Александър Драганов
Звездата на гибелта (21)

Глава двадесета
Ахназар се спасява от самотата

След известно време от чернотата изплува сън. Това не бе първият път, в който Ахназар и Рикошец ми се явяваха, докато съм в несвяст, но усетих, че нещо е различно, още щом шатрата на жреца се разкри в ума ми. Светлините в нея бяха някак притъпени, все едно факлите не смеят да разкъсат сенките. Самият Ахназар не пиеше, а се бе облегнал на трона си, потънал в мрака.

Рикошец влезе в шатрата. Движеше се някак рязко и отсечено, по което догадих, че е страшно ядосан. Бе ми странно, че тези метални хора, като него и Паладиус, изпитват чувства, тъй като бяха толкова далечни от жителите на Лекдария. Приличаха малко на живи брони. С времето обаче бях установил, че отвътре не са толкова различни от нас или хората.

— Лоши новини, жрецо — каза Рикошец. — Сигналът на Снайперик замлъкна. Изглежда, че моят убиец се е провалил. Оказа се прав. Твоят бог е твърде силен. За щастие обаче господарят ни приближава по-бързо, отколкото очаквахме. Тираниус лично ще се погрижи за Танар. Успях да осъществя контакт с него. От нас се очаква да се справим със съюзниците му. Нека Паладиус остане за мен.

— Един робот не може да победи бог, колкото и да е силен — отвърна Ахназар, все едно не е чул последните му думи, а аз усетих как Икорът се смразява във вените ми. Това не беше гласът на моя ученик. Или по-точно беше, но не само той. Още много гласове шепнеха едновременно с него, като причудлив хор, в който всички са с прерязани гърла.

Рикошец млъкна, а червените му очи заблестяха.

— Какво си направил, Ахназар? — попита той. — Оставил си тялото си на паразитите!

Ахназар се изсмя с хор от демонични гласове.

— Всички останали ме разочароваха, Рикошец — отвърна той. — Дори вие, железните великани. Но не се безпокой. Аз не съм обсебен. По-скоро съм се слял с моите приятели.

Светлината от червените очи на Рикошец огря лицето на Ахназар и аз потръпнах, когато видях, че всяко от очите му има по няколко зеници, които се присвиваха и въртяха.

— А с кого разговарям в момента? — попита Рикошец. — С теб или с така наречените ти приятели?

Жрецът се изкикоти с дузина гласове, които отекнаха в шатрата. Видях, че дори черният робот е стъписан и прави крачка назад.

— С всички нас, Рикошец. Но не се безпокой. Ако господарят ти иска да погълне Танар, може да го направи. Моят бог вече не значи нищо за мен. Щом толкова искаш, поеми Паладиус, ако нещо е останало от него. Твоят убиец успя да го улучи, преди да бъде унищожен…

Ахназар започна да издава странни, гъргорещи и мляскащи звуци, все едно нещо напира да излезе от гърлото му. Накрая преглътна с ръмжене и продължи.

— Човешкото, което е останало в мен, иска жената и аз ще му го осигуря. Но основното са душите на хората от Лекдария, роботе. Нека Тираниус изяде бога им. Нека Металия изсмуче ресурсите на света им. Но техните ароматни души остават за нас. Затова ви следваме през бездните на космоса, Рикошец. Затова и се съгласихме да не пречим на вашия господар Тираниус. Когато унищожите някоя планета, душите на обитателите ѝ остават за нас.

— А мислили ли сте как да се справите с армията на Танар? — попита Рикошец. — Все повече ксерекси говорят, че твоят ученик Гараз е постъпил мъдро, като е изменил на вярата в теб и се е върнал към учителя ти. Танар и без това е събрал много силна войска в Трекерес. Биячите могат да се справят с вашите ледени великани, но какво остава за хората, за чудовищата срещу нас?

— Нито един ксерекс повече няма да ме предаде. Да ни предаде. Те можеха да направят избора си и да се върнат под закрилата на Танар, но колебанието им ги провали. Моите братя обсебват телата им, докато разговаряме. Когато сутринта на деня настъпи, Рикошец, ксерексите няма да са нищо повече от телата на войската ни. Душите ще са дяволски.

От устата на Ахназар потече струя черна слуз.

— И ти си убеден, че обсебените могат да победят съюзените армии на Танар? — попита Рикошец.

— Напълно — усмихна се съществото, което някога бе било Ахназар. — Те се бият като…

Тялото му се разтърси от демоничен кикот.

— Ами… като дяволи.

След това се събудих.

* * *

— Имаш ли представа колко безразсъдно беше това? — избухна Шалиен, която седеше на стол до огромното легло, на което ме бяха настанили. Усетих, че някой е свалил бронята ми и е превързал раните ми, а после ги е лекувал с магия и молитва. Беше си дръзко да се опитваш да изцериш божество. Сещах се само за един смъртен, който би опитал подобно нещо.

— Благодаря ти — казах аз на Шалиен.

— Ако беше загинал, всичко, което сме правили, отиваше по дяволите — продължи вълшебницата.

— Нямаш представа колко си права — отвърнах аз, — но всъщност няма как да загина. Аз съм безсмъртен.

— Танар, знаеш, че роботите на Тираниус могат да те оставят в състояние, което за един бог е близко до смъртта — сопна се Шалиен. — Не можем да допуснем това, не и преди срещата ти с железния тиран!

— Спокойно — промърморих аз, — ще ида на заколение не по-рано, отколкото ми се полага.

— Не бъди такъв! — избухна Шалиен. — Знаеш какво имам предвид!

Погледнах я нежно.

— Знам — отвърнах аз и понечих да се изправя. Тя изхлипа и се хвърли на врата ми.

— Наистина ме уплаши! — прошепна Шалиен в ухото ми.

— Спокойно, всичко е наред — отвърнах. — Кажи ми как е Паладиус?

Гърлото ми се сви.

— Хрумнир…

— Хрумнир се възстанови — каза Шалиен. — Той е леден великан, от тялото му се образува вода, която възстанови главата му. Изстрелът целеше да го извади от строя, за да не пречи на убиеца да стигне до теб.

— А Паладиус?

— Паладиус не е добре — сви устни Шалиен. — Изключен е. Долавям живот в него, но…

— Си дала магията си за мен — довърших аз.

— Нямах избор — отговори тя.

— Правилно си постъпила — отвърнах. — Той не може да изцери мен, докато обратното е напълно възможно.

Тръгнах да се изправям от леглото.

— Не се изсилвай, Танар — предупреди ме тя.

— Аз не съм човек, Шалиен — отговорих. — Не мога да се изсиля. Отведи ме при Паладиус, после ще трябва да обсъдим някои неща.

Вълшебницата кимна и ме отведе в съседна стая, намираща се в замъка на крал Крамак в Трекерес — усойно и неприветливо място от сив камък — където видях, че приятелят ми стои неподвижен като паметник. Раната по гърдите му бе спряла да пука и долових, че енергията му не го е напуснала, но бе много слаба, в някакъв режим, в който той функционира дотолкова, доколкото да не изчезне.

— Живей отново, Паладиус — заповядах аз и влях магията си в автоматона.

Сините очи на интелигентната машина проблеснаха, когато раната му се затвори.

— Значи си успял да победиш Снайперик — бяха първите му думи, след като се свести.

— Не може само ти да убиваш нашествениците в нашия свят, Паладиус — отвърнах. — Нали затова съм твой ученик.

— Не вярвах, че ще видя деня, в който онзи убиец го няма — рече автоматонът. — Повтарям се, но трябва да кажа отново, че се гордея с теб, Танар.

— Знам — усмихнах се леко аз, а после се съсредоточих и изпратих мисълта си към Хрумнир, Крамак, Немлин, Елида и Гараз.

ИМАМ НУЖДА ОТ ВАС. ЕЛАТЕ В ПОКОИТЕ МИ.

— Нужно ли бе да правиш това? — сепна се Шалиен.

— Аз съм богът дракон на Лекдария — отвърнах. — Време е да започна да се държа като такъв.

Тримата се върнахме в моята стая, а аз пожелах леглото ми да се превърне в трон, на който седнах царствено.

— На мен ли ми се струва или силите ти растат постоянно? — попита Шалиен.

— Не е толкова просто — поклатих глава аз. — Тези сили винаги са били в мен. Но с моя бунт…

Смръщих вежди.

— Лишавах се от голяма част от тях. Това обаче е минало.

Владетелите и магьосниците, които бях призовал, влязоха в покоите ми и се сепнаха, когато ме видяха. Гараз се просна раболепно на пода, но забелязах, че дори Крамак и Немлин се поклониха. Хрумнир само се подсмихна, но Елида извика:

— Добре ли сте, господарю?

— Благодарение на Шалиен — погледнах аз към вълшебницата, — нейната магия ми позволи да се съвзема от раните на извънземния убиец.

Нарочно направих това, колкото за да благодаря на спътницата си, толкова и за да покажа на Елида, че не съм партия за нея. Долавях чувствата ѝ, бях поласкан… но нищо повече.

— Ами… благодаря ти, Шалиен — избъбри Елида и погледна смутено към магьосницата, която се усмихна победоносно, а после ми намигна.

Аз насочих вниманието си към Немлин и Крамак.

— Защо сменяте така рязко тона на общуване? — попитах.

— Вие се жертвахте за хората на площада — отвърна глухо кралят. — Старият Танар никога нямаше да го направи. Готови сме да ви служим. Или както казахте, ще ви позволим да бъдете нашето оръжие.

— Колко великодушно от ваша страна — казах аз. — Изправете се.

Крамак и Немлин ме послушаха, а след малко това направи и Гараз.

— Ахназар и Рикошец скоро ще са тук — свих устни аз. — Искам да знам каква бойна готовност имаме да ги посрещнем.

— Толкова силна войска никога не е имало в Трекерес — отвърна Крамак. — При цялото ми уважение, господарю, но вашият народ няма шанс.

— Не е сигурно колко от нашите ще останат на страната на Ахназар, кралю — намеси се Гараз. — Моите проповеди са стигнали до много ксерекси и те се колебаят на чия страна да застанат. Ахназар може да остане сам.

— За съжаление, той вече никога няма да е сам — отговорих аз. — Ахназар е допуснал тялото му да бъде обсебено от дяволски духове.

Гараз позеленя, когато чу това.

— За съжаление, войниците, които е събрал под знамената си, също са уязвени от това. Демоните, които обитават тялото му, са довели свои събратя от омразния пъкъл, в който съществуват. Цялата войска срещу нас е от обсебени.

Гараз постави ръка на устата си, а лицето на Немлин помръкна.

— Сигурен ли си в това, което казваш, Танар? — попита Шалиен с изопнато лице.

— Напълно — отговорих аз, — видях ги в съня си, а сънищата не ме лъжат никога.

— Много лошо — обади се Немлин. — Обсебените се бият много по-свирепо от обикновени войници.

— Ние обаче няма да се огънем или пречупим — добави Елида. — Ще ги погубим до последния.

— Аз ще опитам да ги спася — рекох, — макар толкова много дяволи да са предизвикателство дори за мен. Ще трябва да победя Ахназар, ако искам да постигна това.

— Няма да си сам, Танар — отвърна Шалиен. — Този път копието ми ще удря за теб, а не по теб.

— Представа си нямаш колко съм благодарен за това — отвърнах сухо, а после ѝ се усмихнах, — наистина.

След това погледнах към Паладиус.

— Рикошец иска теб, приятелю — казах аз на автоматона. — Бих поел и това тегло от плещите ти, но знам, че е прекалено лично. Можеш ли да се справиш с него?

— Чакам от хилядолетия момента за това — отвърна Паладиус. — Разчитай на мен.

— Това не е всичко — предупредих. — Рикошец има още два робота…

— Биячите — допълни Паладиус.

— Той планира да ги изпрати срещу ледените великани.

— Нека дойдат — надигна глава Хрумнир.

— Имай едно наум с тях — бързо му каза Паладиус. — Те са от най-свирепите роботи на Рикошец, а се говори, че Тираниус ги е наградил за вярната служба с някакво ново умение, което ги прави по-опасни от преди.

— Нека дойдат — повтори Хрумнир, — втори път робот няма да ме хване неподготвен.

— Много добре — казах аз. — Тогава остава Тираниус. Какво да очаквам от него, приятелю?

Паладиус сведе поглед.

— Ще ми се да можех да ти кажа, Танар — отвърна накрая той, — но отдавна не знам пределите на силата му и дали има такива. Той е по-силен от бог и по-зъл от дявол. Трябва да си верен на себе си, на света си, на тези, които обичаш, за да имаш шанс да го победиш.

— Великолепно — отвърнах аз. — Точно както и очаквах, значи.

После се изправих.

— Няма какво да сторя обаче. Всеки от нас ще има своята задача в тази война и няма да може да избягаме от нея. Моята просто е по-сложна.