Александър Драганов
Звездата на гибелта (22)

Глава двадесет и първа
Тираниус стоварва небето върху нас

Следващите дни на приготовления минаха като в сън, макар аз да не мигнах. Небето бе покрито с гъсти сиви облаци, които засилваха мрачното настроение на защитниците. Крамак и Елида разпределиха кои войници ще пазят стените, кои ще дебнат по сградите в самия град, ако стените паднат, и кои ще останат като последна стража в замъка, ако се стигне дотам. В общи линии, изборът беше лесен. Нераните и шимбаните останаха за замъка, тъй като не бяха войнолюбиви народи. Ханварци, нигани и верните ми ксерекси опасаха крепостните стени и заеха позиции за подкрепления по сградите на града. Ловците от Ейсхейлм приготвиха капани във вътрешността на Трекерес, ако стените паднеха. Там бяха и обитателите на Орикс, като зверовете бяха настървени като кучета преди битка. На централния площад дебнеше драконът, след като бе оставил малките си да бъдат прибрани от нимфите на сигурно място.

Немлин строи своите вълшебници за битка с жреците на Ахназар. Шалиен тренираше с мен, като въртеше копието си. Вече нямаше шанс да ме улучи, тъй като аз бях станал силен, много по-силен, отколкото преди, но ѝ доставях удоволствие, като понякога се оставях да ме победи. Тя го усещаше и винаги ме гълчеше, че трябва да се боря сериозно за предстоящата битка.

Но сериозната подготовка беше с Паладиус. Рицарят автоматон, възстановен от магията ми до сила, каквато не бях виждал да има преди, ме постави на върховно изпитание. Стреляше с торпеда. Пускаше лазери. Стоварваше меча си върху моя с такава сила, че понякога коленете ми се подгъваха.

Ала не падах. Ставах все по-силен — както като човек, така и като дракон.

Хрумнир разпредели великаните си така, че да виждат всичко. Затова и един от тях, жената, опитала да изплаши Шалиен, предупреди за войската, която идваше към нас. Отидох на мястото, където ме бе посрещнал неотдавна Крамак, и погледнах с горчилка армията пред себе си. Това бяха моите хора, моят народ, които бях въвличал в безсмислени войни, а накрая ги бях оставил на Ахназар, който даде телата им на демоните.

Отдалеко се виждаше и чуваше, че са обсебени. Не се движеха като нормални хора. Стенанията и виковете, които надаваха, не можеха да излязат от човешки гърла.

Беше ги превърнал в изчадия на мрака, а този път дори аз не можех да ги спася, тъй като Ахназар използваше извратената вяра в себе си, за да ги държи в оковите на демоничното обсебване.

Усещах и неговото присъствие най-отзад сред войската, подобно на воня от сметище.

Но, разбира се, вниманието ми бе привлечено от Рикошец и двата огромни робота, крачещи от двете му страни. Биячите. Исполини от сив метал, с грубо оформени тела, без глави, туловища с дълги, почти възлести железни крайници, със светещи червени оптики, вмъкнати дълбоко на мястото, където трябваше да са гърдите им.

Самият Рикошец бе почти като двойник на Паладиус, но за мен двамата бяха различни като деня и нощта, не само заради черния цвят по бронята на предателя или различния цвят, в който сияеха оптиките му. Бях видял как той унищожава Дома на Боговете и копнеех повече от всичко друго да връхлетя върху него като дракон.

Някак си чувствах обаче, че тази битка ще е на Паладиус.

Именно Рикошец пристъпи напред, пред цялата войска, сякаш е едновременно неин предводител и говорител.

— Господарю Танар — каза присмехулно той, — срещаме се отново.

— Надявам се този път да не избягаш — отвърнах аз.

Червените очи на Рикошец примигнаха от раздразнение, но той се овладя и продължи:

— Виждам, че си събрал цяла войска, зад която да се скриеш — продължи роботът, — но кръвопролитието е излишно. Защо не посрещнеш лично моя господар Тираниус? Защо всички тези същества трябва да умират?

— Защото Танар е нашият бог — отвърна Крамак, който се бе появил до мен, без да го забележа, така погълнат бях от присъствието на Рикошец пред себе си — и защото ти си измамник, съюзил се с луд. С приказки ли искаш да ни приспиш, нашественико? Няма да ти се получи!

— Виждам, че низвергнатият бог е успял да ви зарази с безумието си — отвърна Рикошец. — В такъв случай няма как да бъдете пощадени. Моят господар Тираниус ще стовари небето върху вас. Вижте гнева му!

И в този момент настана апокалипсисът. Небето се изпълни с огромни каменни късове, които закриха слънцето и разкъсаха облаците, готови да се стоварят върху повърхността на планетата. Хората около мен се разпищяха, а дори обсебените замлъкнаха потресени.

Веднага разбрах какво става, макар да бе немислимо. Звездата на гибелта бе приближила повече, отколкото очаквахме. Твърде късно се замислих за това, колко облачни бяха последните нощи.

Металия бе стигнала луната на Лекдария и я бе разбила на късове, които в момента падаха към нашия свят.

Да спре такава атака не бе по силите на никой магьосник, нито дори на великан.

Напрегнах цялата си божествена сила и камъните замръзнаха във въздуха. С огромно усилие на волята започнах да ги стривам на фина прах, която насочих към космоса, извън пределите на нашата планета. По челото ми изби пот, струйка Икор потече от носа ми.

— Аз ще спра това! — изпъшках към Шалиен, която се бе появила пребледняла до мен. — Вие само се защитавайте!

Рикошец изръмжа, когато видя, че скалите не падат върху света ни, а после се обърна към обсебените.

— Какво чакате? Атака! Избийте ги всичките!

Обсебените завиха и нападнаха. Телата им се изкривиха в безумни пози и те се втурнаха напред като скакалци. Започнаха да се катерят по крепостните стени със сила и ловкост, която нормален човек не можеше да постигне. Очите им бяха напълно почернели, а от устите им изкачаха мухи и буболечки.

Защитниците на града обаче ги посрещнаха, без да трепнат — ханварците с копия, ниганите с мечове, а вълшебниците на Немлин със заклинания, които отблъскваха дузини от тях обратно към скалите под нас.

Ахназар се издигна във въздуха над войската си, на чифт огромни прилепови криле, поникнали от гърба му.

— Шалиен! — извика той с противния хор от гласове, излизащ от гърлото му. — Чакам те, любима моя!

Шалиен щракна с пръсти и се издигна във въздуха, вдигнала сияйното си копие.

— Никога няма да ме имаш, черен пес — изплющя гласът ѝ. — Сърцето ми принадлежи на истинския бог на Ксерекс, великия Танар!

Жрецът зави като чакал, измъкна ятаган изпод робата си и се стрелна към нея. Оръжията им се срещнаха със звън.

В същото време Паладиус скочи от крепостната стена надолу и прие истинския си ръст, за да се изправи срещу Рикошец.

— Отново се срещаме, Рицарон — каза той и вдигна меча си.

— Отдавна не нося това име, Паладиус — каза Рикошец. — Ако беше по-умен, ти също щеше да си забравил своето.

Червените му оптики изплюха лазери, които се срещнаха със сините, лумнали от погледа на Паладиус, а после изпод нозете на двамата стари врагове изригнаха огньовете на двигатели, които ги издигнаха далеч над битката под тях, дори над Шалиен и Ахназар, където спокойно започнаха да се обстрелват с торпеда и ракети, докато отчаяно опитваха да посекат металните си тела.

В същото време Биячите тръгнаха към крепостните ни стени, вдигнали тежките си ръце. Хрумнир и ледените великани се плъзнаха към тях по ледени пързалки, които образуваха с мисълта си и застанаха пред противниците си.

— Назад, нашественици! — каза кралят на йотуните.

Биячите замръзнаха, а после се изсмяха с металически смях, след което скочиха един към друг. Телата им се преобразуваха във въздуха и се сляха едно с друго, за да образуват фигурата на гигант, какъвто не бях виждал досега — двайсетметров колос, който се извисяваше дори над ледените господари на Ейсхейлм.

Хрумнир прокле и се втурна заедно с подчинените си към нозете на противника си, който продължи да се тресе от металически смях, докато изпускаше избухващи снаряди от туловището си и се мъчеше да ги смачка с тежките си ръце. Изглеждаше, че битката помежду им ще трае кратко, когато във въздуха се разнесе рев. Драконът майка, дошъл в Трекерес с малките си, се включи в сражението, като започна да бълва огън към колоса и да го разсейва от битката му с йотуните.

А аз — аз не можех да сторя нищо. Успявах да унищожа късовете от луната един по един и да изхвърля прахта им надалеч от света ни, но това ми костваше огромни усилия. Дрехите под бронята ми, които бях облякъл наново, подгизнаха от пот, знак, че божествената ми същност е напрегната така, както и след изстрелите на Пипалис. Икорът вече шуртеше и от ушите ми и щях да падна на колене, но знаех, че не бива да показвам никаква слабост пред останалите, за да не охлабя собствената им увереност.

Имаха нужда от нея.

Въпреки усилията на Немлин, обсебените все пак проникнаха в града, като първо повлякоха защитниците на стените със себе си в самоубийствени скокове, а после се спуснаха като мухи към сградите, избухнали в оглушителен кикот. Долавях с божествените си сетива, че шимбани и нерани се включват в битката, изоставили замъка, готови да рискуват живота си, за да спрат този враг, а ксерексите на Гараз даваха живота си срещу своите прокълнати събратя. Самият жрец се бе присъединил към Немлин, чиито вълшебници също не останаха незасегнати и падаха един по един под ударите на дяволските войници. Двамата стояха гръб в гръб, някогашни врагове, превърнали се в приятели, и се бореха срещу противници, в които не бе останало нищо човешко. Жреци и войници от армията нашественици на Ксерекс се сливаха в едно, разкривени уроди, покварени от демоничните духове, призовани от Ахназар.

В този момент най-голяма помощ оказаха ейсхелмците, свирепите ловци, които посрещнаха нахлуващите обсебени с клопки и капани, усъвършенствани във векове лов из ледената тундра, а мнозина покварени погинаха в тях. Нимфи и зверове от Орикс ги връхлетяха от въздуха, разкъсвайки ги над земята.

Рикошец и Паладиус пренесоха битката си в замъка на Трекерес, който се оказа, че не може да бъде охраняван. Автоматонът и роботът бяха изгубили голяма част от бронята си в битката, а аз виждах голите механизми под тях, които издаваха, че са форма на живот, съвършено различна от нашата.

— За какво се бориш, Паладиус? — попита Рикошец с грачещ глас, увреден от удар по металната му шия. — Ти не си създаден да управляваш, а за да служиш! Защо не се поклони пред Тираниус, както направихме останалите?

— Защото служа на слабите, а не на силните — отвърна Паладиус.

— Тогава ще умреш с тях! — крясна подигравателно Рикошец и измъкна ужасяващо познат снаряд от тялото си.

Изтръпнах, макар да виждах сражението само с периферното си зрение. Това беше още една ядрена бомба. Ако тя избухнеше тук, умирахме всички, може би дори и аз, въпреки че бе невъзможно. А може би от мен щеше да остане нещо, което не си струва да живее и само ще избере да бъде погълнато от Тираниус, стига вече да не усеща нищо.

— Забрави — каза Паладиус и нападна. Замахна с меча си с две ръце, като изби меча от юмрука на стария си враг, а после го сграбчи и го заби право в снаряда, като в същото време прикова бомбата за Рикошец. Тя запука и подготви да се взриви, но Паладиус метна стария си враг си във въздуха и от очите му изхвръкна толкова силен лазер, че лъчът избута робота нависоко в небето, където той се удари в една от падащите скали на луната и я взриви със себе си, като така улесни работата ми.

— Сбогом, Рицарон — каза Паладиус, а после остана замръзнал, с минимално количество енергия, останало в тялото му.

В това време исполинът, образувал се от Биячите, бе стъпкал всички ледени великани на Хрумнир, превръщайки ги в локви с късчета лед по тях, ала това не бе му се разминало безнаказано. Цялото му тяло бе вледенено и замръзнало от магиите на йотуните и той се движеше едва-едва. Драконът майка се бе отдръпнал обратно към града, вероятно за да провери как са малките му.

Хрумнир обаче я замести, като се превърна в леден дракон, полетя във въздуха и изсъска:

— Сбогом, извънземни натрапнико! — след което го шибна с опашката си. Гигантският робот се разпадна на купчина ледени късове.

Последен от големите ни противници остана Ахназар. Подсилен от дяволите в тялото си, които го бяха направили по-силен и по-ловък, той бе повече от равностоен противник на моята Шалиен и ятаганът щеше да я е поразил, ала в жреца имаше нещо, което караше острието му отново и отново да се насочва към копието ѝ. Въпреки това виждах, че вълшебницата няма да удържи до безкрай.

Внезапно Ахназар се дръпна рязко назад и лицето му се изкриви от вътрешен спор.

— Никога няма да я имаш, жрецо — обади се хорът гласове. — Остави ни да я убием!

— Не! — изкрещя Ахназар със собствения си човешки глас и вдигна ятагана с две ръце. — Вземи живота ми, Шалиен!

И полетя към нея с един мах на крилете си. Вълшебницата надигна машинално копието си и моят ученик се надяна на него. Чудовищни писъци се разнесоха от тялото му и един по един демоните изтекоха от него, а после изчезнаха от нашето селение, изпепелени от чувство, което не вярвах, че жрецът може да изпитва.

— Любов, Ахназар? — попита Шалиен и подхвана раненото му тяло. — Ти си ме обичал? Защо никога не ми каза?

Ахназар изхъхри и от устата му потече струя кръв.

— Така и не намерих момента — процеди той, — а и Танар е по-добрата партия…

Той я погледна с поглед, от който усетих сърцето ми да се изпълва с ревност, но и с тъга:

— Спасете Ксерекс — каза той и очите му се остъклиха, когато спря да диша.

Шалиен внимателно свали тялото му на земята, после измъкна копието от него, полетя във въздуха и изкрещя:

— Дяволи на ада, напуснете Лекдария завинаги!

Копието заблестя по-ярко от слънце и навсякъде из Трекерес се разнесоха писъци, когато демоните бяха принудени да напуснат телата на обсебените ксерекси.

Боевете неусетно свършиха, а Шалиен долетя до мен и просто ме хвана за ръката.

— Довърши това, Танар — каза простичко тя.

Вдигнах очи към небето, почти изчистено от скалните късове, стиснах очи и изръмжах:

— ИЗЧЕЗНЕТЕ!

Синевата се озари от пламъци и после блесна чиста за миг, преди да разкрие огромната Звезда на гибелта, вече съвсем видима планета, надвиснала над Лекдария. Теренът под нас се разтърси като от земетресение, но аз знаех, че това е просто реакцията на нашия свят от близостта на чуждото космическо тяло.

Войниците около нас, доскоро заети да се избиват, зашумяха като листа по дърветата на гора, разлюлени от есенен вятър. Дори малцината чудовища, насочвани от Гараз срещу обсебените и оцелели след срещата с тях, изглеждаха потресени.

ТАНАР.

Гласът се разнесе от небето, както и от вселената отвъд него. Плътен. Метален. Подигравателен.

ТАНАР, ПОСЛЕДНИЯТ ОТ БОГОВЕТЕ.

Целият настръхнах. Този глас! В него имаше сила, каквато не бях подозирал, че може да съществува.

ТИ СЕ БОРИ ДОБРЕ, ТАНАР, СПАСИ ЛЕКДАРИЯ ОТ ОТЛОМКИТЕ НА СПЪТНИКА Ѝ, ПОБЕДИ МОИТЕ ВЕРНИ РОБОТИ, УСПЯ ДА СЕ СПРАВИШ СЪС СТАРИТЕ СИ ВРАГОВЕ И СЪС САМИЯ СЕБЕ СИ. НО ВСИЧКО ТОВА Е БЕЗСМИСЛЕНО, НАПРАЗНО УСИЛИЕ, БОЖЕ ДРАКОН. МЕТАЛИЯ ПРИБЛИЖАВА ЛЕКДАРИЯ И СКОРО ЩЕ Я РАЗБИЕ ТАКА, КАКТО СТОРИ С ЛУНАТА Ѝ. ТИ ЕДИНСТВЕН МОЖЕШ ДА ПРЕДОТВРАТИШ ТАЗИ НЕНУЖНА РАЗРУХА. ВЕЧЕ ИМАШ СИЛИТЕ ДА ОТГОВОРИШ НА ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО МИ ТАКА, КАКТО ПОДОБАВА. ЕЛА САМ В МОЯТА ТРОННА ЗАЛА, В СЪРЦЕТО НА МЕТАЛИЯ, И ТАМ ПОСРЕЩНИ СЪДБАТА СИ. НЕКА ВИДИМ ИМАШ ЛИ СИЛАТА ДА СПАСИШ СВОЯ РОДЕН СВЯТ ИЛИ ВСИЧКО Е БИЛО САМО НА ДУМИ. ОЧАКВАМ ТЕ, ТАНАР!

Омразният глас замлъкна. Над Трекерес, а вярвам и над цяла Лекдария настъпи тишина. Единственото, което исках, бе да падна на земята и да потъна в сън, но не можех да го направя, не и ако не исках моята планета да стане на отломки.

— Танар — каза Шалиен.

Погледнах я уморено.

— Обичам те — каза простичко тя и ме целуна по устните, задълго и жадно. Когато се отделихме, добави:

— Ще се моля за теб.

Дочух скърцане, отклоних поглед от нея и видях как Паладиус се движи с мъка, събуден от гласа на своя най-зъл враг, тиранина, принудил го да търси помощ отвъд звездите.

— Ще се моля за теб — каза и автоматонът.

Хрумнир, кралят на ледените великани, кацна до мен и върна човекоподобния си вид. Изглеждаше смъртно уморен, но гласът му бе ясен и твърд:

— Ще се моля за теб.

Жрецът Гараз, оцелял по чудо, докуцука до мен, падна на колене, хвана ръката ми и я целуна:

— Ще се моля за теб.

Магьосникът Немлин доближи крал Крамак, който се бе облегнал ранен на стената, недалеч от мен и прошепна.

— Ще се моля за теб.

— Ще се моля за теб — изхриптя и кралят.

— Ще се моля за теб — обади се и Елида, която също бе участвала в битката и за това свидетелстваше грозна рана по лицето ѝ.

— Ще се моля за теб — разнесе се гласът на войниците по бойниците. Ханварци, нигани, дори шимбани, нерани и ейсхелмци.

— Ще се моля за теб — казаха и ксерексите, чиито души бяха спасени от любовта на един стар пияница.

Ще ми се да кажа, че бях усетил прилив на сила. Как раните ми се затварят. Как съм по-силен от всякога.

В действителност изпитвах само умора, но все пак казах:

— Вашият бог чува молитвите ви — и пожелах тялото ми да се пренесе отвъд границите на нашия свят, в сърцето на Металия, там, където ме очакваше кралят тиран.