Александър Драганов
Звездата на гибелта (10)

Глава девета
Ханварската царица

И така, най-накрая корабът ни стигна Ханвар. Втората ми най-омразна страна на света след Ниган. Пълна с горди и борбени хора.

Мразя гордите и борбени хора.

По време на историята на моите завоевания Ханвар бе втората страна, създавала ми най-големи главоболия, след Ниган. Родина на приключенци и мореплаватели, тя закриляше съседните Шимбе и Нера, като винаги изправяше армии от хоплити — това са тежковъоръжени пехотинци — срещу моите армии ксерекси и на всичко отгоре раждаше велики герои, които убиваха чудовищата, които някога изпращах срещу тъй наречените свободни народи.

Всичко това означаваше, че в момента Ханвар е перфектната страна за мен, но аз не ѝ се зарадвах, когато слязох на пристанището ѝ, макар Шалиен да ме бе представила отново просто за неин придружител, един от двамата, освен Паладиус. Не ми харесаха хората, които гледаха гордо и с високо вдигната глава, все едно не биха се преклонили пред никого. Не ми допадаше прямотата, с която общуват помежду си, и пълното отсъствие на страхопочитание в маниерите им, дори към велика магьосница от тяхната кауза, каквато бе Шалиен. Стана ми неприятно, когато си помислих, че ще трябва да се боря за доверието им.

Не се заседяхме много в пристанищния град Сянис, а и аз нямам желание да разправям много за него. Пренощувахме една нощ там, а Шалиен провери какви новини се носят от широкия свят. Ахназар, безсмъртния бог на ксерексите (от това негово описание едва не се задавих), струпваше огромни войски по границите с Ханвар и Ниган и макар все още да не нападаше, бе ясно, че едва ли теренът на ученията му е подбран случайно. Поне така разсъждаваха търговците, които срещнахме, а аз не можех да намеря слабо място в логиката им, колкото и да ми се искаше.

След като напуснахме Сянис, Шалиен пое курс към столицата на царството, Агапа, където трябвало да се срещнем с царицата Елида. Аз не намирах това за необходимо, но Шалиен настояваше, а от краткото си съюзничество с нея бях научил, че тя обикновено получава това, което иска.

Пътят до Агапа не бе кратък, но мина скучно и без премеждия, сякаш Ахназар и Рикошец още ближеха рани след загубата на колосалния Пипалис. Моите отсъстващи братя и сестри ми бяха свидетели, че аз самият бих бил покрусен, ако изгубех такъв съюзник.

Поради това, че земите между градовете в Ханвар бяха сравнително пусти, двамата с Паладиус имахме време отново да поупражняваме бойните си умения. Бях леко потресен, когато при повторното ни кръстосване с мечове, автоматонът отново успя да ме надвие, въпреки бързината, с която бях усвоил хватките от първия му урок. Паладиус обясни, че има нива на трудност, които използва при обучението на по-млади автоматони, и при първата ни тренировка е използвал най-ниското. Не знаех дали да се възмущавам от това, или да се сърдя, че възприемат мен, безсмъртния бог-дракон, като млад автоматон.

Освен с фехтовката, двамата започнахме и изпитателни битки с по-екзотичните ни сили, като аз си припомних как се мята светкавица по противник от ръката и от очите, как се издухва ураган през устата и колко бързо може да се превърнеш в дракон, атакувайки противника си. За мое нещастие, Паладиус се оказа извънредно държелив на почти всичко, което опитах, като само светкавиците го замайваха малко. От своя страна рицарят автоматон ме обогати с познанието за неговите протонни торпеда, силата на лазерните лъчи от очите му, които така и не успявах да възпроизведа, както и с тежестта на железните си пестници, които успяваха да ме превъртят и проснат във въздуха като палачинка в тигана на майстор готвач от Шимбе.

На третия ден от пътя ни, Шалиен също благоволи да се включи в изпитанията ни, а аз с неприязън забелязах, че бойните ѝ умения никак не са отслабнали с годините. Тя имаше изключително силна магия, която съчетаваше с акробатичен боен стил, при който използваше копието, подобно на бойна тояга, която не един и два пъти ме халоса по главата. Не без известно задоволство обаче забелязах, че триковете ѝ не минават на рицаря от Металия, който поемаше заклинанията ѝ така, както гъбата попива вода, докато самата тя виждаше зор с лазерните му очи. В разгара на една от схватките, когато тримата се хвърлихме един срещу друг, Паладиус се увлече и посече една малка борова горичка наблизо с лъчите си, след което намалихме интензитета и реализма на тренировъчните си сражения.

Най-после стигнахме и до столицата Агапа, добре укрепен град, на чиито порти ни очакваха самодоволни стражи.

— Кои сте вие и по каква работа сте дошли тук? — попита един от тях високомерно.

— Сляп ли си или глупав, войниче — попита Шалиен, — та не можеш да ме разпознаеш?

Стражът, който до този момент бе зает с това да вири носа си, забеляза сребърните ѝ коси, падащи около младото лице, и след това осъзна колко здраво е загазил.

— Много, много съжалявам, почитаема магьоснице — каза той. — Разбира се, веднага заповядайте в нашия скромен град…

— Няма да се разминеш с това — безмилостно каза Шалиен. — Прати вестоносец до Елида. Нека той ѝ предаде, че очакваме каляска, която да ни отведе до двореца.

Войникът отдаде чест и изпълни заповедта ѝ, а ние изгубихме един час в това да се правим на важни. Въпреки това аз не осъждах Шалиен за това поведение. Обикновените хорица твърде често забравяха къде живеят и бе хубаво от време на време да се напомня къде им е мястото.

Каляската дойде след час и тримата се настанихме в нея, макар да съчувствах на четирите коня, които трябваше да теглят Паладиус. Теглото му, трябва да се признае, намаляваше по някакъв чудодеен начин, когато той се движеше в мнимата си фигура на рицар — опита се да ми го обясни с нещо, което нарече молекулярна формула на теглото и обема — ала от изчисленията, които ми представи, усетих как отново губя себе си като под напора на Пипалис и се отказах да го слушам. Въпреки това той си оставаше твърде тежък и затова пратих наум малко божествена сила на четирите кончета, за да не издъхнат от усилието.

— Добре измислено, Танар — каза Шалиен, докато ме гледаше, а след това усетих как използва магията си, за да укрепи колесницата, на която се возехме. Тя също не бе предвидена да носи автоматони от железни светове.

Накрая стигнахме до двореца и бяхме посрещнати от царица Елида, стройна русокоса жена на средна възраст, която разпери ръце при вида на Шалиен.

— Толкова ми липсваше, скъпа приятелко! — каза тя и прегърна вълшебницата. — Много имаме да си приказваме, но преди това, би ли могла да представиш джентълмените, с които пътуваш?

Шалиен махна с ръка на стражите около владетелката да се отдалечат, а после отговори:

— Рицарят в сребърна броня е Паладиус. Той идва от друг свят и знае повече за металните приятели на Ахназар. Червенокосият, който носи шала ми на лицето си, всъщност е Танар, богът дракон на Ксерекс.

Лицето на Елида се изопна, когато ме видя.

— Бих искала да те посрещна с добре дошъл, ала не мога, убиецо! — изсъска ми тя. — Шалиен ме бе предупредила за това, че възнамерява да те измъкне от ступора ти, а аз още тогава ѝ казах, че е лоша идея. Ахназар ни е предостатъчен.

— И аз се радвам да ви видя — отговорих, като прикрих раздразнението си от тирадата ѝ с престорено отегчение. Тя обаче вече не ми обръщаше внимание.

— А вие, благородни рицарю, сте добре дошъл! — усмихна се Елида. — Надявам се наистина да може да ни кажете нещо повече за новите приятели на Ахназар, както и разумен начин да се справим с тях, без да зависим от Танар.

— Танар е единственият начин да се оправим с тях — отвърна Паладиус. — Той вече доказа качествата си в битка, затова мисля, че трябва да оставим миналото зад гърба ни.

— Надявам се осъзнавате, че това е трудно за страна като Ханвар, която е страдала много от Ксерекс, както в миналото, когато неин бог бе Танар, така и днес, когато покровител им е ученикът му Ахназар — помръкна усмивката на царицата.

— Противникът, който идва към вас от звездата на гибелта, е далеч по-опасен, господарке! — рече Паладиус. — Няма да е зле да запомните това.

— Много отрано започнахме с политиката — каза Шалиен, — още преди да сме си сипали по чаша вино. Моля те, Елида, нека първо влезем в двореца. Ще оценя и ако имаш хубава баня. Моите приятели не са съвсем хора и може би нямат такива проблеми, но аз имам нужда от малко освежаване.

— То и аз не бих отказал — рекох, понеже обичах да се къпя.

— Но не съм ти предлагала — отряза ме Елида, а след това се усмихна на Шалиен. — Разбира се, скъпа. Сега ще извикам слугите да ти загреят вода. Приятелите ти ще настаним в стая за гости.

И тя ни погледна кръвнишки, за да сме наясно, че само заради Шалиен още не е насъскала войниците си срещу нас или по-скоро срещу мен. На мен това ми се стори като празен жест, тъй като дори да го бе сторила, аз можех да ги избия с лекота, дори сред тях да имаше някой чародей с познания за магията. В последните няколко дни обаче започвах да изпадам в неудобна ситуация — под влиянието на Паладиус се възприемах едва ли не като млад автоматон, а него — за мой учител, когото не бива да разочаровам. Това, разбира се, бе абсурдно и аз се борех с него на съзнателно ниво, ала подсъзнанието ме предаваше подло и поради това се въздържах от това да изливам гнева си върху смъртните, които срещахме.

Въпреки това трябва да кажа, че Елида наистина изпита максимално търпението ми, тъй като ни настани в нещо като детска стая, където не можех да легна, освен ако не пожелаех да се смаля, а възприемах това като унизително. Паладиус нямаше проблеми, тъй като можеше да стои часове наред изправен като истукан, но аз вече започвах сериозно да се дразня на нахалната царица на ханварите.

Шалиен се къпа дълго и убедително, но накрая в детската стая се появи войник, който ни повика за вечеря. Тръгнахме по петите му, като той ни отведе през поредица от коридори. Докато вървяхме, забелязах, че той нервно се оглежда напред-назад.

— Да не би да се боите от неприятел? — попита Паладиус, който явно също бе преценил ситуацията на око.

— Не… може би — отвърна войникът. — Забранено ми е да говоря за това.

— Че какво толкова може да има за криене? — попитах аз.

— Царицата ще ме скалпира, ако кажа — отвърна той, а нямах повече време да го разпитвам, тъй като стигнахме до тронната зала. Вътре имаше голяма маса, отрупана с храни, а на нея вече седяха Елида и Шалиен, които си бъбреха на чаша вино.

— Здравей, рицарю! — каза царицата на Паладиус. — Заповядай, хапни си.

— Благодаря за поканата, но аз не се храня, владетелко, а и столовете ви едва ли ще ме издържат.

— Как така не се храниш? — ококори очи Елида.

— Зареждам се — отвърна Паладиус — с електричество, ала вашата цивилизация все още не го е открила, така че и спиритическата енергия, която наричате магия, ми върши работа.

— О, така ли? — попита Елида и ме погледна враждебно. — В такъв случай ти нахрани рицаря!

— Не приемам заповеди от теб, смъртна жено! — отвърнах аз и свъсих вежди.

— Няма нужда от това — намеси се Шалиен. — Елида, поведението ти не ми помага. Познаваш ме от малка така, както ме познаваха баща ти, а преди него и баба ти. Не бих извикала Танар, ако смятах, че има друг начин. Постарай се да не влизаш в спорове с него.

— Послушай съвета ѝ, Елида — казах подигравателно. — Да не вземе да ти се случи нещо.

— А ти от своя страна — погледна ме Шалиен, — ще трябва да имаш предвид, че вековете кръвопролития в твоя чест са ти създали доста врагове, така че го раздавай по-скромно.

— Пред смъртни? — избухнах. — Никога!

— Мисля, че трябва да се успокоим — намеси се Паладиус. — Аз се зареждам рядко, владетелко. Наскоро Шалиен стори това с копието си. Нямам нужда от магия в момента и предпочитам да остана прав на пост около масата.

— Аз обаче ще седна и ще опитам от храната ви — казах, издърпах един стол и се настаних пред една печена пуйка, която се заех да разкъсвам с голи ръце.

— Яж, дано пукнеш! — процеди царицата на Агапа.

— Моля? — погледнах я аз.

— Стига! — извика Шалиен. — Какво не е наред, Елида? Темпераментът ти е добре известен на целия свят, но никога не си се славила като глупава.

— Ами геополитическата обстановка изопва нервите — отвърна царицата. — Ахназар, ученикът и наследник на Танар, се готви за война, а армиите му нямат чет, дори да не броим слуховете за железни великани, които шпионите ми докладват. И сякаш това не стига, но Шимбе се огъва.

— Шимбе се огъва? — намръщи се Шалиен. — Как така?

— Техният владетел казва, че е време да заровим враждите от миналото и да признаем Ахназар за върховен бог. И без това, казва той, другите богове са замлъкнали, твърдение, с което не мога да не се съглася, макар да не вярвам ученикът на Танар да е виновен.

— Не е — каза тихо Паладиус.

Елида го изгледа рязко, а после продължи:

— Не само това, шпионите ми твърдят, че шимбанският княз е под влиянието на мистериозен съветник, гърбав брониран боец с метални змии и птици, които се кланят на волята му.

— Слухтарий — каза Паладиус.

— Знаете кой е той? — отново се изненада царицата. — Какво всъщност става тук?

— Светът свършва, Елида — отвърна Шалиен. — Става дума за нещо много по-голямо от войните с Танар и Ахназар. Звездата на гибелта, която изгря в небето над Лекдария? Това е железен свят, от който идват великаните, забелязани от шпионите ти. Този свят се владее от деспот, който заробва боговете и извлича силите им, за да пресича небесния безкрай. Заради него боговете ни са замлъкнали. Само Танар е останал невредим, защото го поразих в битката при Трекерес преди 999 години. Затова и го съживих. Никой друг не би имал силата да се изправи срещу властелина от звездата на гибелта.

Елида остана загледана в Шалиен, отвори уста, а после отново я затвори. Най-накрая каза:

— От всеки друг бих приела тази история за бълнуванията на луд, но от теб… смятам, че са самата истина. Само ми кажи…

Тя погледна към Паладиус.

— Този воин? Той също е от железния свят, нали?

— Точно така, владетелко — отвърна автоматонът. — Векове наред се боря с тиранина, погълнал в себе си Желязната душа, живителната сила, която е създала моя вид. В Танар виждам надежда за първи път през тези векове. Затова е нужно да се обединим…

В този момент вратата на тронната зала се отвори с трясък и един слуга дойде пребледнял.

— Ваше величество! Трагедия! Една от прислужниците се е обесила в спалнята си!

Елида пребледня като платно, а после попита шепнешком:

— Коя?

— Мирада, господарке — отвърна слугата и видях, че с мъка сдържа сълзите си. — Тя бе само на четиринайсет…

Ръцете на Елида започнаха да треперят. Аз не виждах голяма драма в гибелта на някакво смъртно момиче, но предателският инстинкт на млад автоматон отново се събуди в мен и не изразих това си мнение в коментар, за да не взема да разочаровам Паладиус.

— Какво става тук, Елида? — попита Шалиен. — Всички в двореца сте на нокти. Това не може да е само заради геополитиката.

— О, Шалиен! — внезапно се разрида Елида. — Направих ужасна грешка.