Александър Драганов
Звездата на гибелта (12)

Глава единадесета
Обещават ми още неприятности

С моя късмет, пак засънувах. Това ставаше наистина дразнещо. Сънят бе измислен от баща ми за възстановяване и покой, не за пророчески видения. Почти сигурен съм, че те бяха идея на майка ми. Рефея обичаше да помага на останалите, все едно дали те искат помощта ѝ, или не.

Отново се озовах в храма на Ахназар, който всъщност трябваше да бъде мой. Моят някогашен ученик трепереше от нерви и целият се бе залял с вино. Почти можех да усетя аромата на джибри, който се носеше от него.

— Моят бог напредва, Рикошец! — извика той пронизително. — Втори дявол е бил прогонен по волята му!

— Аз те предупредих, че не може да се разчита на субдименционалните паразити — отвърна черният метален гигант и сви огромните си рамене.

— Колко нахално от твоя страна — изсъска Ахназар. — Гигантската ти медуза не направи нищо повече.

Желязното лице на Рикошец, напомнящо рицарска маска, бе напълно безизразно за мен, но можех да се закълна, че долавям раздразнение в червените му очи.

— Пипалис бе могъщ, но глупав слуга, Ахназар. Нека все пак не забравяме какъв резултат имаха твоите нападения с птицата Рок и сирените. Моят робот почти успя.

— Ключовата дума е почти, Рикошец. Почти не ми върши никаква работа. Почти означава, че учителят ми идва за мен. Театърът с това, че съм бог, минава пред простодушните ксерекси, но реално нямам силите да го спра… или поне не още.

— Ето какво ще направим, Ахназар — каза Рикошец. — Сега ще се обадим на нашия приятел в Шимбе и ще се успокоиш, че всичко върви по план.

Черният робот измъкна някакво устройство от процеп в тялото си, който се отвори със съскане, а после натисна копче по него. Устройството хвърли лъч светлина, който оформи образ на нещо като гърбав железен човек, сив като есенно небе и с метални пластини, които хвърчаха с жужащ звук около него.

— Слухтарий — каза Рикошец.

Роботът шпионин се занимаваше с някаква писмена работа, като попълваше няколко пергамента с метални пипала, излизащи от гърба му и натопени по върховете в мастило.

— Здравей, Рикошец — отвърна Слухтарий. — Трябва да ти кажа, че понякога назадничавите технологии на този органичен свят поставят нервните ми рецептори на върховно изпитание. Как вървят нещата при теб?

— Недобре! — намеси се Ахназар и гаврътна един бокал вино, все едно е детско сокче. — Танар, богът дракон на Ксерекс, сразява нашите съюзници, а вашият Пипалис не направи нищо!

Слухтарий спря да пише и вдигна грозната си буцеста глава, приличаща на необработено парче желязо, към жреца.

— Пипалис се е провалил? — попита той и по лицето му заблестяха чифт зеленикави очи.

— Паладиус го уби, за съжаление — отвърна Рикошец. — Старият глупак се опитал да го смачка със силиконовата си маса и предателят е проникнал до главния му процесор с лазерния си поглед. Умрял е мигновено.

Слухтарий отново се зае с документите си.

— Всичко това ми напомня на добрите стари времена, Рикошец. Господарят ни изпраща да свършим някаква работа, аз се справям отлично, а ти успяваш да оплескаш нещата.

— Ти пък какво толкова си направил? — повиши глас Рикошец.

— Князът на Шимбе е изпяло под контрола ми — отвърна шпионинът. — Няма да повярваш колко примитивна е икономиката на тази дупка, Рикошец. Няколко елементарни предложения позволиха да направим целия запад зависим от доставките ни на жито. Това е ресурсът, с който органичните се хранят. Казвам, в случай че не си си направил труда да прочетеш брифинга ми.

— Недей да пъстрееш, Слухтарий — отвърна Рикошец.

— Дори да вземем цялото жито на света, това няма да спре бога дракон! — извика пискливо Ахназар.

— Но ще спре армиите му, жрецо! — отвърна Слухтарий. — Те все пак трябва да ядат нещо, но няма да има какво. Само след седмица цялото жито на Шимбе ще замине за Ксерекс.

— Но за какво ни е, ние си имаме нивя и храна? — възкликна Ахназар.

Слухтарий вдигна една от хуманоидните си железни ръце и опря челото си в нея, все едно не може да повярва колко тъп е жрецът ми. Трябва да призная, че го разбирах перфектно.

— Идеята не е ние да имаме хляб, Ахназар — обясни търпеливо роботът. — Идеята е те да нямат. Така ще гладуват и ще бъдат принудени да се предадат пред армиите ти, без изобщо да влизаме във военни действия.

— О! — каза Ахназар и се замисли, като реши да помогне на процеса с още един бокал вино.

— Добър план, Слухтарий, но има един малък недостатък — каза Рикошец. — Паладиус идва към теб заедно с местното богче и вещицата, за която ни предупреди Ахназар. Те вече спряха Пипалис, както и някои интересни организми от местната фауна, да не споменавам субдименционалните паразити.

— Субдименционалните паразити са безтелесни и безобидни, освен ако не си толкова глупав, че да ги допуснеш в себе си — отвърна Слухтарий. — За жалост, глупостта е често срещано явление в този свят. Що се отнася до Паладиус, бъди спокоен. Векове наред чакам срещата си с него и имам точната рецепта, с която да се справя с него.

— Бъди внимателен, Слухтарий! — предупреди го Рикошец. — Пипалис мислеше същото, а сега останките от него ръждясват на морското дъно. Ако кажеш, ще долетя до Шимбе. Тъкмо и двамата ще се позабавляваме.

— Категорично не! — каза Слухтарий. — Ти имаш навика да проваляш работата. Остави стария ни познат на мен. Аз не съм Пипалис и няма да те разочаровам.

— Ами Танар? — вдигна очи Ахназар. — Той е бог, нали се сещаш? Безсмъртно етерно същество, придобило плът и кръв.

— Имам нещо точно като за бог — присмехулно проблеснаха зелените очи на Ахназар. — Пий си питието и не си натоварвай ума с такива неща, жрецо.

Ахназар се облегна на трона си и отпи още малко от виното си, след което премлясна.

— Имам една молба към теб — каза той.

— Да чуем? — отвърна роботът шпионин.

— Шалиен е красива жена и бих се зарадвал на компанията ѝ. Хвани я жива, ако ти е възможно.

— Мисля, че ще може да се уреди — отвърна Слухтарий и избухна в грозен кикот.

След това се събудих.

* * *

Веднага щом се събудих, оцених предимството на това да спасяваш царици. Намирах се на огромно легло в още по-огромна стая, с прозорец, през който влизаха слънчевите лъчи. Бях си в бронята и с шала, но въпреки това оценявах жеста. Прецених, че ако ще спасявам хора, е добре те да са по-имотни, като сина на раджата или царицата, тъй като така те имат възможност да благодарят за оказаната им чест.

Изправих се и видях, че до леглото има малка масичка, върху която някой е поставил звънец. Издрънчах с него и почти веднага в стаята нахлуха Елида и Шалиен. Царицата на Ханвар изписука като малко момиченце, когато ме видя, и се хвърли на врата ми, за да ме целуне през шала.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! — извика Елида. — Взимам си лошите думи назад! Ти ме спаси!

Почувствах се като матиран в игра на шах. Не знаех какво да правя с такава благодарност. Ксерексите ме почитаха с боязън, винаги свели глави. Единственият от тях, с когото бях общувал истински, бе Ахназар, а той не бе приятен човек.

Още по-малко знаех как да отвръщам на женското внимание. След като израснахме, боговете се ожениха за богините — и да, знам, че сме братя и сестри, но при нас това не е фатално като при хората — обаче аз не успях да се уредя. Вианна се взе с Дреймо и образуваха семейство изроди. Леймар бе харесан от Трина. Виелла кой знае защо си падна по Хайфо. Бях дълбоко убеден, че съм по-хубав и от тримата си братя. Наистина, поради това имах и малко по-високи изисквания, като например това, жената да ме слуша и да не си отваря устата много-много. Но да ме замениш за Хайфо? Шантава работа.

Не искам да ме разбирате погрешно. Това не значи, че съм стоял хилядолетия на сухо. Смъртните жени също могат да задоволят мъжките нужди на един бог, още повече че второто поколение безсмъртни по някаква причина нямаме деца. Само Зерос и Рефея. Може би това бе така, за да не напълним Лекдария с безсмъртни. Така или иначе, през хилядолетията аз имах само мимолетни връзки с наложници, които нямаха собствена воля.

Показната благодарност на царица Елида ме остави объркан.

— Това е достатъчно, Елида — каза Шалиен малко по-остро, отколкото очаквах. Мислех да ѝ отговоря, когато си спомних думите на Вестел… хайде, няма да му произнасям цялото име. На мнимия Тимоней, че съм убил любимия ѝ. Не знаех какъв човек е бил този сър Кимарак, че да търпи свадлива жена като Шалиен до себе си, но знаех, че хората отдават голямо значение на тези връзки, поради което си замълчах. Може би и това бе плод на обучението ми като млад автоматон, на което ме подлагаше Паладиус. Мисълта ме депресира.

— Просто изказвах благодарността си, магьоснице — рече царицата извинително. — Вече приемам Танар за законния бог на Ксерекс, а Ахназар за узурпатор. Имате подкрепата на Ханвар за бъдещата война.

— Много съм благодарна — отвърна студено Шалиен. Видях, че тя гледа царицата със странна неприязън.

— Къде е Паладиус? — попитах аз, за да сменя темата.

— Ти си като кученце около него — направи гримаса Шалиен, но в този миг рицарят се появи на прага на стаята.

— Тук съм, Танар — рече той. — Добре се справи.

В този момент исках да се надуя от гордост заради думите му, но Шалиен отново отвори устата си и развали момента:

— Елида, с Танар и Паладиус ще трябва да си поговорим малко насаме. Може ли да ни оставиш за минутка?

— Разбира се, Шалиен — отвърна Елида смутено, а после излезе от тронната зала.

— Какво има? — попитах раздразнено аз. — За какво ще ми се караш отново?

— Да не си посмял да се възползваш от благодарността на царицата, Танар — изплющя гласът на Шалиен. — Всички знаем историите за робините, които са ти водени в храма, а после са умъртвявани, за да не може никой смъртен да докосне тялото на жена, обладана от бога дракон.

Аз пък бях забравил последната подробност и сега се почувствах странно неудобно, особено предвид погледа на Паладиус, чиито очи заблестяха неодобрително.

— Аз… — отворих уста — не съм и мислил такова нещо.

А после се озъбих.

— Но ти не можеш да ме контролираш какво да правя. Не съм ти слуга, вещице.

— Само пробвай — каза Шалиен.

— Защо не? — изръмжах и събрах божествената си сила. Внезапно ми дотегна от презрителното отношение на Шалиен. Може би беше време да ѝ дам един урок.

— Достатъчно — каза обаче Паладиус с бащинския си глас и аз отпуснах магията си. Със задоволство забелязах, че и Шалиен поглежда надолу.

— Шалиен — каза автоматонът, — двамата с теб дойдохме, за да обсъдим проблем с Танар, който ни притеснява.

— Да — кимна вълшебницата — така е.

А после ме погледна.

— Танар, защо винаги припадаш, след като се биеш с демони?

— Не знам — свъсих вежди аз. — Мислех, че е нормално. Винаги, когато изговарям името им, чувствам, че ми причернява. С теб не е ли така?

— Не — отвърна Шалиен — и това е странното. Ти научаваш лесно имената на демоните и понеже си бог, те са принудени да се подчиняват на волята ти. Аз не мога така и трябва да водя дълги битки, за да убедя някой от тях да разкрие кой е. След това обаче ги отпращам без проблеми, а ти винаги подбелваш очи.

— Може да е защото съм бог и ние да сме по-уязвими на силата им — сопнах се аз — или пък защото съм срещал само двама от тях.

— Възможно е — отвърна Шалиен, но не личеше да е много убедена. — Така или иначе, следващия път, когато се изправим срещу такова същество, остави аз да го прогоня, когато то разкрие името си.

— Не ме е страх от тях — изръмжах, макар че си ме беше доста страх. Имаше нещо сбъркано и гадно в тези създания, което не можех да определя. Както ние, боговете, бяхме висши, те бяха някак… низши. Омърсяваха те със самото си присъствие.

— Не говорим за страх, а за предпазливост — каза Паладиус. — Не приемай всяка проява на загриженост като съмнение в силите ти, Танар. Ние просто се боим за теб, макар да се гордеем с това, което направи.

Отново примигнах. Никога не ми бяха казвали, че се гордеят с мен. Родителите ми ме обичаха някога, но не ми бяха казвали, че са горди с мен. Напротив, засипваха с похвали Дреймо, Вианна и дори Леймар. Братята и сестрите ми ме ненавиждаха. А хората се бояха от мен.

— Е, — казах аз смутен, — благодаря ти, Паладиус, но мисля, че само ти и може би царица Елида се гордеете с мен. Шалиен…

— Какво има да се гордея с теб — завъртя очи магьосницата. — Направи това, което е редно, при това с хиляда увещания.

— Шалиен — обърна се Паладиус към нея, — не си честна с него.

Магьосницата загледа автоматона безпомощно.

— Хубаво — каза тя, а после се обърна към мен. — Благодаря ти, боже дракон, задето спаси едно невинно човешко същество от дяволско изчадие!

Реших да кимна благо.

— Сега обаче ще трябва да тръгваме към Шимбе — каза Шалиен. — Ще ме извиняваш, Паладиус, но нямам доверие на Танар, така че да го оставя около Елида. Освен това трябва и да побързаме, особено като се има предвид, че един от слугите на краля тиран вече шета в земите на Хайфо.

— Относно това — направих гримаса аз. — Отново имах сън с Ахназар и Рикошец. Видях този Слухтарий. Той знае за нас и изглежда готов да ни посрещне.

Очите на Паладиус отново заблестяха с ярка синя светлина.

— Повярвай ми, Танар — каза той. — Аз също нямам търпение да се видя с него.