мен, а? — попитах аз. — Колко успокояващо!

— Не се притеснявай, Танар — каза Шалиен. — Ние ще те защитим.

— Аз и сам мога да се защитавам — отвърнах.

— Не е добра идея — прекъсна ме Паладиус. — Както казах, Снайперик винаги внимателно се подготвя за конкретната жертва. Видя, че Слухтарий имаше точното оръжие, с което да те повали. Възможно е и Снайперик да е подготвен по подобен начин. Остави го на мен.

— По-добре на мен, Паладиус — каза Шалиен. — Той сигурно ще е готов и за теб. Докато аз ще успея да го изненадам.

— Може ли един въпрос? — обади се Хрумнир. — Защо кралят тиран изпраща всичките си палачи поотделно срещу вас? Струва ми се, че ако нападнат заедно, биха имали по-голям шанс за успех.

— Трудна работа — отвърна Паладиус. — Те се мразят помежду си.

— Как така се мразят? — попитах аз.

— Ами Тираниус не вярва, че роботите трябва да са приятели помежду си, за да не вземат да се замислят, че ги управлява зле. Той сложи Рикошец над останалите, поради което те го мразят. Не се обичат и помежду си. Слухтарий смяташе Пипалис за брутален и тъп, Пипалис мислеше Слухтарий за подъл страхливец, а и двамата не обичат Снайперик, който кара вътрешното им горене да изстива. Той също не ги обича, тъй като не е от приказливите. Щях да кажа, че е подобен на дрон — това са роботите без душа, които само изпълняват повелите на Тираниус, — но всъщност е дяволски изобретателен. Просто е зъл и не обича компания.

— Виждам, че злодеите от различните светове не се различават много помежду си — промърмори Шалиен.

— Хей! — възмутих се аз.

— Аз пък винаги съм обичал компанията — обади се Хрумнир зад нас и се разсмяхме.

Следващите няколко дни около нас приближиха шейните с ейсхейлмци, мълчаливи хора, които не говореха много, вероятно като Снайперик. Видях, че са ловки и пъргави и наистина биха ни свършили работа в предстоящата война, макар и не колкото самите ледени великани.

Постепенно излязохме от тундрата на Ейсхейлм и се върнахме в гористия Ниган, като забелязахме, че селата по пътя ни са обезлюдени. Щом стигнахме столицата Трекерес, разбрахме защо — хората се бяха скрили зад стените на града.

Всички, освен ксерексите на Гараз.

Моят ученик стоеше пред портите на града, заедно с немалък брой хора от народа, който трябваше да покровителствам, цели ята нимфи и стада от чудовища, включително и един дракон с малките си.

— Какво става, Гараз? — попитах аз. Жрецът мигновено се просна ничком в краката ми.

— Велики господарю! — извика той.

— Много мило, но това не отговаря на въпроса ми. Моля те, стани и се дръж нормално!

Трябва да призная, че малко се изненадах от самия себе си. Навремето обожавах показното раболепие. Днес го намирах за затрудняващо общуването. Паладиус наистина ми беше навредил.

— Съобщих на много ксерекси, че сте се върнал, господарю, ала за съжаление, преди да стигна до повече, жреците на Ахназар ме подгониха, заедно с Биячите, два огромни железни великана. Едвам спасихме живота си и дойдохме до тук, а нимфите, които срещнахме по пътя, ни съобщиха за изцерението ви. За жалост, местните не ни пускат.

— Ще видим тази работа — казах аз и засилих божествената си аура. Мигове по-късно стражата по крепостните стени, и без това развълнувана от ледените великани и ейсхейлмиците, се развика и скоро крал Крамак отново се появи на познатото си място над портите.

— Виждам, че си събрал още по-голяма войска, Танар, но това няма да ти помогне — отвърна надуто той.

— Хрумнир, Паладиус, приемете истинския си вид — казах аз, а леденият великан и роботът нараснаха значително зад мен.

— Крамак, ако искам да вляза вътре, ще го направя — извиках аз, — но предпочитам да е с мир. Сторих каквото искаше. Йотуните и ейсхейлмците са с мен. Мнозина ксерекси предадоха Ахназар, а останалите се държат за него само заради железните великани. Против мен оставаш само ти.

— Но ако трябва, няма да отстъпя! — извика кралят в отговор, макар че без магията на Немлин не звучеше толкова внушително.

Гърбавият магьосник се появи със закъснение на стената и се сопна на владетеля си:

— Стига, Крамак, прекрати целия театър! Древните пророчества са изпълнени и трябва да посрещнем Танар като наш обединител.

— Никога — изсумтя Крамак в отговор.

— Дори не знаех, че има още пророчества за мен — обърнах се аз към Шалиен. — Спрях да ги следя, откакто прочетох в предишното, че губя.

— Очарователно глупав си, Танар — каза Шалиен, — но истината е, че след като заспа, бяха изречени други пророчества, че ще се явиш тогава, когато Лекдария има най-голяма нужда от теб.

— А поне печеля ли този път?

— Това остава неясно — помръкна погледът на Шалиен. — Врагът не е от този свят. Пророчествата на боговете не могат да го предвидят.

— Значи нищо не съм изпуснал — отвърнах и се обърнах към Крамак, който обаче бе зает да спори с вълшебника си.

— Хубаво — каза накрая владетелят, — ще пуснем теб и хората ти в Ксерекс, но ще трябва да произнесеш обединителна реч. Късмет с това да убедиш толкова различни народи, че си добронамерен.

Портите на Трекерес се отвориха.

* * *

Бързо разбрах скептицизма на краля. Това, че кралят на Трекерес ме бе приел, не означаваше, че обитателите на Ниган ще ме приветстват с „Добре дошъл“. Всъщност, дори ханварци не ми се радваха особено, въпреки че царица Елида ахна, когато ме видя възстановен, и предполагам, че щеше да скочи на врата ми, ако Шалиен не я бе спряла с леден поглед. Чак сега разбрах защо отношението ѝ към нея охладня внезапно. Вълшебницата ревнуваше!

Самият Трекерес нямаше да е приятен град и в най-светли времена — той бе създаден за бой и всяка уличка, всяка сграда бе така построена, че да може да се превърне в капан за нашественици. Сега, на всичко отгоре, бе претъпкан с всевъзможен народ — ханварци, шимбани, нерани и разбира се, нигани, които си шушукаха всеки път, щом видеха мен или войската зад гърба ми. Ксерексите на Гараз си печелеха особено неодобрителни погледи, както и чудноватите създания, доведени от планината Орикс от ефирните нимфи.

Крал Крамак ме посрещна на централния площад на града с кисел поздрав, но Немлин пристъпи към мен.

— Радвам се, че вековното умопомрачение е напуснало разсъдъка ви, боже Танар — каза вълшебникът.

— Но за нещастие се е прехвърлило върху моя поклонник Ахназар — отговорих. — Може би нещо във въздуха на Ксерекс ни влияе зле.

— Във въздуха? — не разбра Немлин и веднага осъзнах, че този човек е лишен от чувство за хумор.

— Забрави — отвърнах. — Ще трябва да подготвим добра защита тук. Човешките войници никак няма да са достатъчни.

— Би трябвало да помниш силата на рицарите от Трекерес — каза Крамак.

— Хоплитите ми също няма да те разочароват, Танар — добави Елида.

— Няма да са достатъчни — поклатих глава аз. — Рикошец унищожи Дома на Боговете с взрив, какъвто не можех и да си представя, че съществува.

— Аз ще се погрижа за него и роботите му — намеси се Паладиус.

— Ако трябва, и ние ще помогнем — добави Хрумнир от ледените великани.

— А жреците на Ахназар ще са наша грижа, Немлин — рече Шалиен. — Както и на вълшебниците ти.

— Мога и сам да се справя с впиянчения жрец на ксерексите — махна с ръка старецът, — не ме притеснява това, колкото…

— Той разчита на дяволи, Немлин — прекъсна го Шалиен.

Немлин замръзна.

— Той ли ги изпращаше? — прошепна вълшебникът.

— По-скоро те са решили да го използват за целите си — рече Шалиен. — Ще трябва да имаме едно наум.

— Ще предупредя останалите вълшебници — посивя лицето на Немлин — носиш ми лоши вести, магьоснице. Но има и друго.

Той погледна към мен.

— Трудно ще ви приемат за спасител, Танар — каза вълшебникът.

— Каква дързост! — обади се Гараз, но аз вдигнах ръка.

— Какво имаш предвид?

— От векове наред се опитваш да ни завладееш, Танар — каза Крамак. — Как да ти се доверим сега?

В този момент ниганите, които се бяха насъбрали около нас, изръмжаха одобрително. Някои ханварци се присъединиха към нас. Шимбаните и ксерексите се спогледаха притеснени и дори странните създания, дошли от Орикс, започнаха да съскат. Драконът изстреля една струя пламък към небесата, а малките се събраха под крилете му. Добре че бяха Нилеида и нимфите ѝ, та да ги успокоят.

— Той се промени, Крамак — каза Шалиен. — Видях с очите си как Леймар му прощава и влива душата си в неговата.

— Как да знаем, че Танар не е успял да го заблуди? — попита кралят и разпери ръце. — Как да ти се доверим, боже дракон?

Всички ме загледаха и на площада настъпи мълчание.

— Твоят жрец идва за нас с чудовища от друг свят, които никой не може да победи — продължи Крамак. — Сега Шалиен, нашата закрилница от незапомнени времена, казва, че единствената ни надежда е в теб, бога, който го обучи. Значи всичката ни история е била заради това? За да изберем накрая между теб и ученика ти? Това не е честно, Танар. Не е честно за хората, които са загинали. За нашите рицари. За героите на Ханвар. За кротките земеделци на Шимбе. За набожните обитатели на Нера.

Той погледна към Гараз и смуглите ксерекси, които гледаха надолу в земята.

— Дори за собствения ти народ, чиято кръв обагряше олтарите ти с жертвоприношенията си.

— Кралю — отвори уста Паладиус.

— Недей! — извика Крамак. — Не казвай нищо, железни великане! Твоят вид ни донесе тая гибел.

Кралят посочи към небето, където Звездата на гибелта бе станала още по-голяма. Вече приличаше повече на малка луна, отколкото на звезда.

— Това, което искам да попитам, е следното — продължи кралят. — Ако цяла вечност сме се борили да бъдем свободни, не е ли по-добре да загинем с боговете си? Отколкото да избираме между Танар и Ахназар? Между единия и другия железен великан?

Хората около нас завикаха одобрително.

— Убих брат си — отвърнах внезапно аз.

— Моля? — наклони глава Крамак.

— Леймар — продължих. — От всички богове, той единствен ме обичаше. Или поне единствен не се боеше да ми го покаже. Макар да го тормозех. Макар да не бях честен с него, както не бях честен с тях или с вас. И когато се опита да ми го каже, аз го посякох.

Преглътнах. Думите сами идваха в главата ми. Исках да убедя с тях не само хората около мен, но и себе си.

— Да, той живя още векове, а Шалиен казва, че продължава да живее. В мен. Но това е неговата сила. Неговата енергия. Личността му е изчезнала. Съзнанието му също. Това живот ли е? Честно ли е? Той доброволно даде душата си на мен.

— Не съм сигурен, че си много убедителен, боже Танар — отвърна Крамак.

— Защо го направи? — продължих обаче аз. — Защо накрая се жертва за мен, онзи, който го обрече на вековни страдания?

— Той те е обичал — отвърна кралят. — Сам го каза.

— Да, обичаше ме и сметна, че съм достоен да наследя силата му, макар самият аз да не го вярвам — рекох, — но има и нещо повече от това. Леймар, богът на душата, смяташе, че Лекдария си струва. Че си заслужава.

Погледнах към множеството около нас. Видях, че очите на кротките нерани плуват в сълзи.

— Леймар ми даде силата си, защото смяташе, че ще имам нужда от нея, за да се боря за нашия свят. За него той беше всичко.

После вдигнах ръка към Звездата на гибелта.

— За Тираниус, господаря на желязната планета, която дори в момента лети към нас, светът, който Леймар толкова обичаше, е чиния. Аз съм ястието. Той ще дойде и ще ме изяде. И ако това спаси Лекдария, щях да се пожертвам доброволно, така както Леймар направи с мен.

Тълпата около мен се разшумя.

— Но няма — продължих, — няма. Неговите железни слуги ще вземат нашия свят и ще го изсмучат. Не земите ви. Не домовете ви. Самата земя, по която стъпвате. Ще я изсмучат за своя умиращ свят. А душите ви? Те ще останат за дяволите, които и сега витаят по домовете ви.

Хората зашептяха помежду си.

— Ако ме питате дали заслужавам да бъда отхвърлен, низвергнат, победен и погълнат от железния крал на Звездата? О, да, заслужавам го. Аз съм зъл, себичен и егоцентричен. Долавям го в себе си дори сега, макар Шалиен да казва, че съм се променил. Но вие…

Посочих хората около мен.

— Вие не го заслужавате. Душите ви не го заслужават. Заслужили сте си, със съпротивата срещу тиранин като мен, нещо повече от това, дяволите да погълнат самата ви същност.

Стиснах юмрук.

— Лекдария не го заслужава. На фона на звездите в небето нашата земя може да е малка. Но за нас тя е всичко. За хората, които я населяват. Но също и за животните, за растенията, а дори и за чудовищата.

И аз погледнах към странните зверове, доведени от нимфите.

— И най-вече Леймар, който се жертва за мен, за да ставам за нещо, не го заслужава. Боговете, които са погълнати от краля тиран, не го заслужават. Вианна, която искаше да угаси ненавистта в сърцето ми. Виелла, която опитваше да охлади емоциите ми. Хайфо, който така и не разбираше надменността ми. Трина, която винаги отказваше да ми се поклони.

Погледнах към Крамак.

— И Дреймо — казах накрая, — който винаги ме прекършваше, когато опитвах да го накарам да ми се подчини.

Ниганите се разшумяха.

— Днес не искам да ви владея — казах аз и установих, че говоря истината. — Не искам да ми служите. Нито дори вие…

Обърнах се аз към Гараз и ксерексите.

— Искам поне веднъж аз да ви служа — продължих, — да бъда вашето оръжие. Срещу моя ученик — зло, за което нося отговорност и трябва да поправя. Срещу дяволите, които той лекомислено пусна из цяла Лекдария. Срещу железните великани, които използват нашите вражди, за да ни унищожат.

Отново се обърнах към краля.

— Позволете ми да ви служа. Само за това ви моля.

Крамак отвори уста да каже нещо и в следващия момент във въздуха се разнесе пукот.

Паладиус нададе стон и падна на колене. Обърнах се изненадан към него и видях кръгла рана, която пронизваше гърдите му откъм гърба и малък метален снаряд, който се търкаляше пред него.

— Снайперик… — простена той.

— Паладиус, не! — извиках.

Втори изстрел се разнесе из въздуха и видях Хрумнир да залита назад. Главата му бе избухнала като пряспа сняг, ударена от камък, а танът на йотуните се свлече след другарите си.

Хората се разпищяха, а Шалиен и Немлин започнаха да нареждат заклинания, като усетих как магията им сгъстява въздуха около нас като щит. Драконът, застанал на края на площада, закри малките си с криле. Останалите същества се пръснаха във въздуха като ято гълъби.

— Скрий се, Танар! — извика ми Шалиен.

В този момент пукна трети изстрел, а после четвърти и пети. Нилеида потрепера, улучена от невидим снаряд, а после падна сред другарките си и изчезна. Другите куршуми поразиха случайни жертви — един от моите ксерекси, един нерански свещеник.

— СНАЙПЕРИК! — извиках аз и огледах града с божествения си взор.

Видях го на един от бойниците, слял се с крепостната стена, опасваща града, скрит от бронята си, чийто цвят бе изменчив според обкръжаващата го среда. Злият робот някак си усети, че съм го забелязал, нададе звук като мъркане и скочи към покривите на една от къщите, като прие истинския си вид — четириметров исполин от черна стомана, с дълго оръжие, подобно на тънка тръба с дръжка в ръката си. Досетих се, че това е пушката, за която говореше Паладиус.

— Не, Танар — простена с металически глас автоматонът, но да го видя толкова немощен, него, непобедимия извънземен рицар, вдъхнал ми кураж да покоря себе си, ме вбеси. Превърнах се в дракон, изревах и полетях във въздуха, бълвайки пламъци към натрапника.

Снайперик спокойно се прицели в мен и стреля. Завъртях се да избегна изстрела, но куршумът облиза крилото ми. Усетих изпепеляваща болка и веднага долових присъствието на странния кристал на победения бог, който бе използвал и Слухтарий.

Паладиус бе познал за това. Но не бе отгатнал, че Снайперик ще може да го извади извън строя, преди да може да се намеси. Че ще удари невидян и нечут от никого, така, както бе предупредил Рикошец.

Паднах на покрива на къщата пред робота, върнах човешкия си вид и мигновено се изправих на едно коляно. Рамото ми кървеше с божествен Икор, а мечът бе в ръката ми.

Снайперик насочи пушката си към мен и отново стреля. Преодолях болката в рамото си и скочих към него, като замахнах, хванал меча в здравата си ръка, и отбих куршума във въздуха.

Вече не бях слабият осакатен бог, гърчещ се под ударите на Пипалис и Слухтарий. Леймар, Шалиен, Паладиус, Гараз, Хрумнир и всички останали ме бяха направили много по-силен.

Снайперик изцъка по странен, тракащ начин и стреля отново, като този път снарядът полетя по траектория, която не можах да проследя, и се заби в бедрото ми. Стоварих се тежко на покрива, на който стоеше той.

Роботът приближи и насочи пушката от упор към главата ми, а за един нелеп миг се изкуших да попитам, дали все пак не трябвам жив на Тираниус, за да ме яде. После се сетих, че енергията ми няма да умре, а едва ли има заповеди за съзнанието ми.

Снайперик стреля, но аз успях да замахна с меча си преди това и да отклоня пушката, така че куршумът да се забие в покрива под мен, а после стиснах дулото ѝ с една ръка и влях цялата си огнена магия в нея. Оръжието се загря за секунди и започна да се топи, а Снайперик го пусна, без да казва нищо, само продължи да издава странните си цъкания и тракания.

Пожелах си куршумите на робота да излязат от тялото ми и това се случи, макар да простенах от болката. Поисках и раните ми да се затворят, но това вече не се получи. Въпреки това успях да се изправя, макар Икорът да течеше свободно от тялото ми, и вдигнах меча си.

Снайперик отстъпи назад и извади друга, доста по-къса, но и по-дебела тръба, която заплю куршуми към мен последователно и без прекъсване. Развъртях меча си с цялата скорост, на която бях способен в това си състояние, като поисках той да привлече изстрелите към себе си.

Стана. Мечът се разтресе от ударите, но издържа.

— Аз съм бог — процедих аз, — а ти си само една машина.

Снайперик изщрака присмехулно и измъкна нещо като нож от металния си крак, който, предвид размерите му, си беше като истински меч.

По острието проблясваха кристалчета, подобни на тези, които бе носил Слухтарий. Разбрах, че ако ме ударят, приключвам.

Острието на ножа полетя към мен, а Снайперик, който се извисяваше над мен със странното си тънко метално черно тяло, приличаше на огромна богомолка, която опитва да ме прикове под себе си. Лицето му, както често се случваше с роботите и автоматоните, бе безизразно, но дори не бе оформено като шлем със забрало, както бе с Паладиус и Рикошец. Бе обикновена метална плоча, от която проблясваха две разноцветни очи — оптики, както ги наричаше Паладиус. Едното голямо и червено, другото малко и зелено.

Отбих ударите му с меча си, но когато опитах да го ударя, усетих как острието отскача от здравото му метално тяло.

Снайперик изтрака отново, този път подигравателно. Пробвах да запратя пламъци по него, но червеното око изпусна лазер, който ги пресрещна и погълна, а зеленото не спираше да ме следи, докато дългите ръце на робота замахваха с прокълнатия нож.

— Танар! — чух гласа на Шалиен и забелязах как тя тича по покривите към нас.

Снайперик изцъка подразнен и стреля с червения си лазер към нея. Тя вдигна копието си, което засия в защитна магия, но лазерът улучи пространството пред нея, създавайки дупка, в която тя пропадна, докато тичаше.

Снайперик отново погледна към мен, а аз усетих как ме обхваща пламтяща ярост, каквато не бях чувствал никога. Отново се видоизмених в дракон и хванах ръката му с ножа с опашката си, а после плеснах с криле, за да се издигна над него. Червеният лазер отново засия и премина през мен като нож през масло, като аз отново усетих прокълнатото присъствие на кристала, което роботът бе поставил в оптиката си.

Но нямаше достатъчно време да я използва ефективно. Драконовата ми глава избълва пламъци, които покриха неговата, и по металната плоча пробягаха искри. Лазерът угасна, а челюстите ми се сключиха около металния череп, след което отново забълвах огън и затворих уста.

Металната глава избухна в устата ми, а Снайперик падна под мен. Тялото му се разтресе, а по него потекоха искри.

Отворих уста, за да изплюя втечнения метал, а след това приех отново човешка форма и се проснах по очи до металния колос. Усетих вкуса на Икор в устата си.

А после нищо.