Александър Драганов
Звездата на гибелта (19)

Глава осемнадесета
Дракони, великани и пламъци

Аз, разбира се, също се превърнах в дракон. Не в това беше въпросът.

Всеки от боговете, рожби на Зерос и Рефея, имаше свещено животно. Дреймо беше вълк. Вианна — делфин. Виелла — косатка. Леймар — гълъб. Хайфо — вол. Трина — орлица.

Аз реших да бъда екзотичен и си избрах едно от чудовищата, дракона, най-силното от всички, гордо животно, което не се подчиняваше никому, срещаше се рядко и взимаше от света това, което иска.

Да ви напомня на някого?

Въпросът е, че се предполагаше, че само аз мога да приемам облика на свещеното си животно. Драконите бяха символ на непокорство. Не можеше да ги обяздиш. Не можеше да ги подчиниш. Не можеше да ги разбереш. Само аз, като техен символен покровител, разбирах същността им. И само аз можех да се превръщам в дракон.

Сега се оказваше, че и тан Хрумнир може — в бял дракон, какъвто не бях виждал никога. Там, където аз бях огън, той беше лед.

Белият дракон се надигна и разпери огромните си криле, с размах, почти два пъти по-голям от моя, след това изрева предизвикателно и се издигна във въздуха.

Ясно ми беше какво означава това. Предизвикателство. Драконите бяха териториални животни, размножаваха се рядко и не се срещаха почти никога. Когато двама мъжкари случайно си харесаха една и съща територия, следваше битка. Хрумнир разиграваше този етюд от живота на драконите с мен. Аз бях навлязъл в неговата територия и трябваше да защитя това си нахлуване, като го победя.

Изсъсках раздразнен (и изплашен), изстрелях струя пламък, а после отлетях нагоре. Хрумнир се бе издигнал толкова нависоко, че трябваше да изляза над облаците, за да го стигна.

Когато застанах пред него, изплющях с криле и избълвах огнена дъга между нас. Малко ми е трудно да го обясня, но драконите не общуват като хората. Устите им не са пригодени за реч. Всичките съскания и издихания обаче представляват форма на комуникация и точно в момента питах Хрумнир:

— Ти да не си полудял?!

Белият дракон изпръхтя презрително, а след това изръмжа дълбоко и плесна с опашка.

— Ще говориш или ще се биеш? — сякаш искаше да попита той.

Ако искаше да ме подразни, успя да го направи. Макар да бях по-малкият дракон, изсъсках и се стрелнах към белия, като целта ми беше едновременно да го захапя за врата и да опра ноктите на лапите си в корема му. От устата ми лумнаха пламъци, които насочих към Хрумнир.

Белият дракон изплющя презрително с крила, като създаде вихър, забавил атаката ми и разсеял огньовете ми, а после разтвори колосалната си паст и избълва леден полъх към мен. Скреж покри червените ми люспи и се почувствах парализиран. Олюлях се във въздуха, а в същото време, невъзможно бърз за размерите си, белият дракон хвръкна рязко нагоре и се озова над мен, след което връхлетя отгоре ми и ме стисна с могъща предна лапа за задната част на врата.

Изхриптях.

Хрумнир изръмжа гърлено и посочи с глава по посока на въздуха. Последвах погледа му и видях Звездата на гибелта. Тук, в небето, тя се виждаше по-ясно и личеше, че не е звезда, а някакво тяло, по-скоро подобно на луна, но някак по-блестящо и лъскаво.

Металия — родният свят на Тираниус.

Белият дракон изсъска и издиша леден полъх към мен. Драконите можеха да предават много думи с малко звуци. Точно в момента той ми казваше.

„Не можеш да победиш дори мен, малко пале. Как смяташ да надвиеш железния тиран?“.

Присвих очи и измърках подозрително.

„Че ти можеш ли да го победиш“?

Белият дракон изпуфтя, а после изрева.

„Не мога, но ако ти си още по-слаб от мен, какъв е смисълът да те следвам? Мога да умра и сам!“.

Аз обаче използвах разговора да събера силата си. Поемах си бавно и дълбоко въздух, който разпалих като пламъци в гърдите си, до степен, че целият се загрях и червените ми люспи се нагорещиха като въглени. Усетих как лапите на Хрумнир върху мен реагират на топлината, като се връщат към ледената си протоформа, а после се разтапят със съсък на вадички. Белият дракон изохка изненадан и ме пусна, а аз се завъртях под него във въздуха, изстрелях огромна струя пламък към Металия, а после се стрелнах към огромния си противник, минах покрай огромните му лапи и хванах тялото му с моите — достатъчно здраво, за да се захвана за него, и не толкова, че да разкъсам корема му. В същото време змиевидната ми глава се стрелна към шията му и опрях зъби в гърлото му, там, където трептеше животът.

Изръмжах и изсъсках.

Съобщението означаваше повече неща, отколкото би предположил човек. Означаваше, че съм приел предизвикателството му и че съм го победил. Че животът му е в моите зъби. Че ледът на йотуните винаги ще се стапя в пламъците ми.

Но ако трябва да го преведа, мога да го направя с две думи:

— Предай се.

Хрумнир въздъхна и размаха криле, като слезе надолу. Минахме през облаците, така че всички ледени великани да ни видят. Той зависеше от милостта ми.

Аз бях богът на драконите.

Когато кацнахме, драконовите ни тела се замъглиха и отново заехме човекоподобни тела, като острието на меча ми стоеше опряно в гърлото на Хрумнир.

— Искам верността ти, великане — казах аз.

Хрумнир ме загледа със студените си очи, а после коленичи.

— Приемам те за мой сюзерен, господарю Танар.

— Много добре — прибрах меча си аз.

— Йотуните ще те подкрепят в битката ти с Ахназар — продължи танът, — а с тях на своя страна ще дойдат и ловците на Ейсхейлм. Крамак повече няма да може да откаже първенството ти. Не и ако не иска да се бори на два фронта.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се Шалиен.

Хрумнир поклати глава.

— Упорството на краля в Трекерес си има цена. Армиите на Ахназар вече са тръгнали. Шимбе и Ханвар паднаха.

— Какво? — повиших глас аз. — Как?

— Твоят ученик Гараз успя да върне много ксерекси към вярата в теб, Танар — каза танът на йотуните. — Ала не всички. Някои предадоха какво се случва на жреца Ахназар и той мобилизира войските си, приготвяни дълго и внимателно.

— Невъзможно! — казах аз — Не съм изгубил толкова много време в Нера и Ниган! Как е могъл да покрие такава територия толкова дълго! Дори аз не напредвах с такава бързина!

— Ти напредваше доста бавно, най-вече заради моите усилия — промърмори Шалиен, но усетих, че въпреки шегата, в гласа ѝ се долавя страх.

— Рикошец — каза обаче внезапно Паладиус.

Хрумнир кимна.

— Твоят някогашен ученик и събрат е враг, който обитателите на този свят не могат да преборят, Паладиус. Той е твоя отговорност.

— Ахназар обаче е моя — избухнах аз и се съсредоточих. — Време е да се разправя с този смехотворен шарлатанин!

— Недей, Танар! — извика Шалиен, но аз вече насочих ума си към моя някогашен ученик. Виденията, които преди идваха неканени при мен като сънища, сега вече се появиха сами пред погледа ми.

Ахназар седеше на трон в огромна шатра, на средата на огромен военен лагер. Ксерекс бяха започнали бойната, докато аз обикалях из далечния север, а пламъците от войската им покриваха огромните ниви на Шимбе. Жрецът стоеше с бъклица вино в ръка, от която си наливаше, без да го е грижа, че залива с алкохол туниката, която носеше под тежкия си плащ.

Входът на шатрата се отвори и в него влезе огромният черен колос Рикошец. Червените му очи блестяха злокобно в сенките.

— Шимбе е напълно подчинен, владетелю. За разлика от ханварската царица, която поне съумя да се измъкне, тук дори нямаше водач, който да се спаси. Избягалите шимбани ще бъдат повече в тежест, отколкото в полза на опозицията срещу нас.

— Но Танар е жив — зави Ахназар. — Той е минал през Дома на Боговете и вече е цял и по-силен отпреди! Дори в момента усещам огнения му взор!

— Аз също скоро ще мина през Дома на Боговете, жрецо — каза Рикошец. — Неговата святост не ме засяга, тъй като моят господар прие силата на обитателите им като своя. Когато приключа с това примитивно капище, от него ще са останали само руини.

— Гневът на Танар ще е страшен! — надигна отново бъклицата си Ахназар и се разтрепери.

— Има кой да се погрижи за Танар, жрецо — отвърна черният колос, — а ти спри да пиеш толкова, че си се съсипал напълно, при това от излишни притеснения.

— Но Танар е тук! — зави Ахназар. — Аз чувствам присъствието му!

Аз бях там само духом, способност, която явно си бях възстановил след сливането си с Леймар. Не можех обаче да се намеся пряко в разговора им, както преди, тъй като нещо заглушаваше думите ми. Усетих, че това са дяволите, омразно невидимо присъствие, което обаче притискаше моето.

— Тук? — наклони глава Рикошец и погледна към нищото. — Тогава нека гледа мен. Следвай ме, Танар!

Рикошец излезе от шатрата, а после от нозете му лумнаха пламъци и той излетя във въздуха. Последвах го с ума си хипнотизиран, когато той се издигна в небето над Шимбе, счупи скоростта на звука с трясък и полетя право над планините на Нера. Всеки път, когато видеше под себе си манастир, от ръката му се изстрелваше торпедо, което взривяваше сградата на части. Хората се разбягаха с писъци подир нощната атака, а Рикошец продължи да лети още по-нависоко, докато не стигна Дома на Боговете.

На пътя му се появиха създания, готови да се жертват за него.

За мен.

Нимфи, владеещи силите на природните елементи. Лъвове с криле и глави на гигантски орли — грифоните. Снежнобели жребци с магически рогове на челото — еднорози препуснаха заедно с крилати коне пегаси. Василиски — змии, вкаменяващи с погледа си, изпълзяха от пещерите.

Във въздуха полетяха даже дракони, не богове или великани, а истински дракони, на които се водех покровител. Едни от последните в света. Величави и могъщи, дишащи пламък от гърдите си. Не така силни като мен, наистина, но изумително красиви. Своенравни и необуздани, но готови да се хвърлят в битка заради мен, последния бог на Лекдария.

Моята гордост.

Рикошец ги изби всичките с черния си меч, направен от метал, какъвто не се срещаше на нашата планета, с червените лазери от очите си, с торпеда, които изстрелваше от ръцете и краката си. Извънземен противник от друг свят, целеустремен и жесток, твърде силен и брутален за децата на Лекдария.

За моите деца.

Цялата планина се разтърси от атаката му. От небесата заваля кръв, а въздухът се изпълни с мирис на озон и крясъци от умиращите създания.

— БЯГАЙТЕ! — успях да извикам аз към съществата, останали да се крият в Дома на Боговете. Чули гласа ми, стъписани нимфи и чудовища излязоха от къщите, които някога бяхме обитавали с братята и сестрите ми, а Рикошец кацна насред тях и измъкна от металното си туловище някакъв снаряд, след което вдигна ръка.

— Вижте — извика той, — силата на Металия и Тираниус!

След което излетя със зашеметяваща скорост от Дома на Боговете, а под него избухна колосален взрив, от който се издигна димна гъба, която носеше разрушение на най-фундаментално ниво, унищожаваше материята до най-дребните ѝ елементи. Умът ми се отдръпна като шибнат с камшик и аз се върнах при другарите си и ледените великани, стъписан и замаян.

— Шалиен — отворих глупаво уста и загледах към магьосницата. Около мен беше тъмно, все едно отново се е спуснала нощ.

— Танар! — извика вълшебницата. — Какво стана! Бяхме не на себе си от притеснение! Стоя неподвижен часове наред!

Но аз не я чувах.

— Той унищожи Дома ми, Шалиен — изхлипах аз внезапно. — Дома на Леймар, на всички ни.

Магьосницата пребледня.

— Ахназар?

— Рикошец — поклатих глава аз и усетих как по бузите ми се стичат сълзи. — Той има сила, каквато не съм и предполагал, че може да съществува, Шалиен. Той изби всички пазители на Дома, после остави нещо… издигна се гъба от дим и пламъци…

— Ядрена бомба — каза навъсен Паладиус. — Отровно, забранено оръжие.

— Как? — обърнах се аз към Паладиус. — Как може да победим такъв враг?

— С огън — внезапно каза един от ледените великани, по-висок и някак по-плътен от останалите. Погледнах го рязко и видях, че това е Хрумнир, най-сетне приел истинския си вид.

— Прогони пушеците с огън, господарю Танар. Сега не е време за отчаяние — продължи великанът.

— Но това бе домът ни, Хрумнир. Мястото, където сме живели. Където Леймар умря — отвърнах аз.

— Боговете не умират, Танар — каза Шалиен. — Леймар живее в теб, а не в празните сгради на планината Орикс. Когато прогоним тези нашественици, ще ги построим по-високи и величави отпреди.

— А Рикошец ще плати цената за всичките си престъпления — каза мрачно Паладиус.

— Но времето за приказки свърши — каза Хрумнир. — Моите деца ще извикат ейсхейлмците на война, докато ние вървим. А ние вече трябва да вървим.

Той погледна на юг.

— Към крепостта, където някога силата ти бе сломена, Танар. Сега точно там ще трябва да победиш. В Трекерес.